В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (26)

II

Сънят убягваше на Холанд в тъмницата на Червения Лондон.

Мислите му се рееха, но всеки път, щом започнеше да се отпуска, виждаше Лондон — своя Лондон — да рухва и да пада. Виждаше цветовете да избледняват до сиво, реката да замръзва, а замъка… е, троновете не оставаха празни. Холанд го знаеше най-добре. Представяше си как градът търси краля си, чуваше слугите да викат името му, преди остриетата на някой нов властник да намерят гърлата им. Кръвта ще оцапа белия мрамор, трупове ще покрият гората като прясно поникналата трева, а ботуши ще тъпчат под подметките си всичко, което бе започнал…

Холанд инстинктивно се пресегна към Ожка, протегна съзнанието си през бездната на световете, но не намери опора.

В момента обитаваше затворническа килия, същинска каменна гробница, погребан нейде дълбоко във вътрешностите на двореца. Без прозорци. Без топлина. Изгуби сметката за броя стъпала, по които го извлачиха арнеските гвардейци, на косъм да изгуби съзнание, с ум все още изкормен от нахлуването на Осарон и внезапното му напускане. Холанд едва успя да огледа килиите, до една празни. Воден от животински инстинкти, се бореше при допира на студения метал върху китките му, щом му сложиха окови, и в отговор гвардейците блъснаха главата му в стената. Когато се съвзе, тънеше в мрак.

Холанд изгуби представа за времето — опита се да брои, но без никаква светлина мислите му се изплъзваха, задавяха се, твърде лесно пропадаше в нежелани спомени.

На колене — шепнеше Астрид в едното му ухо.

На крака — увещаваше го Атос в другото.

Наведи се.

Пречупи се.

Спри се — помисли си той в опит да изтегли мислите си обратно към студената килия. Ала те продължаваха да му се изплъзват.

Вземи ножа.

Опри го в гърлото си.

Стой съвсем неподвижен.

Многократно се опитва да освободи пръстите си, разбира се, но обвързващото заклинание неизменно удържаше и когато Атос се връщаше след часове — а понякога и дни — и вземаше оръжието от ръката на Холанд, за да му разреши отново да се движи, тялото му рухваше на пода. Мускулите се късаха. Крайниците трепереха.

Там ти е мястото — беше казал Атос. — На колене.

Спри се! — ръмженето на Холанд извибрира в тишината на затвора и му отвърна само ехото. През следващите няколко вдишвания мислите му кротуваха, но скоро — твърде скоро — цикълът започна отново, спомените се процеждаха през студения камък и през железните окови, и през тишината.

 

 

Първият опит за убийството му, важен за Холанд, се случи, когато той едва беше навършил девет години.

Окото му почерня предишната година, зеницата се разширяваше ден след ден, докато мракът не погълна зеленото, а сетне и бялото, и полека го отравяше от миглите до клепача. Косата му бе достатъчно дълга да скрие белега, стига да свежда скромно глава, а Холанд го правеше постоянно.

Събуди го съскането на метал и той се метна встрани, та почти да избегне острието.

То го поряза, преди да се забие в нара му. Холанд се търкулна на пода, удари си лошо рамото и се обърна в очакване да види непознат наемник, белязан с дамгата на крадците и убийците.

Вместо това нападателят се оказа по-големият му брат.

Двойно по-едър от него, с мътнозелените очи на баща им и тъжната извивка на устата на майка им. Единственият кръвен роднина, останал на Холанд.

— Алокс? — изпъшка той, докато болката изгаряше ранената му ръка. Яркочервени капки оцветиха пода на тяхната стая, преди да успее да притисне кървящата рана с длан.

Алокс се беше изправил над него, вените на гърлото му вече бяха започнали да почерняват. На петнайсет си беше направил дузина дамги, всички с цел да подчини волята си и да обвържат изплъзващата се магия.

Холанд лежеше по гръб на пода, а кръвта бликаше между пръстите му, но той не извика за помощ. Нямаше кого да призове. Баща им беше мъртъв. Майка им изчезна в бордеите за шо и се удави в дим.

