В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (50)

VIII

За да разчете шифъра, на пиратския капитан му бе нужен повече от час и напрежението в стаята се сгъстяваше с всяка изминала минута, а тишината бе напрегната като платна при силен вятър. Беше тишина на крадец — многозначителна, залегнала в засада — и Лайла все си напомняше, че трябва и да издишва.

Алукард, на когото обикновено можеше да се разчита да прекъсне всяка тишина, преди да стане прекалено потискаща, бе зает да пише числа на парче хартия и да ругае Ленос всеки път, щом помощникът му надзърнеше през рамото.

Тийрън си бе тръгнал малко след като капитанът се зае със задачата, като обясни, че се чувства задължен да помогне на жреците да подготвят заклинанието, а няколко минути по-късно и крал Максим се изправи с вид на съживен труп.

— Къде отиваш? — попита Рай, когато баща му се упъти към вратата.

— Трябва да се погрижа и за други въпроси — отвърна кралят умислено.

— Какво е по…

— Кралят не е просто човек, Рай. Не разполага със свободата да преследва една цел и да пренебрегва други. Въпросният унаследител, ако изобщо успеем да го намерим, е само една възможност. Моята задача е да проуча всичките…

И Максим си тръгна, отривисто давайки нареждане да го повикат, когато проклетата задача с картата бъде решена.

Сега Рай се беше проснал на дивана, прикрил очи с ръка, Кел продължаваше да се преструва на сърдит край камината, а Хастра, застанал прав, подпираше гръб на вратата.

Лайла се опитваше да следи всички едновременно и да използва дребните им жестове като тиктакане на часовник, но вниманието й все се отплесваше към прозореца — зад стъклото пипалата на мъглата се усукваха и размотаваха, придобиваха форма и я губеха, запенваха се, после се разбиваха под формата на вълни в двореца.

Тя се взираше във валмата в търсене на конкретни фигури, както понякога правеше с облаците — птица, кораб, купчина златни монети — преди да осъзнае, че сенките наистина придобиват форма.

На ръце.

Разкритието я притесни.

Лайла гледаше как мракът се събира в море от пръсти. Замаяна, постави ръка върху студеното стъкло, а топлината от докосването й замъгли прозореца около дланта й. Точно от другата страна най-близкото петно мрак се сгъсти до огледално отражение — длан, притисната към нейната, стъклото внезапно се изтъни твърде много и завибрира, понеже преградата и защитата се напрегнаха и затрепериха помежду им.

Лайла сбърчи вежди, докато си дръпна пръстите, а ръката от мрак я имитираше детински бавно — точно, но не едновременно, а малко извън ритъм.

Тя залюля длан насам-натам.

Отражението я последва.

Почука беззвучно с пръсти по стъклото.

Другата ръка повтори действието.

Лайла тъкмо бе започнала да свива пръсти в неприличен жест, когато забеляза раздвижването на по-плътния мрак, онзи отвъд вълната от ръце, който се издигаше от реката и покриваше небето.

В началото си помисли, че се уплътнява в колона, но скоро на колоната й пораснаха крила. Не от онези, дар на враните и гаргите, а крила, образуващи замък. Крепостни стени, кули, тераси — разгръщаха се подобно на цвете във внезапен, буен цъфтеж. Пред очите на Лайла сенките трептяха и се втвърдяваха в стъклен черен камък.

Тя свали ръка от прозореца и попита:

— Побърквам ли се вече, или по реката наистина плава втори дворец?

Рай седна. Кел незабавно се озова до Лайла и надзърна навън през мъглата. Части от постройката продължаваха да цъфтят, а други се разтваряха сред сенките, попаднали в безконечен кръговрат на сътворение и промяна. Цялата сцена изглеждаше колкото реална, толкова и невъзможна.

— Светии! — изруга Кел.

— Това проклето чудовище — изръмжа принцът, вече застанал от другата страна на Лайла, — си играе на строител с арените ми!

Ленос се навърташе зад тях, ококорен от ужас или почуда, втренчен в невероятния дворец, и дори Хастра изостави мястото си до вратата и се втурна напред да погледне.

— В името на безименните светии…

Лайла подвикна през рамо:

— Алукард, ела да видиш!

— Малко съм зает — промърмори капитанът, без да вдигне поглед. Съдейки по бръчката между веждите му, шифърът не се оказа толкова прост, колкото се беше надявал. Наведе се по-ниско и изръмжа: — Проклети числа, стойте мирно!

