В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (54)

III

Дворецът бе достоен за крал.

Дори за бог.

Сграда с обещание, потенциал и мощ.

Осарон прекоси голямата зала на най-новото си творение, а крачките му безшумно кацаха по лакирания камък. Подът примигваше при всяка стъпка — трева, цветя и лед се пораждаха с всяка една и избледняваха подире му сякаш са следи в пясък.

От пода се издигаха множество колони — растяха повече под формата на дървета, отколкото като мраморни статуи, каменните им крайници се разклоняваха и разлистваха, натежали от тъмноцветно стъкло, есенни листа и капчици роса, и в лъскавите им стволове той виждаше света, какъвто би могъл да бъде. Толкова много възможни преображения, толкова неизчерпаем потенциал!

И тук, в средата на централната зала, се намираше тронът му — основата му бе пуснала корени, облегалката израстваше в подобни на корона шипове, подлакътниците се разтваряха все едно стар приятел те очаква за прегръдка. Повърхността му грееше с фосфоресцираща светлина и когато Осарон изкачи стъпалата, стъпи на платформата и се настани на седалката, целият дворец запя във възхвала на присъствието му.

Кралят седеше в центъра на паяжината си и усещаше струните на града, умовете на всички слуги, свързани с неговия чрез магия. Подръпване тук, потръпване там, мислите се носеха като движения по протежението на хиляди нишки.

Във всеки посветен на него живот гореше пламък: някои скучни и малки — едва мъждукаха, а други грееха ярки и горещи — именно тях призова и извика при себе си от всяко ъгълче на града.

Елате, помисли си той. Коленичете в краката ми като деца, а аз ще ви отгледам. Като мъже. Като жени. Като избраници!

Над реката отвъд стените на двореца започнаха да разцъфтяват ледени цветя подобно на мостове, а ръце се запротягаха да вкарат поданиците му вътре.

Кралю велики — казваха хората, надигайки се иззад масите.

Кралю славни! — изричаха, обръщайки гръб на работата си.

Осарон се усмихна, вкусил ехото от думите; тогава го прекъсна нов хор.

Кралю наш — зашепнаха поданиците му, — лошите си отиват.

Кралю наш — допълваха, — лошите бягат.

Онези, които посмяха да ти откажат.

Онези, които посмяха да ти се възпротивят.

Осарон сплете пръсти. Антари напускаха Лондон.

Всички ли? — попита и ехото отвърна.

Всички. Всички. Всички.

Думите на Холанд се върнаха в мислите му като нежелан натрапник.

Как ще управляваш без глава за короната си?

Покорните му слуги бързо откликнаха на неговото раздразнение.

Да ги преследваме ли?

Да ги спрем ли?

Да ги върнем ли?

Осарон почука с пръсти по подлакътника на трона. Жестът не произведе звук.

Да го направим ли?

Не — помисли си Осарон, а заповедта му се плъзна през умовете на хилядното множество по-бързо от вибрация по струна. Отпусна се на изваяния си трон. — Не. Нека си вървят.

Ако това е капан, той няма да падне в него.

Не са му нужни.

Не се нуждае от умовете или от телата им.

Разполага с хиляди.

Първите призовани вече влизаха в залата — към него гордо крачеше изпъчен мъж. Спря пред трона, коленичи и сведе тъмнокосата си глава.

— Стани! — заповяда Осарон и мъжът се подчини. — Как е името ти?

Новодошлият се изправи: беше широкоплещест, с очи, пълни със сенки, а на ръката си носеше пръстен във формата на перо. Представи се:

— Казвам се Берас Емъри. Как да ти служа?