— Не мърдай, Холанд — промърмори Алокс и измъкна ножа от постелята. Очите му бяха кървясали от пиене или заклинания.

Холанд не помръдна. Не можеше да шавне. Не защото острието беше отровено, макар че той се боеше и от това. А защото всяка нощ бе сънувал всевъзможни нападатели и им бе измислял стотици имена и лица, но никога не си бе представял сред тях Алокс.

Алокс, който му разказваше приказки, когато не можеше да заспи. Истории за бъдния крал. Онзи с достатъчно сила да върне света.

Алокс, който навремето му позволяваше да седи на самоделни тронове в изоставени зали и да мечтае за по-добри дни.

Алокс, който пръв видя знака в окото му и обеща да го пази до смърт.

Алокс, който сега стоеше над него с нож.

— Воск — примоли се Холанд тихо. — Спри.

— Не е редно — завалваше брат му, пиян от ножа, от кръвта, от близостта на силата. — Тази магия не е твоя.

Момчето бързо поднесе окървавени пръсти към окото си.

— Но тя ме избра.

Алокс поклати глава полека, със съжаление.

— Магията не избира, Холанд… — олюля се. — Тя не принадлежи на онези, които имат. Мястото й е в ръцете на онези, които вземат.

С тези думи стовари ножа.

— Воск! — молеше се Холанд, протегнал окървавените си ръце.

Улови острието и го отблъсна с всяка капчица сила в себе си — не самото оръжие, а и въздуха, метала. Въпреки това се поряза и кръвта потече по дланите му.

Холанд се взираше в Алокс, болката насили думите през устните му.

— Ас старо.

Думите изплуваха самички, надигнаха се от мрака в ума му като сън, който внезапно си е припомнил, и с тях магията бликна през порязаните му длани, уви се около острието и около брат му. Алокс се опита да се измъкне, но бе твърде късно. Заклинанието се търколи по кожата му, превърна плътта в камък и се разпростря върху стомаха му, изкатери раменете, уви се около гърлото.

Последният дъх се изплъзна от дробовете му и се свърши — от живот към камък за времето, нужно на една капка да цопне на пода.

Холанд лежеше неподвижен под опасната тежест на статуята на брат си. Както бе застинал на коляно, можеше да надзърне в очите му и откри, че се взира в лицето на младежа, чиято уста бе останала отворена, а изражението — застинало на границата между изненадата и гнева. Бавно и внимателно Холанд се измъкна изпод него, сантиметър по сантиметър се приплъзваше под камъка. Изправи се, замаян от внезапната употреба на магия и разтреперан от самото нападение.

Не заплака. Не избяга. Стоеше си и оглеждаше Алокс в търсене на промяна в брат си, сякаш е луничка, белег, нещо, което е могъл да забележи. Сърцебиенето му бавно се успокояваше и нещо друго, по-дълбоко, започваше да се нормализира на свой ред, сякаш заклинанието бе превърнало в камък и част от него.

— Алокс — изпъшка тихичко, пресегна се и докосна брат си по бузата, само за да се отдръпне при допира до твърдия камък. С пръсти остави ръждивочервено петно на мраморното лице.

Наведе се напред, положи длан на рамото на брат си и прошепна в каменното му ухо:

— Тази магия е моя!

Бутна го и остави гравитацията да накланя статуята, докато не я катурна и не я строши на пода.

 

 

По стъпалата на тъмницата затрополиха стъпки и Холанд се изправи, а сетивата му се съсредоточиха върху килията. В началото си помисли, че посетителят ще се окаже Кел, но после преброи крачките — бяха три чифта.

И тримата посетители говореха арнески и в един глас, та белият антари се затрудни да разбере всичко казано.

Наложи си да стои неподвижно, докато ключалката щракаше и вратата на килията се отваряше. Наложи си да не замахне, когато вражеска ръка го стисна за брадичката и му затвори устата.

— Да видим… очите…

Груби пръсти го оскубаха и превръзката за очи изчезна, а за момент светът стана златен. Светлина от фенер хвърляше ореоли върху всичко, преди новодошлият насила да вирне главата на пленника нагоре.

