В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (114)

VII

Кел отвори очи и видя, че светът се разпада.

Не, не светът.

Дворецът.

Рушеше се, но не като направените от стомана и камък сгради, а като изстиваща купчина жарава — издимяваше, а не се срутваше. Така падна дворецът от сенки. Разтвори се, въображаемото се разсея и остана само истинското — къс по къс, камък по камък, докато той не остана да лежи на пода не на двореца, а на съсипаните останки от централната арена, с празни седалки и все още полюшващи се на вятъра сребърносини знамена.

Кел се опита да седне и изстена, забравил, че е бил промушен.

— Полека — простена в синхрон с него Рай. Брат му беше коленичил наблизо, покрит с кръв, с дрехи, разкъсани на дузина места, където го бе пронизвал ледът. Но беше жив и кожата под дрипите вече зарастваше, макар че в очите му витаеше призракът на болката.

Думите на Холанд се върнаха в мислите на Кел.

Отрязал си нишки от магията си и си направил кукла.

Холанд! Надигна се бавно да седне и видя Лайла вече наведена над другия антари.

Пътешественикът от Белия Лондон лежеше на хълбок, свит — просто спеше. Ала единствения път, когато Кел го бе виждал как спи, целият бе напрегнат като струна, разтърсван от кошмари, а сега лицето му беше отпуснато и сънят му — без видения.

Само три неща разваляха образа на покоя.

Графитеночерната му коса, изведнъж побеляла.

Свитите му юмруци, в които още стискаше унаследителя, с връх, забит в дланта.

И самото устройство, придобило странен, но познат черен цвят. Отсъствие на светлина. Бездна в средата на света.

Холанд беше успял.

Беше затворил мраковития крал в капан!