В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (51)

IX

Рай не чу приближаването на Кел.

Беше сам и се взираше в призрачния мираж на тъмния дворец — странен двойник на дома му — а миг по-късно видя отражението на брат си в стъклото. Дрехата на Кел вече не беше кралско червено, а черна с висока яка и редица сребърни копчета отпред. Тази куртка носеше винаги, когато отиваше със съобщения до другите Лондони. Куртка, предназначена за мисия. За пътуване.

— Винаги си искал да разгледаш провинцията — отбеляза Рай.

Кел наведе глава:

— Не точно това съм си представял.

Принцът се обърна към него. Антари стоеше пред огледалото, а Рай видя отразено до него и своето лице. Опита се — и не успя — да отпусне гримасата си, опита се — и не успя — да скрие тъгата в гласа си.

— Планирахме да пътешестваме заедно.

— И един ден ще го сторим — увери го Кел, — но точно сега не мога да спра Осарон, като си седя тук, а ако има изгледи той да тръгне след антари, вместо да съсипе града, ако има надежда да го привлечем с нас…

— Знам — прекъсна го Рай и в определен смисъл каза „Престани“. В определен смисъл каза и „Имам ти доверие“. Отпусна се в едно кресло. — Ти го смяташ само за мечта, но аз бях планирал всички подробности. Щяхме да заминем в края на сезона, първо да обиколим острова, да идем от обвитите в мъгла долини нагоре до Ортен и после да се спуснем през Стасинския лес до скалите в Астор, а оттам да вземем кораб за континента… — устреми поглед към тавана с многоцветните му драперии. — На сушата щяхме да посетим първо Ханас, и с карета да се отправим към Динар — чувал съм, че тамошната столица един ден ще съперничи на Лондон — и към пазара на Несто, близо до фароанската граница, бил направен, казват, от стъкло… Смятах да продължим по море — да спрем при Шеран, където само провлак дели Арнес от Веск — толкова тесен, че става да се прекоси пеша — и да се върнем навреме за началото на лятото.

— Звучи като голямо приключение — отбеляза Кел.

— Ти не си единственият неспокоен дух — Рай се изправи на крака. — Вече е време, предполагам?

Брат му кимна.

— Но ти донесох нещо… — бръкна в джоба си и извади две златни брошки, гравирани с бокала и изгряващото слънце на Дом Мареш. Същите бяха носили на турнира — Рай с гордост, Кел по принуда. Такава брошка принцът бе използвал да пише по ръката си, а с двойника й Кел доведе брат си и Алукард от борда на „Среднощно острие“.

— Направих всичко по силите си да ги омагьосам една за друга — обясни младият антари. — Връзката би трябвало да се запази без значение колко се раздалечат.

— Мислех си, че съм се справил доста умно — Рай разтри ръката си, където бе изрязал призива в кожата си.

— Тази връзка изисква по-малко кръв — Кел пристъпи напред и закачи брошката на гърдите на брат си. — Ако се случи нещо тревожно и имаш нужда да се върна, вземи иглата и кажи „тол“.

Тол.

Братко.

Рай успя да се усмихне криво.

— А какво да правя, ако се почувствам самотен?

Кел подбели очи и закачи втората брошка върху ревера на куртката си.

Гърлото на Рай се сви.

Не тръгвай, искаше да каже, макар че не беше честно, нито правилно, не беше и достойно за принц. Преглътна.

— Ако не се върнеш, ще се наложи да спася страната без теб и ще ти открадна цялата слава!

Кел се разсмя и по устните му пробяга призракът на усмивка. Потупа Рай по рамото. Дланта му беше толкова лека. И така тежка! Принцът усети как връзката помежду им се изпъва, сенките ближеха петите му, мракът зашепна в главата му.

— Чуй ме — примоли се младият антари, — обещай ми да не подгониш Осарон. Не и преди да се върнем!

Рай се намръщи.

— Не очаквай от мен да се крия в двореца, докато всичко свърши!

