Колийн Хувър
Най-доброто в теб (3)

Глава 3
Преди

Небето се обръща с главата надолу.

Също като живота ми.

Преди един час бях сгодена за мъжа, в когото съм влюбена от четири години. Сега не съм. Включвам чистачките и гледам през прозореца как хората навън тичат да се скрият. Някои от тях се шмугват в блока на Итън, включително и Саша.

Дъждът се излива сякаш от нищото. Никакви пръски, предупреждаващи какво се задава. Небето сякаш е кофа с вода, която някой е обърнал, и по прозореца ми барабанят огромни капки.

Чудя се дали Греъм живее наблизо, или все още е навън. Давам мигач и излизам от обичайното си място за паркиране пред Итън за последен път. Потеглям в посоката, в която Греъм се отдалечи преди няколко минути. В мига, в който завивам наляво, го виждам да се шмугва в един ресторант, за да се скрие от бурята. „Конквистадори“. Мексикански ресторант. Не си падам особено по него. Но е близо до апартамента на Итън и той го харесва, така че идваме тук поне веднъж в месеца.

Някаква кола тъкмо излиза от едно от местата за паркиране пред ресторанта, така че изчаквам търпеливо да потегли и се пъхвам на нейното място. Слизам от колата, без да имам представа какво ще кажа на Греъм, когато вляза.

„Да те закарам ли у вас?“

„Имаш ли нужда от компания?“

„Какво ще кажеш за нощ със секс за отмъщение?“

Кого лъжа! Последното, което искам тази вечер, е секс за отмъщение. Не за това го последвах и се надявам да не си помисли нещо такова, когато ме види. Все още не съм сигурна защо го последвах. Може би защото не искам да бъда сама. Защото, както той каза, сълзите ще дойдат по-късно, в тишината.

Когато вратата се затваря зад мен и очите ми привикват към приглушеното осветление в ресторанта, забелязвам Греъм на бара. Тъкмо сваля мокрото си палто и го премята през облегалката на стола, когато ме вижда. Не ми се струва изненадан. Издърпва стола до себе си с увереното изражение, че ще се приближа и ще седна до него.

Именно това правя. Настанявам се в стола и никой от нас не казва нищо. Мълчаливо си съчувстваме в общото си нещастие.

— Да ви предложа нещо за пиене? — пита един от барманите.

— Два шота от това, което ще ни помогне да забравим последния час от живота си.

Барманът се засмива, но никой от нас не се присъединява към него. Дава си сметка колко сериозен е Греъм и вдига пръст.

— Имам точно каквото ви трябва — заявява и отива в другия край на бара.

Усещам, че Греъм ме гледа, но не го поглеждам. Не искам да видя колко тъжни са очите му в този миг. Почти ми е по-гадно за него, отколкото за мен самата.

Придърпвам купа с претцели. С различни форми са, така че вземам шепа пръчици и ги подреждам върху плота във формата на решетка. След това изваждам всички претцели с формата на О и побутвам купата с претцели с традиционната форма на възел към Греъм.

Слагам моя претцел в средата на решетката. Поглеждам към Греъм и чакам мълчаливо. Той поглежда към претцелите, които съм разположила стратегически върху бара, и отново към мен. Много бавна и предпазлива усмивка се разлива по лицето му. Бръква в купата, вади един претцелов възел и го поставя в квадратчето над моето.

Аз избирам мястото вляво от квадратчето в центъра и внимателно поставям претцела си в него.

Барманът слага два шота пред нас. Вземаме ги едновременно и завъртаме столовете си, така че да сме с лице един към друг.

Седим в мълчание в продължение на поне десет секунди, всеки от нас очаква другият да вдигне тост. Най-сетне Греъм заявява:

— Нямам абсолютно нищо, за което да пия. Майната му на днешния ден.

— Майната му на днешния ден — повтарям, напълно съгласни. Чукваме чашите си и отмятаме глави назад. Греъм изпива своята много по-лесно от мен. Тропва чашата си върху бара, а после посяга към претцелите и прави нов ход.

Тъкмо вземам друг претцел, когато телефонът в джоба на якето ми избръмчава. Вадя го. Името на Итън се е изписало върху екрана.

