В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (31)

VII

Разлика само от един ден, помисли си Рай, застанал самичък пред прозорците, докато слънцето изгряваше. Един ден. Броени часове. И цял променен свят!

Преди два дни Кел изчезна и Рай изряза няколко букви в ръката си, за да го върне у дома. ПРОСТИ. Порязванията още бяха пресни, а раната пареше при движение, но принцът имаше чувството, че се е случило преди цяла вечност.

Вчера брат му се завърна у дома и го арестуваха, и принцът се сражаваше, за да види Кел свободен, само за да го изгуби отново, да изгуби и себе си, да изгуби всичко.

И да се пробуди пред лицето на това.

Чухме, чухме, чухме…

Промяната трудно се забелязваше в мрака, но бледата зимна светлина разкри ужасяваща сцена.

Само преди няколко часа Лондон ликуваше за победата на „Есен Таш“, а знамената на магьосниците-финалисти плющяха, докато те се биеха на централната арена.

Сега и трите стадиона плаваха като намръщени трупове по почернялата река и единственият звук беше равномерният напев на утринните камбани, който се разнасяше от Светилището. Тела се полюляваха като ябълки по повърхността на Айл и още дузини — не, стотици — коленичеха по протежението на брега, образувайки странна граница. Мнозина обикаляха на глутници из улиците на Лондон в търсене на събратя, които не са се поддали и не са коленичили пред сянката на краля.

Разлика само от един ден.

Рай усети приближаването на брат си.

Странно как работеше връзката им. Винаги бе успявал да усети кога Кел е наблизо — интуиция на роднините — но напоследък усещаше присъствието на брат си като въже, което вместо да се отпуска, се изпъва по-силно, когато се приближават един към друг.

Сега въжето се обтягаше.

Ехото в гърдите на Рай се усили още повече с влизането на Кел в стаята. Антари спря на вратата.

— Искаш ли да останеш насаме?

— Никога не съм насаме — отвърна принцът разсеяно и после си наложи да продължи по-приповдигнато. — Но пък съм все още жив… — Кел преглътна и Рай ясно видя извинението, издигащо се към гърлото на брат му. Прекъсна го: — Недей! — и отново насочи вниманието си към света отвъд прозореца. — Какво ще стане, след като приспим всички?

— Ще принудим Осарон да се изправи пред нас. И ще го победим.

— Как?

— Имам план.

Рай поднесе връхчетата на пръстите си към стъклото. От другата страна мъглата се преобрази в ръка, която се плъзна по прозореца и се отдръпна, изчезвайки отново във валмата.

— Така ли умира един свят? — попита принцът.

— Не, надявам се.

— Лично аз — заяви Рай с внезапна, насилена лекота, — съм приключил с умирането. Започва да губи очарованието си!

Кел си съблече палтото и се изтегна в едно кресло.

— Знаеш ли какво е станало?

— Знам, каквото ми разказа майка ни, тоест, запознат съм с онова, което ти си й казал.

— А искаш ли да чуеш истината?

Рай се поколеба.

— Ако ще ти помогне да я изречеш…

Кел се опита да се усмихне, не успя и поклати глава.

— Какво си спомняш?

Принцът плъзна поглед по града.

— Нищо — отсече, макар в действителност да си спомняше болката и отсъствието й после, как мракът се затваря над него като застояла вода, и глас, който се опитваше да го върне…

Не можеш да умреш… толкова далеч стигнах.

— Виждал ли си Алукард?

Кел сви рамене.

— Най-вероятно е в галерията — тонът му подсказваше, че изобщо не го е грижа.

Сърцето на Рай се сви.

— Сигурно си прав.

Знаеше обаче, че не е така. Вече бе погледнал в Голямата зала на минаване и не спираше да търси; във фоайето, из балните зали, в библиотеката. Принцът беше обиколил всички помещения в търсене на познатия блясък на сребърно и синьо, целунатата от слънцето коса, сиянието на сапфира, и откри стотици лица, някои познати, други чуждестранни, но нито едно не принадлежеше на Алукард.

— Ще се появи — увери го Кел безразлично. — Винаги цъфва отнякъде!

Внезапно ги прекъсна вик — не идваше отвън, а отвътре в двореца. На долния етаж с трясък се заотваряха врати и весканска реч влезе в пререкание с бърз арнески.

— Светии! — изръмжа Кел и скочи на крака. — Ако мракът не ги убие, нравът им ще ги довърши!

Младият антари изскочи от стаята, без да се двоуми и Рай остана самичък задълго, а сенките съскаха зад стъклото. Накрая принцът грабна палтото на Кел, намери най-близката скрита врата и се промъкна през нея.

 

 

Градът — неговият град — беше пълен със сенки.

