Колийн Хувър
Най-доброто в теб (11)

Глава 11
Преди

Долавям топлината на тялото му до себе си. Харесва ми това, че слънцето е изгряло, а той още е тук.

Усещам как се раздвижва, преди да отворя очи. Ръката му открива моята под възглавницата и той преплита пръсти с моите.

— Добро утро.

Отварям очи с усмивка. Той вдига другата си ръка и прокарва палец по бузата ми.

— Какво пропуснах, докато спеше? Сънува ли нещо?

Мисля, че това е най-милото нещо, което някой ми е казвал някога. Не знам дали е хубаво, или лошо.

— Имах странен сън. Ти беше в него.

Той застава нащрек. Пуска ръката ми и се повдига на лакът.

— Така ли? Разкажи ми.

— Сънувах, че се появи тук, облечен във водолазен костюм. И ми каза и аз да си облека водолазния костюм, защото ще плуваме с акули. Отвърнах ти, че ме е страх от акули, и ти каза: „Но, Куин. Тези акули всъщност са котки“. А после аз казах: „Но аз се страхувам от океана“. И ти каза: „Но, Куин. Този океан всъщност е парк“.

Греъм се смее.

— Какво се случи след това?

— Облякох си водолазен костюм, разбира се. Но ти не ме заведе нито до океана, нито в парка. Заведе ме да се запозная с майка ти. И аз толкова се срамувах и ти бях толкова сърдита, задето носех водолазен костюм на масата й за вечеря.

Греъм пада по гръб от смях.

— Куин, това е най-страхотният сън в историята на сънищата.

От реакцията му ми се приисква да му разказвам всеки сън, който ще имам до края на живота си.

Харесва ми, че се обръща към мен и ме гледа така, сякаш не би искал да бъде никъде другаде. Привежда се напред и притиска устни в моите. Ще ми се да остана в леглото с него цял ден, но той се отдръпва и заявява:

— Гладен съм. Имаш ли нещо за ядене?

Кимам, но преди той да успее да се надигне от леглото, го дръпвам назад и докосвам бузата му с устни.

— Харесвам те, Греъм.

След това ставам и се отправям към банята.

— Естествено, че ме харесваш, Куин — догонва ме гласът му. — Ние сме създадени един за друг!

Затварям вратата на банята със смях. А после едва не изпищявам, когато се поглеждам в огледалото. Майко мила. Спиралата ми се е размазала навсякъде. През нощта на челото ми е излязла пъпка. Косата ми е рошава, но не по секси начин. Просто е рошава. Сякаш плъх е спал в нея цяла нощ.

Простенвам и извиквам:

— Ще си взема душ!

— Ще потърся нещо за ядене! — провиква се Греъм от кухнята.

Съмнявам се, че ще открие кой знае какво. Не държа много продукти в къщата си — живея сама и рядко готвя.

Пъхвам се под душа. Нямам представа дали ще остане след закуска, но докато се къпя, се погрижвам особено внимателно за някои специални местенца, просто за всеки случай.

Под душа съм само от три минути, когато чувам вратата на банята да се отваря.

— Нямаш нищо за ядене.

Звукът на гласа му в банята ми ме изненадва толкова, че замалко да се подхлъзна и падна. Хващам се за Стойката на душа и си възвръщам равновесието, но бързо я пускам и закривам гърдите си с ръце, когато завесата се раздвижва.

Греъм подава глава в душкабината. Гледа ме право в лицето и никъде другаде, но аз все още правя всичко по силите си да се прикрия.

— Нямаш абсолютно никаква храна. Солени бисквити и кутия с изостанали овесени ядки. — Казва го така, сякаш изобщо не е нещо необичайно да ме гледа гола. — Искаш ли да отида да взема нещо за закуска?

— Ъм… окей. — Отворила съм широко очи, все още шокирана от самоувереното му натрапничество.

Той се усмихва широко и улавя долната си устна между зъбите. Очите му се спускат бавно по тялото ми.

— Господи, Куин — прошепва. — Няма да се бавя.

Миг преди да излезе от банята го чувам да прошепва:

— По дяволите.

Не мога да потисна усмивката си. Обожавам как това ме накара да се почувствам току-що.