На свой ред Греъм също вади телефона си и го оставя върху бара. Върху екрана примигва името на Саша. Всъщност си е направо комично. Какво ли са си помислили, когато излязоха и ни завариха седнали заедно на пода, да ядем тяхната китайска храна?

Греъм слага пръст върху екрана, ала вместо да вдигне, го побутва и двамата гледаме заедно как телефонът се плъзва по бара и изчезва над ръба. Чувам го как издрънчава върху пода от другата страна, но Греъм се държи така, сякаш изобщо не го е грижа, че телефонът му е счупен.

— Току-що счупи телефона си.

Той лапва един претцел.

— Пълен е със снимки и съобщения от Саша. Утре ще си купя нов.

Аз се взирам в телефона си върху бара. Безмълвен е в продължение на един миг, а после Итън отново се обажда. В мига, в който името му започва да мига върху екрана, усещам желание да направя същото, което и Греъм. Така или иначе, ми е време за нов телефон.

Когато звъненето престава и пристига съобщение от Итън, аз побутвам апарата. Двамата го гледаме как се плъзва от другата страна на бара.

Връщаме се към морския шах. Печеля първата игра. Греъм печели втората. Третата завършва наравно.

Греъм взема един от претцелите и го изяжда. Не знам дали е заради питието, или просто съм объркана от вълнението на случилото се по-рано, но всеки път когато Греъм ме погледне, усещам как погледът му сякаш се стича по кожата ми. По гърдите. Всъщност навсякъде. Не знам дали той ме кара да се чувствам неспокойна, или просто съм позамаяна от алкохола. Така или иначе, усещането е по-хубаво от опустошението, което бих изпитвала в момента, ако бях сама вкъщи.

Поставям нов претцел на мястото на онзи, който Греъм изяде току-що.

— Трябва да ти призная нещо — заявявам.

— Нищо, което би могла да ми кажеш, не може да бъде по-лошо от последните няколко часа от живота ми. Признавай смело.

Подпирам лакът на бара и отпускам глава върху ръката си. Хвърлям му кос поглед.

— Саша излезе от блока. След като ти си тръгна.

Греъм забелязва срама в изражението ми. Веждите му се повдигат с любопитство.

— Какво направи, Куин?

— Попита ме накъде си тръгнал. Не й казах. — Изпъвам се и завъртам стола си, така че да съм с лице към него. — Но преди да се кача в колата си, се обърнах и заявих: „Осемстотин долара за игра на думи? Сериозно, Саша?“.

Греъм се взира в мен. Втренчено. Кара ме да се запитам дали не съм преминала границата. Вероятно не трябваше да й го казвам, но бях озлобена. Не съжалявам, че го направих.

— Какво отговори тя?

Поклащам глава.

— Нищо. Зяпна от изумление, но после заваля и тя изтича обратно в блока на Итън.

Греъм се взира в мен с такава интензивност. Ненавиждам това. Ще ми се да се засмее или да се ядоса, задето съм се намесила. Каквото и да е.

Не казва нищо.

Най-сетне свежда очи и ето че се взира между нас. Обърнати сме с лице един към друг, ала краката ни не се докосват. Ръката му, която почива върху коляното му, се раздвижва лекичко, докато пръстите му не докосват моето коляно, точно под ръба на полата ми.

Жестът е едновременно фин и недвусмислен. Цялото ми тяло се напряга от допира. Не защото не ми харесва, а защото не помня кога за последен път докосването на Итън разпали такава горещина в мен.

Описва кръг върху коляното ми с пръст. Когато отново вдига очи към мен, изобщо не съм объркана от погледа в тях. Съвсем ясно е какво мисли в този миг.

— Искаш ли да се махнем оттук? — Гласът му е едновременно шепот и молба.

Аз кимам.

Греъм се изправя и вади портфейла от джоба си. Оставя няколко банкноти на бара, а после си облича якето. Протяга ръка и като преплита пръсти с моите, ме повежда през ресторанта, навън и, надявам се, към нещо, което ще направи така, че да си е струвало, че се събудих днес.