В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (106)

VIII

Алукард Емъри си бе представял смъртта хиляди пъти.

Зловеща привичка, но три години по море му бяха предоставили твърде много време за мислене, пиене и мечти. В повечето случаи виденията му започваха с Рай, ала с напредването на нощта и броя изпразнени чаши неизменно ставаха по-мрачни. Китките го боляха, мислите му се замъгляваха и той започваше да се чуди. Кога. Как.

Понякога се виждаше да си отива, окъпан в слава, а понякога — в кръв. В битка. Случаен удар. Екзекуция. Откуп, тръгнал на зле. Удавен в кръвта си или погълнат от морето. Възможностите бяха безброй.

Никога обаче не си бе представял, че смъртта ще го сполети в такава форма.

Не се беше виждал да я посреща сам. Без екипаж. Без приятел. Без семейство. Дори без враг, като изключим безликите маси, настанени в очакващите го кораби.

Глупак, щеше да му каже Джаста. Всички посрещаме смъртта сами.

Не искаше да мисли за Джаста. За Ленос. Или за Бард.

Или за Рай.

Морският вятър дращеше по белезите на китките на Алукард и той ги разтри, докато корабът — това дори не беше неговият кораб! — се полюшваше плавно по вълните.

Зелено-сребърните флагове на Веск бяха прибрани, корабите се поклащаха мрачно, решително, като планинска линия на хоризонта.

Какво ли очакваха?

Заповеди от Веск?

Или от града?

Знаеха ли за мраковития крал? За прокълнатата мъгла? Това ли ги спираше още? Или изчакваха прикритието на нощта, за да нанесат удар?

Светии, какъв смисъл има да гадае?

Не бяха помръднали.

Ала можеха да се раздвижат всеки миг.

Слънцето залязваше и оцветяваше небето в кървавочервено, а слепоочията на Алукард пулсираха от удържането на мъглата прекалено дълго. Тя започваше да се разрежда, а на него не му оставаше нищо друго, освен да чака и да се опита да събере силата да…

Какво да сториш? Предизвика го вътрешният му глас. Да преместиш морето?

Не беше възможно. Не убеждаваше Бард в това навремето, само за да й попречи да се самоубие. Всичко си има ограничения. Мислите на капитана се въртяха в кръг, както и през изминалия час — упорито, решително, сякаш най-сетне ще завие зад ъгъла и ще намери идея — не луда хрумка, която се представя за план, а истинска идея, която да го очаква.

Морето. Корабите. Платната.

Сега си изброяваше разни неща.

Не, почакай. Платната. Навярно е възможно да намери начин и да…

Не.

Не от това разстояние.

Ще се наложи да премести „Призрак“ и да го придвижи чак под задника на весканския флот и после… какво?

Алукард разтри очи.

Ако се кани да умира, поне нека измисли начин да отдаде смислено живота си.

Ако се канеше да умира…

Само че това е проблемът.

Алукард не искаше да умре.

Застанал на палубата на „Призрак“, той осъзна със стряскаща яснота, че смъртта и славата не го интересуват чак толкова много, колкото да живее достатъчно дълго, за да се прибере у дома. Да се увери, че Бард е жива и да се помъчи да намери оцелели членове от екипажа на „Среднощно острие“. Да види кехлибарените очи на Рай, да притисне устни в местенцето, където над ключицата му започва гърлото. Да коленичи пред принца и да му поднесе единственото, което някога бе крил: истината.

Поставено в калъфката си, огледалото от плаващия пазар се намираше върху съседния сандък.

Четири години за подарък, който никога няма да бъде връчен.

Движение в далечината привлече погледа на капитана.

По тънещото в здрач небе — сега синьо като синина, а не кървавочервено — се плъзгаше бърза сянка. Сърцето на Алукард пропадна в петите. Птица!

Тя се стрелна към един от весканските кораби, изчезна сред редицата мачти, ванти и свити платна и пиратът затаи дъх за толкова дълго, че гърдите го заболяха, а пред очите му затанцуваха петна. Това беше то. Заповедта да потеглят. Нямаше много време.

Платната…

Ако можеше да ги повреди…

Захвана се да събира всички парченца стомана по кораба, прерови сандъците и каюткомпанията и натрупа накуп дори тенджерите и приборите — всичко, което можеше да преправи в оръжие, годно да реже. Магията пулсираше в пръстите му, докато заостряше всички ръбове и запояваше назъбени остриета по стените на съдовете.

Подреди ги на палубата като войници — три дузини самоделни гюлета, годни да пробиват и късат. Опита се да пренебрегне факта, че платната на противника са прибрани, да скрие мисълта, че дори той не притежава способността да контролира толкова предмети наведнъж, не и с голяма точност.

Ала грубата сила беше по-добре от нищо.

Оставаше му само да приближи „Призрак“ достатъчно за удара си. Тъкмо насочи внимание към своята мачта и видя корабите на Веск да вдигат платна. Случи се като вълна — зелено и сребърно разцъфнаха първо по реите на централния кораб и после на тези от двете му страни и на съседните на тях — и така, докато цялата флотилия се приготви за отплаване.

Това е дар, помисли си Алукард, приготви оръжията си и дръпна въздуха с останалата си сила точно когато първият кораб се раздвижи. Последван от втори.

И трети.

Пиратът остана да ги гледа със зяпнала уста. Изтърва последните нишки на силата си и тя угасна.

Вятърът затихна, а той продължи да стои неподвижен, втренчен в хоризонта. Самоделното острие се изхлузи от пръстите му, понеже весканската флотилия не се насочваше към Танек, Айл и нагоре по реката към Лондон.

Потеглиха в обратна посока.

Бойният строй се развали, щом корабите се обърнаха към открито море.

Един от тях премина съвсем наблизо, Алукард дори успя да види лицата на хората на борда; един вескански войник гледаше в негова посока с неразгадаемо под шлема изражение на широкото си лице. Алукард вдигна ръка за поздрав. Войникът не му помаха в отговор. Корабът продължи нататък.

Пиратският капитан проследи отплаването на флотилията.

Изчака вълните да се изгладят след отминаването на весканците, а последните цветове да се оттекат от небето.

И после падна на колене на палубата.