В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (4)

IV

Принцът рухна отново в леглото, потънал в пот. Давеше се в металния вкус на кръв. Около него се усилваха и заглъхваха гласове, стаята беше потънала в сенки и пълна с шрапнели от светлина. В главата му избухна писък, но устата му беше парализирана от болка. Болка, която беше негова и същевременно не беше.

Кел.

Рай се преви и изкашля кръв и жлъчка.

Помъчи се да се надигне — трябваше да стане, да намери брат си! — но от мрака към него се протегнаха нечии ръце, пребориха го, задържаха го притиснат към копринените чаршафи, в раменете, в китките и коленете му се забиваха чужди пръсти и болката отново се върна, свирепа и остра, обелваше плътта му, прокарваше нокти по костите му. Рай се опита да си припомни. Кел — арестуван. Килията му — празна. Претърсва нашарената от слънцето овощна градина. Вика брат си по име. После, от нищото — между ребрата му се плъзна болка, точно като онази нощ; ужасна и разкъсваща, и той не може да диша.

Не можеше…

— Не си отивай! — призова го някой. — Остани при мен.

Остани!

 

 

Рай рано научи разликата между желанието и нуждата. Като син и наследник — единствен при това — на рода Мареш, светлик на Арнес, бъдеще на империята, той никога (както един гувернант го осведоми веднъж, преди да бъде отстранен от служба на краля) не бе изпитвал истинска нужда. Дрехи, коне, инструменти, луксозни вещи — стигаше само да си поиска нещо и го получаваше.

При все това младият принц копнееше — от все сърце — за това, което не можеше да има. Искаше същото, което се плиска в кръвта на всички онези момчета и момичета от простолюдието. Онова, което тъй лесно се отдаваше на баща му, на майка му, на Кел.

Рай копнееше за магия.

Копнееше за нея с плам, съперничещ на всяка нужда.

Баща му, кралят, имаше дар за метали, а майка му с лекота боравеше с вода, но магията не беше като черната коса или кафявите очи, или аристократичния произход — не следваше правилата на наследствеността, не се предаваше от родител на дете. Сама избираше пътя си.

И на деветгодишна възраст вече започваше да личи, че магията изобщо не си е харесала принца на Арнес.

Ала Рай Мареш отказваше да повярва, че е бил подминат напълно; магията несъмнено се спотайваше някъде в тялото му, дремещ пламък от мощ в очакване на точния миг, на умело сръчкване. В крайна сметка, нали е принц? И ако магията не пожелае да дойде при него, той ще иде при нея.

Именно тази логика го бе довела тук, на каменния под на студената стара библиотека на Светилището, където трепереше, а студът се просмукваше през бродираната коприна на дрехата му (предназначена за двореца, където винаги е топло).

При всяко оплакване на Рай от студа в Светилището, старият Тийрън бърчеше чело.

Магията твори свой вид топлина — все повтаряше той, в което няма нищо лошо, стига да си магьосник, но нали Рай не беше.

Още не.

Този път не се беше оплакал. Дори не беше споменал на главния жрец, че е тук.

Младият принц коленичи в малка ниша в дъното на библиотеката, скрита зад статуя и дълга дървена маса, и разгъна върху пода откраднатия свитък.

Рай беше роден с палави пръсти — но, разбира се, като член на кралския род почти не му се налагаше да пуска в ход тази способност. Хората обикновено с готовност му предлагаха всичко, даже се хвърляха с готовност да му го донесат — от наметало в хладен ден до глазирана торта от кухнята.

Ала Рай не беше получил свитъка от някого; беше го отмъкнал от бюрото на Тийрън, един от дузина пристегнати с тънка бяла панделка — знак, че е заклинание на жрец. За изненада на принца, записите не бяха чак толкова витиевати или сложни. По-скоро се фокусираха върху ползата.

Заклинания за предпазване на храна от разваляне.

Заклинания за защита на овощните дървета от слана.

Заклинания за поддържане на огън без масло.

И Рай щеше да изпробва всяко едно поред, но ще открие какво е способен да изпълни. Заклинание, което ще заговори на магията, защото тя несъмнено спи във вените му. Заклинание, което да я пробуди.

Порив на вятъра помете подовете на Светилището, а той изрови шепа червени линове от джоба си и затисна хартията с тях. На листа, с отработения почерк на жреца, бе нанесена карта — не като онази в картографската стая на баща му, изобразяваща цялото кралство. Не, това беше карта на заклинание, диаграма на магия.