— Недей — съгласи се Кел, — но очаквам да се държиш разумно. И да ми имаш доверие, като ти казвам, че имам план.

— Ще ми помогнеш, ако го споделиш.

Кел задъвка устната си. Отвратителен навик. Неподходящ за принц.

— Осарон няма как да ни види какво му кроим. Ако нахлуем с трясък и предизвикаме битка, ще знае, че разполагаме със скрит коз. Но ако дойдем да спасим някой от нашите…

— Аз ще ставам примамка? — престори се на потресен Рай.

— Какво? — подкачи го Кел. — Винаги ти е било приятно околните да се бият за вниманието ти!

— Всъщност, предпочитам да се бият, за да ме имат — обясни принцът.

Магьосникът се вкопчи в ръкава му и смехът върху устните на принца изстина.

— Четири дни, Рай. Толкова време ни трябва да се върнем. А после ще можеш да си докараш неприятности и…

Зад тях някой си прочисти гърлото.

Кел присви очи. Свали ръка от рамото на брат си.

Алукард Емъри чакаше на прага. Беше прибрал косата си на опашка и си бе намерил елегантен син вълнен плащ. Един поглед стигаше да разкъса сърцето на Рай. Застанал на вратата, не приличаше нито на аристократ, нито на магьосник триада, нито дори на капитан на кораб. Беше същински непознат — човек, способен да се стопи в тълпата и да изчезне.

Така ли е изглеждал през онази нощ? — запита се Рай. — Когато се измъкна от леглото ми, от двореца и от града?

Алукард пристъпи в стаята, а сребърните му белези заблестяха на светлината.

— Конете готови ли са? — попита хладно Кел.

— Почти — отвърна капитанът и си свали ръкавиците.

Настъпи кратко мълчание. Кел чакаше Алукард да излезе, но той не помръдна.

— Надявах се — обади се капитанът накрая, — да си разменя две думи с принца насаме.

— Трябва да тръгваме — подкани го антари.

— Няма да се бавя.

— Нямаме…

— Кел! — намеси се Рай и лекичко побутна брат си към вратата. — Върви. Ще бъда тук, когато се върнеш.

Кел решително го прегърна и след секунда вече бе изчезнал, а Рай остана замаян от здравата му хватка и после — от загубата й. Черната куртка изшумоля и вратата се затвори зад гърба на антари. Странна, ирационална паника се надигна в гърлото на принца и му се наложи да се пребори с копнежа да извика брат си да се върне или да изтича след него. Ала устоя.

Алукард гледаше мястото, където Кел бе стоял, сякаш антари бе оставил сянка подире си. Помежду им витаеше видима само за него следа.

— Толкова мразех близостта помежду ви — промърмори. — А сега, по всичко личи, трябва да съм благодарен за нея.

Рай преглътна и откъсна поглед от вратата.

— Навярно аз също… — и съсредоточи вниманието си върху капитана. За цялото прекарано заедно време през последните няколко дни почти не си бяха говорили. Започна се с делириума на Алукард на борда на кораба и неясните спомени за дланта му и за гласа му като спасително въже в мрака. „Есен Таш“ представляваше водовъртеж от хитроумни забележки и откраднати погледи, но последния път, когато останаха в тази стая, сами при това, гърбът на Рай бе опрян в огледалото, а капитанът вкусваше гърлото му с устни. А преди това, преди това…

— Рай?

— Тръгваш ли? — прекъсна го принцът, като се помъчи да прозвучи безгрижно. — Поне дойде да се сбогуваш!

Алукард се намръщи при този удар под пояса, но не само че не отстъпи, но напротив — скъси разстоянието помежду им, а Рай потисна тръпката си, когато пръстите на капитана се плъзнаха по кожата му.

— Ти беше с мен долу в мрака.

— Връщах услуга — Рай не отклони поглед от него. — Сега сме квит, вярвам.

Алукард се взираше в лицето му и принцът се изчерви, разтърсван цял от потребността да придърпа устата на пирата към своята, да накара света извън тази стая да изчезне. Задъхан, каза:

— Най-добре тръгвай.

