В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (39)

VI

Целия ден Рай претърсва града за оцелели.

Откриваше ги понякога сами, понякога по двойки — изтощени, крехки, но живи. Повечето бяха стряскащо млади. Само неколцина бяха много възрастни. И точно като магията във вените им, нямаха нищо общо помежду си. Нямаха кръвна връзка, преобладаващ пол или произход. Намери благородничка от Дом Лорени, все още в роклята от турнирния бал, старец в прокъсани дрехи, проснат в задна уличка, майка в червена траурна коприна, гвардеец, чийто белег не бе устоял или бе отслабнал. Всички до един белязани със сребърните вени на оцелелите.

Рай оставаше с тях достатъчно дълго да ги убеди, че не са сами; достатъчно дълго да ги напъти да потърсят убежище при дворцовите стълби — и потегляше отново, връщаше се в града да дири и други.

Преди здрач се върна при „Острието“ — знаеше, че е твърде късно, но искаше да провери — и откри какво е останало от Аниса: купчинка пепел, димяща на пода в каютата на Алукард, затворена в клетка от отчупени греди. И няколко капки сребро от пръстена й с емблемата на Дом Емъри.

Рай пресичаше палубата във вцепенено мълчание, когато забеляза отблясък от метал и видя на съседния кораб жена, седнала с гръб към един сандък и с нож в ръка.

Принцът стъпи на дървения пристан, трополейки нарочно.

Жената не помръдна.

Беше облечена като мъж — като моряк — с капитански пояс в черно и червено, преметнат през гърдите.

Рай от пръв поглед разпозна, че е от граничните земи — крайбрежието, където Арнес се среща с Веск. Имаше телосложение на севернячка и тен на местните, а гъстата й кестенява коса бе сплетена на две дебели плитки, увити като корона около лицето й. Разтворила широко очи, тя се взираше пред себе си с упоритост, която подсказваше, че душата й си е на място, а на фона на загорялото й в открито море лице сияеха тънки сребърни белези.

Ножът в ръката й бе хлъзгав от кръв.

Очевидно не беше нейна.

Дузина предупреждения отекнаха в главата на Рай — до едно изречени с гласа на Кел — докато коленичеше до жената. Попита я на арнески:

— Как се казваш?

Не получи отговор.

— Капитане?

След няколко продължителни секунди жената примигна — плавно и с видима мъка.

— Джаста — представи се с дрезгав глас и после, сякаш името пробуди нещо в нея, допълни. — Той се опита да ме удави. Моят първи помощник, Ригар, се опита да ме завлече в онази шепнеща река… — не сваляше очи от кораба си. — Затова го убих.

— Има ли и други на борда? — попита принцът.

— Половината липсват — обясни капитанката. — Другите… — млъкна и обходи палубата с тъмните си очи.

Рай положи длан на рамото й.

— Можеш ли да се изправиш?

Джаста се обърна към него. Намръщи се.

— Да са ти казвали, че много приличаш на принца?

— Случвало се е… — той се усмихна, протегна ръка и й помогна да се изправи.