Колийн Хувър
Най-доброто в теб (25)

Глава 25
Преди

Не помня подготовката за сватбата ми с Итън да е била толкова стресираща.

Може би защото тогава оставих майка ми да поеме юздите и почти не участвах в планирането. Но този път е различно. Искам двамата с Греъм да решим каква торта искаме. Искам двамата с Греъм да решим кого да поканим, къде да се състои церемонията и коя част от деня ще изберем, за да се вречем да останем заедно до края на живота си. Само че майка ми отказва да престане да взема решения, които не искам да взема, независимо колко пъти я моля за това.

„Просто искам денят ти да бъде съвършен, Куин“, казва.

„Греъм не може да си позволи тези неща, така че само се опитвам да помогна“, казва.

„Не забравяй да го накараш да подпише предбрачно споразумение“, казва.

„Не можеш да си сигурна дали доведеният ти баща ще ти остави нещо в завещанието си — казва. — Трябва да защитиш авоарите си.“

Казва неща, които ме карат да мисля, че за нея бракът не е нищо повече от сделка, а не вричане в любов. Повдига въпроса за предбрачно споразумение толкова пъти, че забравя, че както стоят нещата, аз нямам авоари, които да пазя. Освен това знам, че Греъм не се жени за мен заради парите или имотите, които доведеният ми баща би могъл да ми остави един ден. Греъм би се оженил за мен дори да бях затънала до гуша в дългове.

Усещам, че започвам да намразвам идеята за пищна сватба. Бих изляла раздразнението си пред Греъм, но ако го направя, ще трябва да му кажа защо майка ми ме дразни толкова. А последното, което искам да споделя, са неприятните неща, които майка ми казва за него.

Поглеждам към телефона си, когато получавам поредното съобщение от нея.

Защо не се откажеш от шведската маса, Куин? Ивлин Бредбъри нае частен готвач за нейната сватба и беше много по-изискано.

Правя физиономия и обръщам телефона си с екрана надолу, за да не бъда подлагана на още от нейните съобщения.

Чувам входната врата на апартамента да се затваря и грабвам гребена си. Преструвам се, че просто се реша, вместо да се сдухвам в банята, когато Греъм влиза. Дори само видът му е достатъчен, за да ме успокои. Раздразнението ми изчезва, изместено от усмивка. Греъм ме прегръща откъм гърба и ме целува по врата.

— Здравей, красавице.

— Здравей, красавецо.

Завърта ме към себе си и ме целува още по-хубаво.

— Как беше денят ти?

— Добре. Как беше твоят?

— Добре.

Бутам го по гърдите, защото ме гледа прекалено изпитателно и е възможно, без да искам, да издам истинските си чувства и тогава той ще ме попита какво не е наред, и ще трябва да му кажа точно колко ме стресира тази сватба.

Извръщам се към огледалото с надеждата да отиде в дневната или в кухнята, или където и да било, за да не може да се взира в мен по начина, по който го прави сега.

— Какво те притеснява?

Понякога мразя това колко добре ме познава.

Освен когато правим секс. Страшно е полезно, когато правим секс.

— Защо не можеш да бъдеш напълно сляп за емоционалното състояние на една жена като повечето мъже?

Усмихва се и ме притегля към себе си.

— Ако бях сляп за емоционалното ти състояние, щях да бъда просто мъж, влюбен в теб. Ала аз съм повече от това. Аз съм този, с когото ти е писано да бъдеш, и чувствам това, което чувстваш ти. — Притиска устни до челото ми. — Защо си тъжна, Куин?

Въздъхвам подразнено.

— Майка ми.

Той ме пуска, аз отивам в спалнята и сядам на леглото. Падам назад и се взирам в тавана.

— Опитва се да превърне нашата сватба в сватбата, която беше планирала за мен и Итън. Дори не ме пита какво искам, Греъм. Просто взема решения и ми съобщава след това.

Греъм се покатерва на леглото и се изляга до мен, подпрял глава на ръката си. Другата си ръка отпуска върху корема ми.

— Вчера ми каза, че е оставила депозит в „Дъглас Уимбърли Плаза“ за датата на сватбата ни. Дори не пита какво искаме, но тъй като тя плаща за всичко, смята, че то и дава правото да взема всички решения. Днес ми прати съобщение и ми каза, че е поръчала поканите.

Греъм прави физиономия.

— Означава ли това според теб, че сватбените ни покани ще съдържат думата престижен?

Засмивам се.

— Бих била шокирана, ако не я съдържат. — Извивам глава настрани и му отправям възможно най-умолителния си поглед. — Не искам голяма сватба в луксозен хотел с всичките приятели на майка ми.

— А какво искаш всъщност?

— В този момент дори не знам дали искам сватба. — Греъм накланя глава, мъничко разтревожен от забележката ми. Бързам да се поправя. — Не исках да кажа, че не искам да се омъжа за теб. Просто не искам да го направя на идеалната церемония на майка ми.

Греъм ми се усмихва окуражително.

— Сгодени сме само от три месеца. Остават още пет месеца до сватбата. Предостатъчно време, за да тропнеш с крак и да се погрижиш да получиш това, което ти искаш. Кажи й, че аз съм казал „не“ и нека ме мрази, задето съм съсипал идеалната й сватба, запазвайки мира между вас.

