В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (17)

VI

Налагаше се да се разделят.

Кел нямаше такова желание, това поне беше очевидно, но градът им идваше твърде голям, а мъглата напредваше прекалено бързо.

Той взе коня, понеже Лайла не го искаше — тази нощ разполагаше с предостатъчно други начини да умре.

— Лайла… — поде антари и тя очакваше да й се скара, да й нареди да се върне в двореца, но Кел само я хвана за ръката: — Пази се! — Опря чело до нейното и добави съвсем тихо, тя едва го чу. — Моля те!

За изминалите няколко часа беше видя толкова негови версии! Пречупеното момче. Опечаленият брат. Целеустременият принц. Този Кел не беше сред тях, но ги въплъщаваше до една и, когато я целуна, крадлата вкуси и болка, и страх, и отчаяна надежда. А после се превърна в бяло петно на фона на нощта, докато препускаше към нощния пазар.

Лайла потегли пеша и се насочи към най-близкото сборище на народ.

Нощта уж беше достатъчно студена да държи хората по домовете, но последният ден на турнира означаваше и последна нощ на празненства — целият град се бе изсипал по таверните, за да изпрати „Есен Таш“ със стил. Множеството се тълпеше по улиците, привлечено от хаоса на речния бряг, но някои, тънещи в неведение, пиеха, пееха и се препъваха пиянски.

Те не забелязваха нито липсата на червена светлина в центъра на града, нито разпростиращата се мъгла — не и докато почти не ги връхлетя. Лайла плъзна ножа под лакътя си, както тичаше между хората; паниката й поглъщаше болката, а кръвта се стичаше в шепата й и тя размахваше ръка, пръскаше във въздуха алени капчици-игли и бележеше всички безразборно. Зяпачите се вцепеняваха стреснати и търсеха източника на странния дъжд, но Лайла не се задържаше на едно място.

— Влизайте вътре — подвикваше на бегом, — заключете вратите!

Ала отровната нощ не се спираше пред заключени резета и спуснати кепенци. Скоро Лайла започна да блъска по вратите и се опитваше да изпревари нахлуването на мрака. Чу далечен писък, понеже някой се бореше. Съпроводен от смеха на вече паднала жертва.

Мислите й препускаха, макар да й се виеше свят.

Арнеският й не беше достатъчно добър и колкото повече кръв губеше, толкова повече се влошаваше, а изреченията й се размиха от „Има чудовище в града, движи се с мъглата, нека помогна…“ до простото „Стой!“

Повечето хора се взираха в нея ококорени, макар крадлата да не беше сигурна дали е заради кръвта и строшеното око, или заради стичащата се по лицето й пот. Не й пукаше. Продължаваше напред. Каузата бе загубена — цялата, невъзможна задача — понеже сенките се движеха двойно по-бързо от нея, а и много й се искаше да се предаде, да отстъпи, да съхрани малкото останали й сили — само глупак се сражава, когато знае, че няма да спечели — но нейде из града Кел не спираше да опитва и тя нямаше да се предаде, докато не го стори и той, така че се застави да продължи.

Зави зад ъгъла и видя просната на пътя жена със светла рокля, разтворена като цвете върху студените камъни. Свита на кълбо, жената стискаше главата си и се сражаваше с чудовищната сила, която си проправяше път в нея. Лайла се втурна с протегната ръка и почти я стигна, но в същия миг жертвата застина. Напрежението се оттече от крайниците й и дъхът й замъгли въздуха над лицето, докато се протягаше лениво, без да обръща внимание на хапещия студ. Усмихна се. Преизпълнена с възхита, възкликна:

— Чувам гласа му. Виждам красотата му! — извърна глава към Лайла. Сенки се плъзнаха през очите й като облак над нива. — Нека ти покажа!

Без предупреждение скочи и се хвърли към крадлата, вкопчи пръсти в гърлото й. За миг Лайла усети натиска на изгаряща топлина и парещ студ, докато магията на Осарон се опитваше да нахлуе в нея.

Опита се — и се провали.

Жертвата се отдръпна припряно — като опарена, а Лайла я цапардоса с все сили в лицето.

Жената рухна в безсъзнание на земята. Добър знак. Ако беше наистина обладана, не би я спряло дори острие в сърцето, да не говорим за прост удар с юмрук.

Лайла се изправи, нащрек за магията, която се усукваше и гърчеше около нея. Не можеше да се отърси от усещането, че мракът има очи и я гледа.

Настоятелно.

— Излез, покажи се! — призова тя тихо и завъртя ножа си. Сенките потрепнаха. — Какъв е проблемът, Осарон? Срамежлив ли си? Малко оголен без тяло? — Тя се завъртя в плавен кръг. — Аз убих Ожка. Аз откраднах Кел обратно… — завъртя острието между пръстите си, имитирайки спокойствие, каквото не изпитваше, докато мракът тръпнеше около нея и започна да се уплътнява, да се сгъстява в колона, а после се сдоби с крайници, лице и чифт очи, черни като лед в нощта и…

Някъде наблизо изцвили кон.