Напречно на свитъка, на езика на просторечието, бяха изписани три думи.

— Ис Анос Вол — прочете ги Рай.

Вечният пламък.

Под този надпис имаше чифт концентрични кръгове, свързани с деликатни линии и обсипани с дребни символи — съкратената стенографска азбука, любима на творците на заклинания от Лондон. Рай присви очи в опит да разгадае драскулките. Проявяваше склонност към езици, с лекота усвояваше въздушните каденци на фароанския и насечените вълни, създавани от всяка весканска сричка, както и хълмовете, и долините на граничните диалекти на самия Арнес — но думите на свитъка сякаш се местеха и замъгляваха пред погледа му, изплъзваха се от фокус.

Той подъвка устната си (лош навик, който майка му постоянно го предупреждаваше да прекрати, понеже не подхождал на принц), после разпери длани от двете страни на листа, лекичко положи пръсти върху външния кръг и започна заклинанието.

Съсредоточи поглед в средата на страницата, която четеше, и произнасяше поред всяка дума — сричките им лежаха тромави и натрошени на езика му. Пулсът затупка в ушите му, ударите не съвпадаха с естествения ритъм на магията. Ала Рай задържа заклинанието, прикова го със силата на волята си и, когато наближи края, в дланите му се надигна гъделичкаща топлина; долавяше я да се стича по ръцете му, в пръстите, в ръба на кръга и после…

Нищо.

Нямаше искра.

Нито пламък.

Каза заклинанието веднъж, два, три пъти, но топлината в дланите му вече гаснеше, разсейваше се в обикновено боцкане от вцепенение. Отхвърлен, той остави думите да заглъхнат и да отнесат останките от концентрацията му със себе си.

Отпусна се отново на студените плочи.

— Светии — промърмори, макар да знаеше, че е лошо да ругае и още по-лошо — да го стори тук.

— Какво правиш?

Рай вдигна глава и видя на входа на нишата брат си, тесните му рамене — заметнати с червено наметало. Още преди да навърши единайсет, Кел вече си бе наложил изражението на сериозен човек, чак до бръчката между веждите му. Рижата му коса блестеше дори на сивата утринна светлина, а очите му — едното синьо, а другото черно като нощта — бяха причина хората да свеждат поглед, да го отклоняват. Рай не разбираше защо, но той винаги се бе старал да гледа брат си в лицето, да покаже на Кел, че неговата особеност не му пречи. Очите си бяха очи.

Момчето всъщност не му беше брат, разбира се. Още от първия поглед ставаше ясно, че са различни. Кел беше със смесена кръв, все едно налепен от различни видове глина; притежаваше светлата кожа на весканец, дългурестото тяло на фароанец и меднорижа коса, каквато се среща само по северните краища на Арнес. Впечатление, разбира се, правеха и очите му. Едното естествено, ако и да не беше особено арнеско на цвят, а другото — антари, белязано от самата магия като авен. Благословен.

Рай, от друга страна, с бронзовия си тен, черната коса и кехлибарените очи, беше изцяло лондончанин, чистокръвен Мареш, завършен аристократ.

Кел забеляза как се е зачервил принцът, после — и разтворения пред него папирус. Коленичи срещу Рай, а наметалото се отпусна върху камъните наоколо.

— Откъде взе свитъка? — попита с капка недоволство в гласа.

— От Тийрън — отвърна Рай. Брат му го погледна скептично и принцът се поправи: — От кабинета на Тийрън.

Кел прегледа заклинанието и се намръщи:

— Вечен пламък?

Рай разсеяно взе един от линовете от пода и сви рамене.

— Първото, което грабнах… — постара се да прозвучи все едно изобщо не му пука за глупавото заклинание, но гърлото му беше свито, а очите смъдяха. Плъзна монетата по пода, все едно беше камъче във вода. — Няма значение. Не успявам да го накарам да подейства.

Кел премести тежестта си, мърдайки беззвучно устни, докато четеше драскулките на жреца. Вдигна длани над хартията с присвити шепи, все едно държи пламък, който още дори не съществуваше, и започна да рецитира заклинанието. При опита на Рай думите падаха като камъни, а от устните на антари представляваха поезия, гладки и звучни.

Въздухът около тях се затопли незабавно, от щрихите по свитъка се вдигаше пара и после мастилото се вдигна и образува капка масло, която се запали.

