В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (115)

VIII

В легендите героят оцелява.

Злото е унищожено.

Светът си идва на мястото.

Понякога следват празненства, а друг път — погребения.

Опяват мъртвите. Живите продължават нататък.

Не се променя нищо.

И се променя всичко.

Това е легенда.

И същевременно не е…

Жителите на Лондон все тъй лежаха по улиците, увити плътно в одеялото на съня си. Ако се бяха събудили точно в този миг, щяха да видят отблясъците светлина в призрачния дворец — умираща звезда, която прогонва сенките.

Щяха да станат свидетели на разпадането на илюзията, на рухването на двореца обратно до костите на трите арени с все още веещи се във висините флагове.

Ако се бяха изправили, щяха да проследят с поглед как мазната тъмнина върху реката се разпуква като лед, отстъпва на червенината, а мъглата оредява, както става сутрин, преди пазарът да отвори.

При достатъчно дълго взиране щяха да забележат няколко души да се измъкват от руините — как принцът (вече техен крал) се олюлява по рушащия се мост, прегърнал брат си през раменете, и нищо чудно поданиците му да се запитат кой на кого се обляга.

Щяха да видят момиче на някогашното място на дворцовите порти, а сега — рухнал вход към арената. И да я гледат как плъзга ръце по раменете си, защото е студено, и чака да пристигнат кралските гвардейци.

Навярно щяха да видят и как войниците изнасят отвътре тяло с коса, бяла досущ като гаснеща звезда.

Но хората по улиците не се пробуждаха. Все още спяха.

Не видяха какво се случи.

И тъй никой не узна.

И никой от намиращите се в мрачния дворец — вече не дворец, а само мъртви, съсипани и натрошени останки — не разказа за отминалата нощ друго, освен че всичко е свършило.

Неизречената легенда прилича на глухарче, недокоснато от порив на вятъра.

Няма начин да разнесе семената си.