Обръщам се с лице към душа, затварям очи и оставям топлата струя да облее лицето ми. Не мога да го разбера съвсем. Притежава съвършената доза увереност и самонадеяност. Ала ги балансира с почтителната си страна. Забавен и умен е и прекалено настоятелен, ала всичко у него изглежда искрено.

Истински.

Ако трябваше да го опиша с една дума, това би била тя.

То ме изненадва, защото никога не съм мислила за Итън по този начин. Част от мен през цялото време мислеше, че привидното му съвършенство е просто преструвка. Сякаш го бяха научили как да казва правилните неща, но то не му идваше отвътре. Сякаш бе отработил онова аз, което показваше пред света.

Ала с Греъм имам чувството, че цял живот е бил такъв, какъвто е.

Чудя се дали ще се науча да му имам доверие. След всичко, което преживях с Итън, имах чувството, че никога няма да се случи.

Приключвам с душа, подсушавам се и си обличам клин и тениска. Нямам представа дали Греъм има намерение да прекара тук целия ден, но докато не разбера, смятам да остана с удобни дрехи.

Когато се връщам в спалнята, вземам телефона си от нощното шкафче и откривам, че имам няколко съобщения.

Запазих номера си в телефона ти. Греъм е. Твоята сродна душа.

Какво искаш за закуска?

„Макдоналдс“? „Старбъкс“? Понички?

Все още ли си под душа?

Обичаш ли кафе?

Не мога да престана да мисля за теб под душа.

Добре тогава. Ще взема бийгъли.

В спалнята съм и сгъвам прането, когато чувам Греъм да влиза в апартамента. Отивам в дневната и го заварвам да подрежда закуската върху масата. Цял куп закуска.

— Не уточни какво искаш, така че взех от всичко.

Очите ми се плъзгат по кутиите с понички, от „Макдоналдс“, от „Чик-фил-Ей“. Има дори бийгъли. И кафе от „Старбъкс“.

— Да не се опитваш да пресъздадеш сцената със закуската от „Хубава жена“, когато Ричард Гиър поръча всичко от менюто? — Усмихвам се и сядам на масата.

Той се намръщва.

— Да не искаш да кажеш, че това е било правено и преди?

Отхапвам залък захаросана поничка.

— Аха. Ще трябва да бъдеш по-оригинален, ако искаш да ме впечатлиш.

Той се настанява срещу мен и повдига капака на чашата от „Старбъкс“. Облизва битата сметана.

— Предполагам, ще трябва да отменя бялата лимузина, която трябваше да спре пред противопожарната ти стълба този следобед.

Аз се засмивам.

— Благодаря ти за закуската.

Той се обляга в стола си и слага обратно капачката на чашата с кафе.

— Какви са плановете ти за деня?

Свивам рамене.

— Събота е. Не съм на работа.

— Дори не знам какво работиш.

— Пиша текстове за една рекламна агенция. Нищо впечатляващо.

— Всичко у теб е впечатляващо, Куин.

Не обръщам внимание на комплимента му.

— Ами ти?

— Нищо впечатляващо. Счетоводител съм в една компания.

— Математик, а?

— Първият ми избор беше астронавт, но мисълта да напусна земната атмосфера е доста плашеща. Числата не представляват заплаха за живота ми, така че избрах тях. — Отваря един от пликовете и вади хлебче. — Мисля, че тази вечер трябва да правим секс. — Отхапва парченце. — Цяла нощ — уточнява с пълна уста.

Едва не се задавям със залъка, който преглътнах току-що. Придърпвам втората чаша кафе към себе си и отпивам глътка.

— Така ли? И с какво тази вечер е по-различна от предишната?

Той отчупва залък от хлебчето и го пъха в устата си.

— Снощи просто бях възпитан.

— Значи, възпитаността ти е само фасада?

— Не, действително съм свестен тип. Но освен това съм адски привлечен от теб и отново искам да те видя гола. — Отправя ми усмивка. Тя е срамежлива и толкова сладка, че кара и мен да се усмихна.

— Някои мъже, когато им изневерят, стават отмъстителни. На теб ти изневериха и ти стана брутално откровен.