Ала Алукард не се отдръпна. По лицето му премина сянка, в очите му се настани тъга.

— Не си ме попитал.

Думите потънаха като камък в гърдите на Рай и той се олюля под тежестта им. Твърде тежко напомняне за случилото се преди три лета. За това как легна с Алукард в обятията си и се пробуди сам. Любовникът му бе изчезнал от двореца, от града и от живота му.

— Какво? — попита той със студен глас и пламнало лице. — Искаш да те питам защо си тръгна, така ли? Защо избра откритото море пред леглото ми? Дамгата на престъпника пред милувката ми? Не съм те питал, Алукард, понеже не искам да знам.

— Кое да знаеш? — попита капитанът и помилва лицето на Рай.

Принцът бутна ръката му.

— Извиненията ти.

Пиратът си пое дъх, но Рай го прекъсна.

— Знам какво бях за теб — съзрял плод, лятно развлечение.

— Много повече от това беше. И си…

— Беше за един сезон.

— Нищо по…

— Спри! — заповяда Рай с цялата стаена мощ на кралската си власт. — Просто спри. Лъжците никога не са ме вълнували, Лук, а още по-малко ме вълнуват глупците, така че не ме карай да се чувствам още по-глупав. Хвана ме неподготвен в Нощта на флаговете. Случилото се между нас беше чудесно… — Рай се помъчи да успокои дишането си и пренебрежително разряза въздуха с ръка. — Но вече е приключило.

Алукард го хвана за китката, свел глава да скрие буреносносините си очи, докато тихичко казваше:

— А ако не искам да приключва?

Думите му се превърнаха в удар и изтръгнаха въздуха от дробовете на принца на пресеклива въздишка. Рай гореше цял и му отне известно време да осъзнае защо. От гняв.

— Какво право имаш ти — попита тихо и заплашително, — да искаш нещо от мен?

Опря длан в гърдите на Алукард, доскоро това би могло да е милувка, но вложи в нея сила и тласна капитана назад. Той успя да запази равновесие и вдигна стреснато глава, но не посмя да пристъпи напред. Бе застанал от грешната страна на границата. Дори да се явяваше кандидат за наследник на престола, Рай беше негов принц, недосегаем, освен ако не пожелае да бъде докосван — и току-що бе дал ясно да се разбере, че не го желае.

— Рай! — Алукард стисна юмруци, закачливостта се бе оттекла от гласа му. — Не съм искал да те напускам.

— Но го направи.

— Стига само да ме изслушаш…

— Не — Рай се бореше с поредната дълбока, вътрешна тръпка. Напрежението между любов и загуба, между това да задържиш и да отпратиш, го разкъсваше. — Вече не съм играчка. Не съм глупав юноша… — Наложи си да прогони треперенето от гласа си. — Аз съм кронпринцът на Арнес. Бъдещият крал на тази империя. И ако искаш да получиш аудиенция при мен и шанс да се извиниш, трябва да си ги заслужиш. Върви! Донеси ми унаследителя. Помогни ми да спася града си. Тогава, мастър Емъри, ще обмисля молбата ти.

Алукард запримигва припряно, видимо наранен. Ала след проточилото се мълчание се изправи гордо в цял ръст.

— Както наредите, Ваше Височество!

Обърна се и прекоси стаята с твърда крачка, а ботушите му тропаха по сърцето на Рай, препускащо диво в гърдите му. За втори път гледаше как си отива скъп на душата му човек. За втори път не помръдна. Ала не устоя на изкушението да смекчи удара. И за двама им.

— И, Алукард — подвикна, когато капитанът бе стигнал до вратата. Той се извърна с бледо, но сурово лице, а Рай продължи. — Постарай се да не убиваш брат ми!

Лека, непокорна усмивчица разцъфна по устните на пирата. Изпълнена с веселие и надежда.

— Ще сторя всичко по силите си!