Колийн Хувър
Най-доброто в теб (23)

Глава 23
Преди

Последната ни нощ в къщата на плажа е. На другата сутрин се връщаме в Кънектикът. Утре следобед Греъм има среща, на която трябва да присъства. Аз трябва да пусна пералнята, преди да отида на работа във вторник. Никой от нас не е готов да си тръгне. Уикендът беше спокоен и съвършен и вече очаквам с нетърпение да дойдем отново. Дори не ме е грижа дали трябва да се умилквам на майка ми през следващия месец. На драго сърце ще платя тази цена за още един съвършен уикенд.

Тази вечер е малко по-студено от предишните две нощи, но на мен ми харесва. Надула съм отоплението в къщата. Прекарваме часове наред край огнището навън, докато задниците ни не замръзват, след което се сгушваме в леглото, за да се размразим. Това е рутина, която никога няма да ми омръзне.

Току-що приготвих топъл шоколад. Изнасям чашите навън и подавам едната на Греъм, след което се настанявам до него. — Окей — казва той. — Следващият въпрос.

Тази сутрин Греъм откри, че макар да обичам да го гледам, никога не съм дори нагазвала в океана. Прекара по-голямата част от деня, опитвайки се да открие други неща за мен, които не знае. То се превърна в игра и ние се редуваме да си задаваме въпроси, за да открием всичко за другия.

Първата нощ, която прекарахме заедно, той спомена, че не говори за религия или политика. Минаха обаче шест месеца и съм любопитна да науча убежденията му.

— Все още не сме говорили за религия — казвам. — Нито за политика. Тези теми все още ли са забранени?

Греъм поднася чашата към устата си и лапва парченце маршмелоу.

— Какво искаш да знаеш?

— Републиканец ли си, или демократ?

Дори не се поколебава.

— Нито едното, нито другото. Не понасям крайностите и от двете страни, така че, общо взето, се държа в средата.

— Значи, си един от онези.

Той накланя глава на една страна.

— Онези?

— Онези, които се преструват, че са съгласни с всяко мнение, само за да поддържат мира.

Греъм повдига вежди.

— О, аз имам мнение, Куин. Категорично мнение.

Вдигам крака и ги пъхвам под себе си, обърната с лице към него.

— Искам да го чуя.

— Какво искаш да знаеш?

— Всичко — предизвиквам го. — Позицията ти относно контрола над огнестрелните оръжия. Имиграцията. Аборта. Всичко.

Обожавам възбудата, изписала се върху лицето му, сякаш се приготвя да изнесе презентация. Очарователно е, че една презентация изобщо може да го развълнува.

Оставя чашата с шоколад на масата до себе си.

— Добре… да видим. Не мисля, че би трябвало да отнемаме правото на гражданите да притежават оръжие. Мисля обаче, че трябва да бъде адски труден процес да се сдобиеш с такова. Мисля, че жените трябва сами да решават какво да правят с телата си, стига да е в рамките на първите три месеца или се налага по медицински причини. Мисля, че държавните програми са абсолютно необходими, но освен това смятам, че трябва да бъдат организирани така, че да насърчават хората да престанат да живеят от помощи. Мисля, че трябва да отворим границите си за имигранти, стига те да се регистрират и да плащат данъци. Твърдо съм убеден, че получаването на животоспасяващи медицински грижи е основно човешко право, не лукс, който само богатите могат да си позволят. Мисля, че университетските такси трябва да бъдат автоматично разсрочени в рамките на двайсет години. Мисля, че спортистите получават твърде много, а учителите — твърде малко, бюджетът на НАСА е недостатъчен, марихуаната трябва да бъде легализирана, хората трябва да могат да обичат когото поискат, а безжичният интернет трябва да бъде безплатен и достъпен за всички. — Когато свършва, посяга спокойно към чашата с шоколад и я поднася към устата си. — Обичаш ли ме все още?

— Повече, отколкото преди две минути. — Целувам го по рамото и той обвива ръка около мен, притискайки ме към себе си.

— Е, това мина по-добре, отколкото очаквах.

— Недей да се отпускаш все още — предупреждавам го. — Все още не сме говорили за религия. Вярваш ли в Господ?

Греъм откъсва очи от моите и поглежда към океана. Милва ме по рамото и обмисля въпроса ми за миг.

— Някога не вярвах.

— Ала сега?

— Сега вярвам.

— Какво те накара да си промениш мнението?

— Няколко нещо. — Махва с глава към океана. — Това е едно от тях. Как може да съществува нещо толкова величествено и могъщо, без да е създадено от нещо още по-величествено и могъщо?

Зареяла съм поглед към водата заедно с него, когато той ме пита в какво вярвам аз. Свивам рамене.

— Религията не е силната страна на майка ми, но винаги съм вярвала, че съществува нещо по-голямо от нас. Просто не знам какво е то. Не мисля, че някой знае със сигурност.

— Ето защо го наричат вяра — казва той.

— Е, как един мъж на математиката и науката примирява своето познание с вярата?

Греъм се усмихва, когато му задавам този въпрос, сякаш е умирал от желание да го обсъдим. Обожавам тази му черта. В него се крие един очарователен нърд, който понякога излиза на повърхността и го прави още по-привлекателен.

— Знаеш ли каква е възрастта на Земята, Куин?

— Не, но се обзалагам, че съм на път да науча.