Рай не спираше да клати глава.

— Защо? — попита тъжно. — Защо трябва да използва арените?

— Знаеш ли — обади се Кел, — това всъщност не е най-важното в случая.

Алукард изсъска триумфално и остави перото наистина настрани.

— Готово!

Всички се скупчиха край масата, с изключение на Кел. Той остана до прозореца, видимо притеснен от смяната на вниманието. Махна с ръка към видението зад стъклото и се намуси:

— Значи ще игнорираме тъмния замък, така ли?

— Нищо подобно — възрази Лайла. — Всъщност появата на тъмни дворци вече преминава границата на търпението ми. Затова направо си умирам да намеря и унаследителя!

Тя се загледа в картата. И се намръщи.

Ленос погледна свитъка.

— Нас терас — каза тихо. — Не го виждам.

Принцът наклони глава:

— Нито пък аз.

Лайла се наведе още по-ниско:

— Може би трябва да нарисуваш X за по-драматичен ефект?

Алукард въздъхна високомерно.

— Много неблагодарна тайфа сте, нали знаете?

Взе молив, избра си много скъпа на вид книга от един рафт и използва гръбчето й да прокара черта по повърхността на картата. Докато чертаеше втора и после трета, Кел най-сетне се приближи. Линиите се пресичаха под странни ъгли и образуваха малък триъгълник.

— Ето! — С драматичен жест капитанът добави малко X в триъгълничето.

— Сбъркал си, струва ми се — обади се Кел сухо. Все пак хиксчето се намираше не на брега или на сушата, а навътре в Арнеско море.

— Надали — оспори Алукард. — „Фераси Страс“ е най-голямата черна борса по вода.

Лайла се ухили с разбиране:

— Значи не е място — обясни. — А кораб.

Очите на пирата грееха.

— Всъщност е и двете. А сега знаем и къде да го намерим… — почука по картата.

— Ще повикам баща ми — обяви Рай над събраните над картата глави. Според изчисленията на Алукард, по това време на годината борсата не беше далеч, намираше се някъде между Арнес и северозападния бряг на Фаро.

— Колко време ни трябва да стигнем до там? — попита Кел.

— Зависи от времето — отвърна пиратът. — Около седмица, навярно. Може и по-малко. Ако приемем, че не се натъкнем на неприятности.

— Какви например?

— Пирати. Бури. Вражески кораби… — Сапфирено смигване последва думите му. — Говорим за открито море все пак. Постарай се да не изоставаш.

— Имаме и още един проблем — обади се Лайла и кимна към прозореца. — Осарон владее реката. Магията му задържа корабите по пристаните. Никой в Лондон няма вероятност да опъне платна, а това включва и „Среднощно острие“.

При тези думи тя забеляза как Ленос се изправя и пристъпва от крак на крак.

— Силата на Осарон не е безгранична — обади се Кел. — Магията му си има граници. А точно сега мощта му е, като цяло, съсредоточена върху града.

— Добре — изгледа го Алукард, — можеш ли с магия да изкараш „Острието“ от Лондон?

Антари завъртя очи.

— Силата ми не работи по този начин.

— Каква полза от теб тогава? — промърмори капитанът.

Лайла проследи с очи как Ленос се изнизва от стаята. Нито Кел, нито Алукард му обърнаха внимание. Бяха прекалено заети да се карат.

— Ще направя друго — отсече капитанът. — Ще изляза извън сферата на Осарон и тогава ще намеря кораб.

— Ти ли? — сопна се Кел. — Няма да оставя съдбата на този град в твои ръце.

— Нали аз намерих унаследителя?

— Да, но ти го беше и изгубил.

— Размяната не е същото като…

— Няма да допусна да…

Алукард се наведе през масата.

— Знаеш ли изобщо как се плава, мас варес? — произнесе почетното обръщение със змийска сладост. — Не мисля.

— Колко да е трудно — озъби се Кел, — щом позволяват на хора като теб да го правят?

Насмешливо пламъче проблесна в очите на капитана.

— Нали не си забравил, че съм разностранно надарен? Само питай и…

Шамарът улучи Алукард по бузата.

Лайла дори не бе видяла Кел да помръдва, но челюстта на капитана вече почервеняваше.

