Колийн Хувър
Най-доброто в теб (8)

Глава 8
Сега

Ейва почти всеки ден говорехме по телефона, докато тя живееше в Кънектикът, ала сега, когато е на другия край на света, като че ли говорим още повече. Понякога по два пъти на ден, дори и с часовата разлика.

— Трябва да ти кажа нещо.

Гласът й потреперва леко. Затварям входната врата и отивам до кухненския плот.

— Добре ли си?

Оставям чантата, след което свалям телефона, подпрян между рамото и ухото ми, и го стисвам в ръката си.

— Да — отвръща тя. — Добре съм. Не е нищо такова.

— Е, какво е? Плашиш ме, така че очевидно е лоша новина.

— Не е. Всъщност е добра новина.

Отпускам се върху дивана в дневната. Ако е добра новина, защо звучи толкова нещастно?

И после ми просветва. Дори не е нужно да го изрича на глас.

— Бременна си? — Възцарява се мълчание, толкова плътно, че поглеждам към телефона, за да се уверя, че връзката не е прекъснала. — Ейва?

— Бременна съм — потвърждава тя.

Сега аз съм тази, която притихва. Слагам ръка на гърдите си, усещайки ударите на сърцето си. За миг се боях от най-лошото. Ала сега знам, че тя не умира. Не мога да не се зачудя защо не звучи щастлива.

— Добре ли си?

— Да — отвръща тя. — Неочаквано е, естествено. Особено толкова скоро след като се преместих тук. Но имахме няколко дни, за да го осмислим. Всъщност наистина се радваме.

Очите ми се наливат със сълзи, ала не съм сигурна защо искам да заплача. Това е хубаво. Тя се радва.

— Ейва — прошепвам. — Това е… леле.

— Знам. Ще станеш леля. Искам да кажа, знам, че вече си, заради децата на сестрите на Греъм, просто никога не съм мислила, че ще бъдеш леля заради мен.

Насилвам се да се усмихна, но осъзнавам, че не е достатъчно, така че се насилвам да се засмея.

— Майка ти ще стане баба.

— Това е най-щурата част. Не знаеше как да приеме новината. Или се опитва да се удави в мартинита днес, или пазарува детски дрешки.

Преглъщам завистта, обзела ме от това, че майка ми е научила преди мен.

— Ти… ти вече си й казала?

Ейва въздъхва разкаяно.

— Вчера. Щях да кажа първо на теб, но… исках да се посъветвам с нея. За това как да ти съобщя.

Облягам глава на дивана. Бояла се е да ми каже? Наистина ли смята, че съм толкова нестабилна?

— Да не мислеше, че ще ти завидя?

— Не — отвръща тя незабавно. — Не знам, Куин. Може би, че ще се разстроиш? Ще бъдеш разочарована?

Още една сълза се търкулва от окото ми, но този път не е сълза на щастие. Бързо я избърсвам.

— Познаваш ме достатъчно добре за това. — Изправям се, в опит да се овладея, макар че тя не може да ме види. — Трябва да затварям. Поздравления.

— Куин.

Прекъсвам разговора и се взирам в телефона си. Как е възможно родната ми сестра да си мисли, че няма да се радвам за нея? Тя е най-добрата ми приятелка. Радвам се за тях с Рийд. Никога не бих я мразила, защото може да има деца. Единственото, което ми е трудно да преглътна, е, че е заченала толкова лесно по случайност.

Господи. Аз съм ужасен човек.

Колкото и да се мъча да го отрека, действително изпитвам озлобление. И й затворих. Това би трябвало да бъде един от най-хубавите мигове в живота й, ала тя ме обича твърде много, за да му се зарадва изцяло. А аз съм прекалено себична, за да й позволя да го направи.

Начаса набирам номера й.

— Съжалявам — избъбрям в мига, в който тя вдига.

— Няма нищо.

— Не, има. Права си. Благодарна съм ти, че се опитваш да проявиш съчувствие към онова, което преживяваме с Греъм, но наистина, Ейва. Толкова се радвам за вас с Рийд. И страшно се вълнувам, че отново ще стана леля.

Чувам облекчението в гласа й, когато казва:

— Благодаря ти, Куин.

— Има нещо обаче.

— Какво?

— Първо си казала на майка ти? Никога няма да ти простя за това.

Ейва се разсмива.

— Разкаях се в мига, в който го направих. Тя буквално ми заяви: „Ама в Европа ли ще го отгледаш? Та то ще има акцент!“

— Господ да ни е на помощ.

И двете се смеем.

— Трябва да измисля име на човешко същество, Куин. Надявам се да ми помогнеш, защото с Рийд никога няма да се споразумеем.