— Дали да не издълбаем…

— Не ми изглежда… както…

Не носеха брони, но и тримата имаха стойката на дворцови гвардейци.

Първият пусна брадичката на Холанд и се зае да навива ръкави.

Антари знаеше какво предстои, още преди да усети свирепото дърпане на веригите и раменете му да се опънат, когато го изправяха на крака. Удържа погледа на гвардейците чак до мига на първия замах — брутален удар го улучи между ключицата и гърлото му.

Той последва болката като течение, опита се да я заземи.

Всъщност не бе по-различно от изпитваното преди време. Студената усмивка на Атос изплува в ума на Холанд. Паренето от онзи сребърен бич.

Никой не страда…

Олюля се и ребрата му изпукаха.

… така красиво като теб.

Устата на Холанд се напълни с кръв. Лесно щеше да плюе в лицата на нападателите си и със същия дъх да ги превърне в камък, да ги зареже строшени на пода. Вместо това преглътна.

Няма да ги убие.

Но и няма да им достави удоволствието да станат свидетели на страданието му.

В този миг неочаквано проблесна стомана — един от гвардейците беше извадил нож. Заговори на общия език на кралете.

— Това ти е от Делайла Бард — и замахна с кинжала към сърцето на Холанд.

Магията се надигна у него, внезапно и неволно, приглушаващите окови бяха твърде слаби да спрат прилива при приближаването на ножа до голите му гърди. Движението на гвардееца се забави, понеже Холанд противопостави волята си на метала и костта. Но, преди да успее да спре острието, то излетя от ръката на нападателя и от контрола на антари, и се приземи с тупване в дланта на Кел.

Гвардеецът се обърна, а изненадата му бързо се смени със страх, когато видя кой стои в подножието на стълбите в черно палто, сливащо се със сенките, и рижа коса, сияеща на светлината.

— Какво е това? — попита остро червеният антари.

— Мастър Ке…

Гвардеецът полетя заднешком и се удари в стената между два фенера. Не падна, а остана да виси, прикован, докато Кел се обръщаше към другите двама. Те тутакси пуснаха веригите на Холанд и той не толкова седна, колкото падна на пейката, стиснал зъби срещу болката от раздрусването. Червеният магьосник освободи хватката си върху първия гвардеец и той се стовари на пода.

Въздухът в тъмницата бе започнал да застудява, докато Кел оглеждаше ножа в ръката си. Поднесе пръст към върха на острието и натисна, за да си пусне капка кръв.

Гвардейците се дръпнаха припряно, а той ги погледна, театрално изненадан.

— Мислех, че искате да се лее кръв…

— Соласи! — възкликна първият гвардеец и се изправи. — Соласи, мас варес!

Останалите бяха изгубили ума и дума.

— Махайте се! — изкомандва Кел. — И ако пак видя някой от вас тук, долу, повече няма да си тръгне.

Те избягаха и от бързане оставиха вратата на килията отворена.

Холанд, запазил мълчание, откакто първите стъпки го извадиха от омаята, облегна глава на каменната стена.

— Ти си моят герой!

Превръзката за очи висеше на врата му и за първи път от сблъсъка на покрива погледите им се срещнаха, докато Кел се пресягаше и затваряше вратата на килията.

Кимна към стълбите.

— Колко пъти се е случвало това?

Холанд не отговори.

— Ти не отвърна на удара.

Затворникът вкопчи подутите си пръсти във веригите, все едно искаше да каже: „Как да го направя?“, а Кел вдигна вежда в намек: „Да не би те да имат значение?“ — и двамата знаеха простата истина: никой затвор не е годен да удържи антари, ако той не пожелае.

Младият магьосник отново насочи вниманието си към ножа и ясно разпозна изработката му.

— Лайла — промърмори. — Трябваше да се сетя по-рано…

— Мис Бард не ме харесва.

— Не и откакто уби единствения й близък човек.