Надали имаше по-тежка обида, както тя много добре знаеше, от това един магьосник да удари друг с юмрук.

Все едно противникът не си струва хабенето на сила.

Алукард се озъби свирепо — по зъбите му имаше кръв.

Въздухът завибрира от магия и…

Крилата на вратата се отвориха и всички се извърнаха в очакване да видят краля или завръщането на принца. Вместо това на прага застана Ленос, стиснал за лакътя жена — удивително странна гледка, защото тя беше два пъти по-едра от него и изобщо нямаше вид на човек, когото е лесно да водиш. Лайла позна в нея капитанката, приветствала ги на пристана преди турнира.

Джаста.

Толкова широкоплещеста нямаше начин да не е наполовина весканка. Косата й бе събрана на дебели плитки край слепоочията, в тъмните й очи проблясваха златни искрици и независимо от зимния студ не носеше нищо освен панталони и лека туника с навити до лактите ръкави, така че си личаха сребърните следи на мрежата от пресни белези по кожата й. Беше оцеляла в мъглата.

При влизането й Алукард и Кел се разделиха.

— Касеро Джаста Фелис — представи се жената намусено.

— Ван нес — обади се Ленос и побутна капитанката напред. — Кажи им.

Тя го стрелна с поглед, който Лайла позна — беше получавала такива безброй пъти. Погледът заявяваше съвсем открито, че следващия път, когато морякът я докосне с пръст, ще си го изгуби.

— Керс ла? — поинтересува се Кел.

Джаста скръсти ръце и белезите й заблестяха на светлината.

— Някои от нас искат да се махнат от града — говореше езика на простолюдието и акцентът й наподобяваше ръмжене на голяма хищна котка, изтърваваше букви и замазваше срички; крадлата бе принудена да се съсредоточи, иначе щеше да пропусне една трета от смисъла. — Долу в балната зала може и да съм рекла едно-друго за кораб. Другарчето ви ме е чуло и ето ме тук…

— Нито един кораб не може да напусне Лондон — заяви кралят, изникнал зад гърба й, придружен от Рай. Говореше езика на капитанката като човек, овладял арнеския, но не го харесва. Джаста пристъпи сковано крачка встрани и сведе леко глава.

— Анеш, но моят кораб не е тук. Пристанал е в Танек, Ваше Величество.

Алукард и Лайла се спогледаха. Танек се намираше при устието на Айл, последното пристанище преди открито море.

— Защо не си доплавала до Лондон? — поинтересува се Рай.

Джаста погледна недоволно принца.

— Корабчето ми е специално. Лична собственост.

— Пиратски е — преведе Кел.

Джаста го стрелна с острозъба усмивка:

— Ти го каза, принце, не аз. Моят кораб пренася всякакви товари. Най-бързият е в открито море. До Веск отива и се връща за няма и девет дни. Но ако питаш дали плава под флагче в червено и златно, ще отвърна, че не е тъй.

— Вече плава? — натърти кралят многозначително.

След кратка пауза капитанката кимна.

— Опасно е, но мога да ги заведа до кораба… — и млъкна.

Максим видимо се ядоса. Присви очи и попита студено:

— Какво точно желаеш?

Джаста се поклони леко:

— Благоволението на короната, Ваше Величество… и сто лиша.

Като чу сумата, Алукард изсъска през зъби, а Кел побесня, но кралят очевидно не беше в настроение за преговори:

— Дадено.

Капитанката вдигна вежда.

— Трябваше да поискам повече.

— Не трябваше да искаш нищо — сопна се Кел.

Пиратката не му обърна внимание, а огледа внимателно стаята с тъмните си очи.

— Колцина ще дойдат?

Лайла не възнамеряваше да пропусне пътуването. Вдигна ръка.

Алукард и Ленос я последваха.

Както и Кел.

Стори го, без да сваля поглед от краля, сякаш го предизвикваше да му откаже. Ала Максим не продума, Рай — също. Принцът просто се взираше с неразгадаемо изражение във вдигнатата ръка на брат си. Отсреща Алукард скръсти ръце и се озъби на антари:

— Ей, няма отърване от теб, да му се не види!

— Остани си тук, щом желаеш — отряза Кел.

Капитанът изсумтя и антари кипна, а Джаста ги гледаше развеселена, докато Лайла си напълни отново чашата.

Имаше чувството, че още едно питие няма да й бъде излишно.