Бъбрим още малко. Аз и задавам обичайните въпроси. Как е разбрала. Рутинно посещение при лекаря. Кога е терминът й? Април. Кога ще разберат дали е момче или момиче? Искат да бъде изненада.

Когато разговорът замира, Ейва казва:

— Преди да затвориш… — Мълчи за миг. — Чу ли нещо от последната агенция за осиновяване, където кандидатствахте?

Изправям се и се отправям към кухнята. Изведнъж ожаднявам.

— Да. — Вадя бутилка от хладилника, отварям я и я поднасям към устата си.

— Това не звучи добре.

— То е такова, каквото е. Не мога да променя миналото на Греъм, а той не може да промени моето настояще. Няма смисъл непрекъснато да мислим за това.

За миг от другата страна на линията се възцарява мълчание.

— Ами ако си намерите бебе чрез частно осиновяване?

— С какви пари?

— Помоли майка си за пари.

— Това не е чанта, Ейва. Няма да оставя майка ти да ми купи човешко същество. Ще й бъда задължена до края на вечността. — Поглеждам към вратата в мига, в който Греъм влиза в дневната. — Трябва да затварям. Обичам те. Поздравления.

— Благодаря ти. Аз също те обичам.

Прекъсвам, тъкмо когато устните на Греъм докосват бузата ми.

— Ейва? — Посяга към водата ми и отпива глътка.

Аз кимам.

— Аха. Бременна е.

Той едва не се задавя с водата. Избърсва си устата и се засмива леко.

— Сериозно? Мислех, че не искат да имат деца.

Свивам рамене.

— Оказва се, че са грешали.

Греъм се усмихва и е прекрасно да видя колко искрено се радва за тях. Ужасно е обаче да видя как усмивката му угасва и очите му се изпълват със загриженост. Не го изрича на глас, но и не е нужно. Виждам тревогата му. Не искам да ме попита как се чувствам, така че се усмихвам още по-широко и се опитвам да го убедя, че съм съвсем добре.

Защото наистина съм. Или поне ще бъда. След като го осмисля.

* * *

Греъм приготви спагети карбонара. Настоя той да сготви тази вечер. Обикновено ми харесва, когато той готви, но имам чувството, че днес го направи, защото се бои, че може би съм разстроена заради това, че сестра ми е в състояние да забременее случайно, а аз все така не успявам, дори след като опитваме от шест години.

— Чу ли нещо от агенцията за осиновяване?

Вдигам очи от чинията си и се взирам в устата му. Устата, от която излезе този въпрос току-що. Стискам вилицата си и отново навеждам поглед към чинията.

Мина месец, без да обсъждаме проблемите си с безплодието. Или факта, че никой от нас не се е опитал да инициира секс от нощта, в която той спа в стаята за гости. Надявах се да изкараме така още един месец.

Кимам.

— Да. Обадиха се миналата седмица.

Виждам как преглъща с усилие, докато откъсва очи от моите и прокарва безцелно вилицата по чинията си.

— Защо не ми каза?

— Казвам ти сега.

— Само защото те попитах.

Отново не му отговарям. Прав е. Трябваше да му кажа, когато ми се обадиха миналата седмица, ала боли. Не обичам да говоря за неща, които болят. А напоследък всичко боли. Поради което почти не говоря.

Но освен това не му казах, защото знам колко виновен се чувства все още заради онзи инцидент. Инцидентът, заради който получихме отказ от трета агенция за осиновяване.

— Съжалявам — казва той.

От извинението му в гърдите ми зейва дупка, защото знам, че не се извинява за резките ни думи току-що. Извинява се, защото знае, че са ни отхвърлили заради неговото досие.

Случило се е, когато бил едва на деветнайсет години. Не говори много за това. Всъщност — почти никога. Катастрофата не е била по негова вина, но тъй като е имал алкохол в кръвта си, това е нямало значение. Обвиненията все още стоят в досието му и винаги ще ни нареждат след двойки без криминални обвинения в миналото си.

Ала това е станало преди години. Не е нещо, което би могъл да промени, и вече е понесъл достатъчно наказание за станалото, когато е бил просто тийнейджър. Последното, от което се нуждае, е и собствената му жена да го вини.

— Недей да се извиняваш, Греъм. Ако ти се извиняваш за това, че не ни одобряват за осиновяване, аз ще трябва да се извинявам за това, че не мога да зачена. То е такова, каквото е.

Очите му срещат моите за миг и аз виждам как в тях припламва благодарност.

Прокарва пръст по ръба на чашата си.

— Проблемът с осиновяването е пряк резултат от лошо решение от моя страна. Ти нямаш контрол над факта, че не можеш да заченеш. Има разлика.