Пламъчето увисна във въздуха между шепите на Кел, ярко и бяло.

В негово изпълнение магията изглеждаше лесна и Рай потрепери от гняв към брат си, горещ като искра — но също толкова кратък.

Не по вина на Кел принцът не се справяше с магиите. Понечи да се надигне, но малкият магьосник го хвана за ръкава. Намести дланите му от двете страни на заклинанието и придърпа принца в гънките на своята магия. Топлината полази по ръцете на Рай и той се разкъсваше между насладата от силата и знанието, че тя не е негова.

— Не е правилно — промърмори той. — Аз съм принцът-наследник, син на Максим Мареш. Би трябвало да мога да запаля поне една проклета свещ!

Кел подъвка устна — кралицата-майка не му натякваше за този навик — и после отбеляза:

— Има различни видове сила.

— Предпочитам магия вместо корона — нацупи се Рай.

Брат му огледа малкото бяло пламъче помежду им.

— Короната е вид магия, ако вникнеш по-дълбоко. Магьосникът управлява определена стихия. Кралят управлява империя.

— Само когато е достатъчно силен.

При тези думи Кел вдигна очи.

— От теб ще излезе добър крал, ако не се подредиш така, че да те убият преди това.

Рай изпъшка и пламъчето потрепери.

— Откъде знаеш?

Кел се усмихна на съмнението му. Гледката беше рядка и принцът си пожела да я задържи по-дълго — той беше единственият, способен да накара брат си да се усмихва, и се гордееше с това си умение — но после Кел отвърна:

— С магия!

И на Рай му се прииска да го удари.

— Истински задник си! — промърмори и се опита да се отдръпне, но брат му се вкопчи в него.

— Не го пускай.

— Махни се — нареди Рай, първо игриво, но, понеже пламъкът порасна по-ярък и горещ между дланите му, повтори искрено: — Спри, нараняваш ме!

Горещина близна пръстите му и нажежена до бяло болка се стрелна нагоре по ръцете му и към раменете.

— Спри! — примоли се той. — Кел, спри!

Само че когато Рай вдигна очи от сиянието на огъня и към брат си, изобщо не видя пред себе си лице. Нищо освен езеро от мрак. Изпъшка, помъчи се да изпълзи встрани, но малкият магьосник вече не беше от плът и кръв, а камък с пръсти, превърнали се в окови около китките на принца.

Това не беше правилно, помисли си той, навярно сънуваше кошмар, но горещината на огъня и смазващият натиск върху китките му бяха толкова реални и се влошаваха с всеки удар на сърцето и с всяко вдишване…

Пламъкът помежду им се издължи и изтъня, заостри се в нож от светлина с връх, насочен първо към тавана, но после бавно, зловещо се обърна и към Рай. Той се бореше, пищеше, но не успя да спре острието, което засия и се зарови в гърдите му.

Болка!

Накарай я да спре.

Тя си проряза път между ребрата му, подпали костите, разкъса сърцето. Рай се опита да пищи и избълва дим. Гърдите му бяха разкъсана рана от светлина.

Гласът на Кел стигна до него, но не откъм статуята, разнасяше се от другаде. Някъде далеч и заглъхваше.

Не се пускай!

Само че болеше. Болеше толкова много!

Спри!

Рай изгаряше отвътре навън.

Моля те!

Умираше.

Дръж се!

Отново.

 

 

За момент чернотата отстъпи на ивици цвят, таван от издут плат и познато лице, витаещо на ръба на замазания му от сълзите поглед — очи с цвят на буря, разширени от тревога.

— Лук? — изхриптя Рай.

— Тук съм — отвърна Алукард. — Тук съм. Дръж се!

Принцът се опита да проговори, но сърцето му се блъсна в ребрата, сякаш се опитваше да си проправи път навън.

Пак удари, после прескочи.

— Откриха ли Кел? — попита някой.

— Махни се от мен — нареди друг.

— Всички вън!

Зрението на Рай се замъгли.

Стаята се люлееше, гласовете заглъхваха, болката отстъпваше на нещо по-страшно, нажежената до бяло агония на невидимия нож се разтвори в студа, а тялото му се бореше и не успяваше, и се бореше и не успяваше, и не успяваше и…

Не — примоли се той, но усещаше как нишките се късат една по една в него, и накрая вече не остана какво да го държи на повърхността.

И ето че лицето на Алукард изчезна, а стаята се стопи.

И ето че мракът уви тежките си ръце около Рай и го погреба.