— Онзи в таверната… — процеди Холанд замислено. — Тя го уби, понеже взе нещо, което не беше нейно. Когато ме отведе до дома си. Ако тя беше по-добър крадец, близкият й сигурно щеше да е още жив.

— На твое място не бих изрекъл това заключение на глас — отбеляза Кел, — ако искам да си запазя езика.

Настъпи продължително мълчание. Накрая Холанд се принуди да го наруши.

— Приключи ли с цупенето?

— Знаеш ли — сопна се младежът, — много те бива да си създаваш врагове. Опитвал ли си се някога да се сприятеляваш?

Белият антари наклони глава.

— Каква полза от приятели?

Червеният антари махна към килиите. Холанд не се хвана на въдичката. Смени темата.

— Какво става извън стените на двореца?

Кел притисна длан между очите си. При силна умора самоконтролът му отслабваше и пукнатините в него си личаха. Съобщи:

— Осарон е на свобода.

Холанд слушаше, сбръчкал вежди, докато му разказваше за почернената река и отровната мъгла. След като приключи, младият антари се втренчи в затворника в очакване на незададения въпрос. Окованият магьосник от Белия Лондон не наруши мълчанието и накрая Кел изсумтя недоволно.

— Какво иска той? — поинтересува се, очевидно съпротивлявайки се на желанието да тръгне да се разхожда по коридора.

Холанд затвори очи и си спомни надигащото се недоволство на Осарон, ехото му от „още, още, можем да сторим още, да бъдем повече“…

— Повече — каза простичко.

— Какво ще рече това? — притисна го Кел.

Белият антари мереше думите си, преди да ги изрече.

— Ти попита какво иска той. Ала при Осарон не говорим за искане, а за нужда. Огънят има нужда от въздух. Земята — от вода. А Осарон се нуждае от хаос. Храни се с него, с енергията на ентропията… — всеки път, когато Холанд успяваше да стъпи стабилно и положението започваше да уляга, Осарон ги принуждаваше да се раздвижат отново, да пристъпят към промяна, да сеят хаос.

— Много прилича на теб — добави, понеже Кел тръгна да крачи по коридора. — Не понася да стои неподвижен.

Зад очите на младия магьосник се въртяха зъбчати колелца, а мислите и емоциите му се редуваха на лицето му като проблясъци от фенери. Холанд се чудеше дали той знае колко много му личи.

— Тогава трябва да намеря начин да го направя неподвижен — заключи червеният антари.

— Стига да успееш. Само по себе си това няма да го спре, но ще го застави да действа невнимателно. А ако невнимателните хора правят грешки, същото ще да е валидно и за невнимателните богове.

— Наистина ли вярваш, че той е бог?

Холанд завъртя очи.

— Няма значение какво представлява. Важното е за какъв се мисли.

Някъде над главите им се отвори врата и белият магьосник по навик се напрегна, мразеше веригите си заради тихото издайническо подрънкване, но Кел май не забеляза.

Малко по-късно в основата на стълбите се появи гвардеец. Не от нападателите на Холанд, а по-възрастен, с посребрени слепоочия.

— Какво има, Стаф? — попита Кел.

— Сър — отвърна намръщено гвардеецът. Видно беше, че не питае нежни чувства към принца антари. — Кралят ви призовава!

Кел кимна и се извърна да си тръгне. Поколеба се на ръба на залата.

— Толкова ли малко те е грижа за твоя свят, Холанд?

Белият антари се вцепени.

— Моят свят — обясни равно, — е единственото, за което ме е грижа.

— Но въпреки това стоиш тук. Безпомощен. Безполезен…

Някъде, дълбоко в душата на Холанд някой — още отпреди Осарон, отпреди близнаците Дейн — пищеше. Външно остана неподвижен, в очакване вълната на емоцията да премине.

— Веднъж ми каза — продължи Кел, — че човек или е господар на магията, или неин роб. Е, какъв си сега?

В главата на Холанд писъците затихнаха, потушени от куха тишина, която той бе обучил да заема мястото им.

— Именно това не разбираш — уточни и позволи на празнотата да го залее. — Винаги съм бил само неин роб.