Разнесе се вик — не задавеният писък на онези, които се биеха с омагьосаната мъгла, а простичък, гърлен израз на разочарование. Глас, твърде добре й познат.

Сенките рухнаха, понеже Лайла си просече път през тях, летеше към източника на звука.

Към Кел.

Намери първо коня му. Изоставен, галопираше по улицата към нея с плитък разрез на хълбока.

— Дявол го взел! — изруга тя, докато се опитваше да реши дали да препречи пътя на коня, или да се хвърли встрани от него. В крайна сметка се приведе, звярът изтрополи покрай нея и после Лайла се втурна в посоката, откъдето бе дошъл. Последва мириса на антари магията — рози и пръст, и листа — и откри Кел спешен и обкръжен, но не от мъглата на Осарон, а от хора: нападателите бяха трима, при това въоръжени. Меч. Желязна тръба. Дървена дъска.

Поне Кел беше на крака, държеше се за рамото с призрачнобледо лице. Надали имаше кръв колкото да стои изправен, да не говорим да се опълчи на нападателите си. Едва когато Лайла се приближи, разпозна в един от мъжете Тав, нейният другар от „Среднощно острие“, и в друг — актьора, изиграл Камеров на „Нощта на флаговете“ преди турнира. Третият, в броня и плащ на кралски гвардеец, държеше вдигнат служебния си меч.

— Чуйте ме — тъкмо им казваше Кел. — По-силни сте от него! Можете да го отблъснете!

Лицата на нападателите му се изкривиха от злостна наслада, изненада, объркване. Заговориха със своите гласове, не с отекващия двоен тон, използван от Осарон на покрива, но в думите им имаше звънлива каденца и напевност, от която Лайла изстина.

— Кралят те иска.

— Кралят ще те има.

— Ела с нас.

— Ела и коленичи.

— Ела и се моли.

Кел стисна зъби.

— Кажете на вашия крал, че няма да получи този град. Кажете му…

Мъжът с дъската замахна и се прицели в корема на антари. Той улови дървото, което пламна и изгоря в ръцете му. Засадата се раздвижи, Тав вдигна желязната тръба, гвардеецът пристъпи напред, но Лайла вече коленичеше и притисна длани към студената пръст. Спомни си какви думи бе използвал Кел. Призова останките от силата си.

— Ас исера. Замръзни.

Ледът изхрущя изпод дланите й, плъзна се по земята и скова телата на мъжете начаса.

Лайла не притежаваше контрола на Кел, не можеше да управлява посоката на замръзване, но партньорът й се усети навреме и отскочи от пътя на заклинанието, а когато замръзналият ръб се натъкна на ботуша му, се стопи и го остави непокътнат. Другите трима стояха, оковани в лед, все още с плуващи в очите сенки.

Лайла се изправи, а нощта се олюля опасно под краката й — заклинанието бе изтръгнало и последните нишки сила от вените й.

Отнякъде се разнесе нов писък и Кел тръгна към него, но коленете му поддаваха и той се подпря на близката стена.

— Стига толкова — заяви Лайла. — Едва стоиш на краката си.

— Ами излекувай ме тогава!

— С какво? — изхриптя тя и посочи насиненото си и обезкървено тяло. — Не можем да продължаваме до безкрай. До последната капка да се източим и двамата, пак няма да успеем да бележим и част от този град! — Изсмя се сухо и изморено. — Знаеш, че приветствам големите рискове, но в случая няма да се справим. Хората са прекалено много!

Каузата беше изгубена, дори Кел да не го разбираше — но той го знаеше и бездруго. Личеше по погледа му, по стиснатите зъби, по бръчката на челото. Наясно беше и все пак нямаше намерение да се откаже. Да се предаде. Да отстъпи.

— Кел… — поде Лайла тихо.

— Това е моят град — прекъсна я той, видимо разтреперан. — Домът ми. Ако мога да го защитя…

Крадлата посегна бавно към едно хлабаво паве. Не можеше да остави червения антари да се самоубие, не и по този начин. Не след всичко, което преживяха. Ако Кел не искаше да послуша здравия разум…

По плочника зачаткаха копита и миг по-късно зад ъгъла завиха четири коня, яздени от кралски гвардейци.

— Мастър Кел! — извика водачът им.

Лайла позна в него един от гвардейците, назначени да пазят Кел. Беше възрастен и стрелна момичето с поглед, а после, без да знае как да се обърне към нея, се престори, че изобщо я няма.

— Жреците направиха предпазно заклинание на двореца и имам заповед да ви върна незабавно. Заповед на краля!

Кел се намуси, сякаш се канеше да наругае краля. Накрая обаче поклати глава.

— Рано е още. Маркираме гражданите, където успеем, но не сме намерили начин да спрем възхода на сенките или да защитим града от…

— Твърде късно е — намеси се гвардеецът.

— Какво имаш предвид? — възмути се младият магьосник.

— Сър — разнесе се друг глас и ездачът на последния кон си свали шлема.

Лайла го познаваше. Хастра. Най-младият от охраната на Кел. Когато заговори, гласът му бе мек, а изражението — твърдо:

— Всичко свърши, сър. Градът падна.