— Четири и половина милиарда години. — Гласът му е пълен с удивление, сякаш това е най-любимата му тема на света. — Знаеш ли преди колко време са се появили хората?

— Нямам представа.

— Едва преди двеста хиляди години. Само двеста хиляди години от четири милиарда и половина. — Улавя ръката ми и я слага с дланта надолу върху бедрото си. Започва да прокарва лениво пръст по опакото й. — Ако опакото на дланта ти представлява възрастта на Земята и всеки животински вид, живял някога, цялата човешка раса няма да се вижда с невъоръжено око. Ето колко сме незначителни. — Плъзва пръсти до средата на ръката ми и посочва една мъничка луничка. — От началото на времето досега бихме могли да съберем всички човешки същества, живели някога, и всичките им проблеми и тревоги като цяло няма да бъдат дори с размера на тази луничка. — Потупва ръката ми. — Целият ти живот може да се побере в тази луничка. Моят живот. Този на Бионсе.

Смея се.

— В сравнение с възрастта на Земята ние сме нищо. Не сме били тук достатъчно дълго, за да можем дори да се хвалим с това. И все пак вярваме, че сме центърът на Вселената. Фокусираме се върху най-глупавите и най-незначителни неща. Измъчваме се за неща, които не означават нищо за Вселената, когато би трябвало да сме благодарни, че еволюцията е дала шанс на нашия животински вид изобщо да има проблеми. Защото един ден хората няма да съществуват. Историята ще се повтори и Земята ще се прехвърли на нов вид. Аз и ти… ние сме просто двама души от една цяла раса, която, погледната ретроспективно, когато става дума за дълголетие, далеч не е толкова впечатляваща, колкото динозаврите. Просто нашият срок на годност все още не е изтекъл.

Преплита пръсти с моите и стисва ръката ми.

— С оглед на всички научни доказателства за това колко сме незначителни, винаги ми е било трудно да вярвам в Бог. По-подходящият въпрос би бил „Може ли един Бог да вярва в мен?“. Защото твърде много се е случило на Земята за четири милиарда и половина години, за да вярвам, че един Бог би го било грижа за мен и моите проблеми. Ала наскоро заключих, че не съществува друго обяснение за това как двамата с теб се озовахме на една и съща планета, в един и същи животински вид, в един и същи век, в една и съща страна, в един и същи щат, в един и същи град, в един и същи коридор, пред една и съща врата, по една и съща причина, по едно и също време. Ако Бог не вярваше в мен, би трябвало да приема, че ти си просто случайност. А да приема, че ти си просто случайност в живота ми, е много по-трудно, отколкото вярата в една по-висша сила.

О!

Леле. Не мога да си поема дъх.

Греъм ми е казвал толкова много мили неща, но това не беше мило. Това беше истинска поезия. Беше повече от израз на интелигентността му, защото знам, че е невероятно умен. Това беше съкровение. Той ми даде цел. Направи ме невероятно важна — жизненоважна — за него, когато никога не съм се чувствала важна за когото и да било.

— Толкова много те обичам, Греъм Уелс.

Това е всичко, което съм в състояние да изрека, защото не мога да се състезавам с онова, което той каза. Дори не се опитвам.

— Обичаш ли ме достатъчно, за да се омъжиш за мен?

Надигам се от ръката му и сядам изпъната, все още с лице към него.

Наистина ли току-що ме попита това?

Толкова беше спонтанно. Вероятно не го е обмислил както трябва. Все още се усмихва, но след няколко секунди, мисля си, ще се разсмее, защото го избъбри случайно, без да мисли. Дори няма пръстен, което доказва, че е случайност.

— Греъм…

Пъхва ръка под одеялото. Когато отново я изважда, държи пръстен. Без кутийка, без лъскава опаковка, без претенции. Просто пръстен. Пръстен, който е носил в джоба си в очакване на миг, за който очевидно е мислил.

Вдигам ръце към устата си. Треперят, защото не го очаквах, и нямам думи, и ме е страх, че няма да успея да му отговоря на глас, защото всичко е заседнало в гърлото ми, но незнайно как успявам да прошепна:

— О, Господи!

Греъм улавя лявата ми ръка и задържа пръстена до безименния ми пръст, но не понечва да го сложи. Вместо това навежда глава към мен, за да ме накара да го погледна. Когато очите ни се срещат, той ме гледа с цялата яснота и надежда на света.

— Омъжи се за мен, Куин. Нека заедно се справим с моментите от пета степен.

Започвам да кимам още преди да е довършил. Кимам, защото ако се опитам да кажа да, ще се разплача. Не мога да повярвам, че незнайно как успя да направи този съвършен уикенд още по-прекрасен.

В мига, в който започвам да кимам, той се разсмива, въздъхвайки дълбоко от облекчение. А докато ми слага пръстена, прехапва устни, защото не иска да видя, че и той е на път да се разплаче.

— Не знаех какъв пръстен да ти взема. — Отново вдига очи към мен. — Ала когато бижутерът ми каза, че венчалната халка символизира безкраен кръг, без начало, среда и край, не исках да нарушавам този безкраен кръг с диаманти. Надявам се, че ти харесва.

Пръстенът представлява деликатна, тънка златна халка без камъни. Не е отражение на това колко пари има или няма Греъм. Отражение е на това колко дълго вярва, че ще продължи любовта ни. Завинаги.

— Съвършен е, Греъм.