С Греъм едва ли сме съвършен пример за брак, но сме съвършен пример за това да знаем кога и къде е вината. Той никога не ме кара да се чувствам виновна, задето не съм в състояние да зачена, а аз никога не съм искала да се чувства виновен заради своя избор, за който и така се чувства отговорен и до днес.

— Може и да има разлика, но не е съществена. Да не говорим за това. — Уморена съм от този разговор. Водили сме го толкова пъти и никога не променя нищо. Лапвам нов залък, опитвайки се да измисля начин да сменя темата, но той продължава:

— Ами ако… — Привежда се напред и побутва чинията си към средата на масата. — Ами ако кандидатстваш да си осиновиш дете сама? Без мен?

Взирам се в него, мислейки за всичко, което съдържа в себе си този въпрос.

— Не мога. Ние сме свързани в брак. — Той не реагира. Което означава, че знае точно какво предлага. Облягам се назад и го поглеждам предпазливо. — Искаш да се разведем, за да мога да кандидатствам сама?

Греъм протяга ръка през масата и я слага върху моята.

— Няма да означава нищо, Куин. Пак ще сме заедно. Но е възможно да подобри шансовете ни, ако… ами, нали се сещаш… се престорим, че аз не съм част от картинката. Тогава присъдата ми няма да се отрази на шансовете ни.

Обмислям идеята за миг, но тя е толкова нелепа, колкото и фактът, че продължаваме да се опитваме да забременеем. Кой би одобрил разведена, сама жена, вместо стабилна, женена двойка с по-големи доходи и повече възможности? Да бъдеш одобрен от агенцията не е лесен процес, да бъдеш избран и рождената майка наистина да даде детето си за осиновяване е още по-трудно. Да не споменаваме таксите. Греъм печели два пъти повече от мен и пак не е сигурно, че ще можем да си ги позволим дори ако незнайно как ни одобрят за процеса.

— Нямаме парите. — Очаквам това да бъде краят, но по изражението му се досещам, че има друго предложение. Досещам се също така, от начина, по който не го казва направо, че каквото и да обмисля, то включва майка ми. Начаса поклащам глава и грабвам чинията си. Изправям се. — Няма да я молим. Последния път, когато споменах осиновяване, тя ми заяви, че Господ ще ми даде дете, когато съм готова. А както казах на Ейва по-рано днес, последното, от което имаме нужда, е тя да се чувства така, сякаш притежава част от семейството ни. — Отнасям чинията си до мивката. Греъм бута стола си назад и става.

— Беше просто идея. — Той ме последва в кухнята. — Знаеш ли, в работата има един тип, който каза, че сестра му от седем години се опитвала да забременее. Преди три месеца открила, че чака бебе. Трябва да се роди през януари.

Да, Греъм. На това му казват чудо. И му казват чудо, защото вероятността да се случи е нищожна.

Пускам водата и измивам чинията си.

— Говориш за това в работата си?

Греъм вече е до мен и слага чинията си в мивката.

— Понякога — отвръща тихо. — Хората ме питат защо нямаме деца.

Усещам напрежението, надигащо се в гърдите ми. Трябва да приключа с този разговор. Искам и Греъм да приключи с него, но той се обляга на плота и накланя глава на една страна.

— Хей.

Хвърлям му кос поглед, за да му покажа, че го слушам, преди отново да насоча вниманието си към съдовете.

— Вече почти не го обсъждаме, Куин. Не знам дали това е хубаво, или лошо.

— Нито едното, нито другото. Просто се уморих да говорим за едно и също. То е всичко, в което се превърна бракът ни.

— Означава ли това, че го приемаш?

— Да приемам какво? — Все така не го поглеждам.

— Че никога няма да бъдем родители.

Чинията се изплъзва от ръката ми и тупва в мивката с трясък.

Ала не се пръсва на парченца като мен.

Дори не знам защо се случва. Стискам мивката, навела глава, а сълзите просто рукват от очите ми. По дяволите. Понякога наистина не мога да се понасям.

Греъм изчаква няколко секунди, преди да се опита да ме утеши. Не ме прегръща обаче. Според мен му е ясно, че не искам да плача, а вече е научил, че да ме прегърне, определено не помага в тези ситуации. Не плача пред него толкова, колкото когато съм сама, но се е случвало достатъчно често, за да знае, че бих предпочела да го правя насаме. Прокарва ръка по косата ми и ме целува по главата. След това докосва ръката ми и ме отмества от мивката. Взема чинията и довършва миенето на съдовете. Аз правя онова, в което най-много ме бива. Тръгвам си, докато отново съм достатъчно силна, за да се преструвам, че този разговор никога не се е състоял. Греъм прави онова, в което го бива най-много. Оставя ме сама в скръбта ми, защото съм направила така, че да е прекалено трудно да ме утеши.

И двамата ставаме все по-добри в ролите си.