Защо е толкова съвършен?

— Наистина ли нямаш нищо против да обвини теб?

Той се смее.

— Куин, майка ти вече ме мрази. Това ще й даде още повече основание и така всички ще са доволни. — Изправя се и си събува обувките. — Ще излизаме ли тази вечер?

— Както поискаш. Ейва и Рийд ни поканиха да гледаме някакъв боксов мач с тях.

Греъм си сваля вратовръзката.

— Звучи добре. Трябва да изпратя няколко имейла, но мога да бъда готов до час.

Гледам го как излиза от стаята. След това отново се излягам на леглото и се усмихвам, защото той май току-що измисли решение на част от проблемите ми, в рамките само на две минути. Ала макар решението да звучи добре — просто обвинявай Греъм за всичко, — на майка ми такива не й минават. Просто ще изтъкне, че не Греъм плаща за сватбата, така че няма право на глас.

И все пак. Опита се да разреши проблемите ми. Това е важно, нали? Готов е да поеме вината за нещо просто за да запази мира между майка ми и мен.

Не мога да повярвам, че след пет месеца ще се омъжа за този мъж. Не мога да повярвам, че ще прекарам остатъка от живота си с него. Дори ако започнем този живот в „Дъглас Уимбърли Плаза“, заобиколени от хора, които едва познаваме, и храна, която е толкова скъпа, че ще представлява изобилие от подноси със сурово месо и севиче^[1], които никой не харесва, но всички ще се преструват, защото е изискано.

Е, какво да се прави. Сватбата може и да не е идеална, но ще бъдат само няколко мъчителни часа, последвани от цял живот на съвършенство.

Надигам се от леглото, твърдо решена да не полудея през следващите пет месеца. Прекарвам следващия половин час, приготвяйки се за излизането ни. С Греъм имаме няколко приятели, с които понякога се срещаме през уикенда, но най-вече прекарваме времето си с Ейва и Рийд. Те се ожениха малко преди да се запозная с Греъм. Ейва е умна. Омъжи се за Рийд импулсивно, във Вегас. Майка ми не можа да й поръча покани, да резервира място, нито дори да избере сватбената торта, която й харесва най-много на нея. Аз бях единствената, която знаеше, че ще отидат във Вегас, за да се оженят, и тайничко й завиждам за решението им.

Тъкмо си закопчавам дънките, когато Греъм влиза в банята.

— Готова ли си?

— Почти. Само да се обуя.

Отивам в дрешника и той ме последва. Обляга се на касата на вратата и гледа как си избирам обувки. Трябва да се обличам елегантно за работа, така че вечер, прекарана в къщата на приятели, е приятна почивка от високите токчета и деловите костюми, които нося всеки ден. Преравям обувките на рафта, мъчейки се да намеря любимия си чифт. Греъм ме гледа през цялото време. Един-два пъти го поглеждам през рамо — имам чувството, че е намислил нещо. Върху лицето му играе лека усмивка, едва забележима, но е там.

— Какво има?

Сваля ръцете, които е скръстил на гърдите си, и ги пъха в джобовете си.

— Как ще реагираш, ако ти кажа, че прекарах последния половин час, преработвайки плановете за сватбата ни?

Изпъвам се. Определено има цялото ми внимание.

— Какво искаш да кажеш?

Поема си дъх, сякаш за да се успокои. От знанието, че е нервен заради онова, което се кани да ми каже, и аз ставам нервна.

— Не ме е грижа за подробностите около сватбата ни, Куин. Можем да се оженим по какъвто начин ти пожелаеш, стига само крайният резултат да бъде, че ще станеш моя съпруга. Само че… — Пристъпя в дрешника и спира на крачка от мен. — Ако единственото, което ти искаш от сватбата, съм аз, тогава защо да чакаме? Нека просто се оженим. Този уикенд. — Преди да успея да кажа каквото и да било, той улавя ръцете ми и ги стиска. — Току-що резервирах къщата на плажа до следващия понеделник. Говорих с един свещеник, който е съгласен да дойде да ни венчае там. Дори ще доведе свидетел, така че да не трябва да казваме на никого. Ще бъдем само аз и ти. Ще се оженим край океана утре следобед, а утре вечер можем да седим край огъня, където ти направих предложение. Ще прекараме цялата нощ, като похапваме сморс^[2] и ще си задаваме въпроси, а после ще правим любов, ще заспим, и в неделя ще се събудим женени.

Изгубила съм дар слово почти толкова, колкото и когато ми предложи. И също като три месеца по-рано, когато бях прекалено развълнувана и шокирана, за да кажа да, аз кимам. Отново и отново. Смея се, прегръщам го и го целувам.

— Съвършено е, съвършено е, обичам те, съвършено е.

Грабваме куфара от дрешника и започваме да го пълним. Решаваме да не казваме на никого. Нито дори на майка му.

— Ще им се обадим утре, след като се оженим — казва той.

Не мога да престана да се усмихвам, макар да знам, че майка ми ще откачи, когато утре вечер й се обадя и й кажа, че вече сме женени.

— Майка ми ще ни убие.

— Да, нищо чудно. Ала е много по-лесно да поискаш прошка, отколкото разрешение.