Рай придърпа по-плътно дрехата на Кел върху раменете си и уви шал около носа и устата си, както човек се предпазва от пожар — сякаш ивица плат е годна да държи магията настрани. Затаи дъх, втурна се в морето от мъгла, и щом тялото му посрещна сенките, те се отдръпнаха и му осигуриха няколко стъпки празно пространство.

Той се озърна и за миг се почувства като човек, очаквал да се удави, само за да установи, че водата му е до колене.

После спря да мисли и хукна.

Хаос разцъфтяваше навред около него, във въздуха се смесваха викове, страх и дим. Мъже и жени се опитваха да завлекат съседите си към черната вода на реката. Едни се олюляваха и падаха в сражение с невидими врагове, други се криеха зад заключени врати и се опитваха да защитят домовете си с вода, пръст, пясък и кръв.

Рай преминаваше като призрак сред тях. Невидян. Неусетен. Ничии стъпки не го следваха по улиците. Ничии ръце не се мъчеха да го завлекат до реката. Тълпата не се опитваше да го разболее със сянка.

Отровната мъгла се разделяше пред принца и се затваряше зад него като вода около камък.

Дали животът на Кел го защитаваше от беди? Или причината бе в отсъствието на живот у него? Фактът, че не е останало нищо, което мракът да завземе?

— Влизайте вътре! — подвикваше той на трескавите, но те не го чуваха.

— Връщайте се! — викаше на падналите, но те не го слушаха.

Лудостта се вихреше около него, докато накрая Рай обърна гръб на разпадащия се град и отново се съсредоточи в издирването на капитана на „Среднощно острие“.

Имаше само две места където би отишъл Алукард Емъри: в семейното имение или при кораба си.

Логиката подсказваше, че ще иде в къщата, но тръпката в стомаха на Рай го прати в противоположна посока, към пристанището.

Откри капитана до вратата на каютата му.

Едно от креслата до огнището бе катурнато, масата — разчистена от чаши, бляскавите им останки се търкаляха по килима на дървения под. Алукард — решителният, силният, прекрасният Алукард! — лежеше свит на кълбо, изгаряше от треска, а кестенявата му коса бе полепнала по лицето от пот. Стискаше глава и дъхът му излизаше накъсан от гърлото, докато спореше с призраци.

— Спри… моля те… — гласът му — този равен, ясен глас, под чиято повърхност винаги прозираше смях, се пречупи. — Не ме карай…

Рай коленичи до него. Побутна го по рамото:

— Лук!

Алукард отвори очи и принцът трепна, като ги видя изпълнени със сенки. Не бяха черни като на Кел, а пълни със страховити ручеи мрак, които се гърчеха и усукваха като змии през ирисите, чието буреносносиньо се появяваше и изчезваше зад мъглата.

— Спри! — изръмжа внезапно капитанът. Помъчи се да стане, целият се тресеше и рухна по гръб на пода.

Рай се поколеба, безпомощен, без да знае дали да го принуди да легне, или да му помогне да стане. Алукард гледаше в негова посока, но се взираше право през него. Беше някъде другаде.

— Моля! — увещаваше капитанът призраците си. — Не ме карайте да ида там!

— Няма — каза му Рай, чудейки се кого вижда Алукард. И какво вижда. Как да го освободи. Вените на капитана изпъкваха като въжета под кожата.

— Никога няма да ми прости!

— Кой? — попита принцът, а магьосникът сбърчи вежди, сякаш се опитваше да прозре през мъглата и треската.

— Рай… — болестта стегна хватката си, сенките в очите му се прошариха с черна светлина като светкавици. Капитанът преглътна писъка си.

Рай прокара пръсти през косата на Алукард и стисна лицето му между дланите си.

— Бори се! — призова го той. — Каквото и да те е пленило, бори се!

Разтреперан, капитанът се сви на топка.

— Не мога…

— Погледни ме!

— Рай… — хлипаше болният.

— Тук съм! — Рай Мареш се отпусна на покрития със стъкла под и легна на хълбок, за да са лице в лице с Алукард. — Тук съм!

И тогава си спомни. Като сън, изплуващ за миг на повърхността, той си припомни дланите на Алукард върху раменете си и как гласът му се врязва през болката и го достига дори в мрака.

— Вече съм тук — беше казал той, — така че не можеш да умреш!

— Вече съм тук… — повтори Рай и преплете пръсти с пръстите на Алукард. — И няма да те пусна, така че не смей да умираш!

От гърлото на капитана се изтръгна поредният писък, а хватката му се стегна, когато струите чернота по кожата му заблестяха. Първо в червено, после в бяло. Горяха. Изгаряше отвътре навън! И как болеше! Болеше да го гледаш, болеше да се чувстваш толкова безпомощен!

Ала Рай удържа на думата си.

Не го пусна.