Смее се, но не продължава темата за евентуалния секс между нас. И двамата се храним мълчаливо в продължение на минута, а после той пита:

— Какво направи с годежния си пръстен?

— Изпратих го по пощата на майката на Итън.

— Ами с онзи, който аз оставих тук?

По устните ми се разлива сдържана усмивка.

— Задържах го. Понякога го нося. Красив е.

Той ме гледа за миг, а после казва:

— Искаш ли да знаеш какво запазих аз?

Кимвам.

— Късметчетата ни.

Отнема ми секунда, докато осъзная за какво говори.

— От китайската храна и изневярата?

— Аха.

— Запазил си ги?

— И още как.

— Защо?

— Защото. — Свежда поглед към кафето си и започва да описва малки кръгове с чашата. — Ако беше видяла какво пише на гърба им, нямаше да ме питаш.

Облягам се в стола си и го поглеждам подозрително. С Итън редовно си поръчвахме онези курабийки с късметчета. Знам точно какво пише на гърба им, защото открай време ми се струва странно. Повечето късметчета имат поредица от цифри, но тези имат само едно число.

— На гърба има просто число.

— Аха. — В очите му има палаво пламъче.

Аз накланям глава на една страна.

— Какво? Да не би да имаха едно и също число?

Той ме поглежда сериозно.

— Числото осем.

Задържам погледа му и се замислям за миг. Снощи ме попита за датата. Осми август.

8/8.

Датата, в която Вселената отново ни събра.

— Ти сериозно ли?

Сдържа се още миг, а после се разсмива.

— Шегувам се. На твоето пише седем, а на моето пет или нещо такова. — Изправя се и отнася остатъците от закуската си в кухнята. — Запазих ги, защото съм страшен чистофайник и не исках да ги изхвърля в коридора. Забравих, че са в джоба ми чак докато не се прибрах у дома онази нощ.

Чудя се колко от това е вярно.

— Наистина ли все още ги пазиш?

Той стъпва върху педала на кошчето за боклук и капакът се отваря.

— Разбира се.

Връща се до масата и ме издърпва от стола. Обвива ръце около кръста ми и ме целува. Целувката е сладка, а той има вкус на карамел и захар. Премества устните си до бузата ми и я целува, а после ме притегля към гърдите си.

— Знаеш, че само се закачам с теб, нали? Всъщност не съм убеден, че ще прекараме остатъка от живота си заедно. Все още.

Харесват ми закачките му. И то много. Отварям уста, за да отговоря, но в този миг телефонът му иззвънява. Той вдига пръст и го вади от джоба си.

— Здравей, красавице. — Закрива слушалката с ръка и прошепва: — Майка ми е, не се шашкай.

Засмивам се и го оставям да говори с нея, докато аз отивам до масата, за да събера нещата, които накупи за закуска. Не мисля, че ще се съберат в хладилника.

— Не особено — казва Греъм. Обляга се на масата и кръстосва крака в глезените. — Татко ще ходи ли на голф днес? — Гледам го как бъбри с майка си. Прави го с такава лекота. Когато аз говоря с майка си, съм напрегната и неспокойна и през по-голямата част от разговора правя физиономии. — Да, вечеря звучи добре. Може ли да си доведа дама? — Закрива слушалката с ръка и ме поглежда. — Приготви си водолазния костюм, Куин.

Не знам дали да се засмея на шегата му, или да започна да се шашкам. Та все още дори не знам фамилията му. Не искам да се запознавам с родителите му. „Не“, оформят твърдо устните ми.

Той ми намига.

— Името и е Куин — казва в отговор на въпроса на майка си. Не откъсва очи от мен, докато продължава разговора. — Да, доста е сериозно. Срещаме се от известно време.

Правя физиономия на лъжите му. Той продължава в същия дух.

— Задръж за малко, ще я попитам. — Този път не закрива слушалката с ръка. Всъщност провиква се по-силно, отколкото се налага, при положение че сме само на няколко крачки един от друг. — Милинка! Пай ли искаш за десерт, или кейк?

Пристъпвам по-близо, така че да чуе сериозността в гласа ми.

— Все още не сме били на среща — прошепвам. — Не искам да се запозная с майка ти.

Той закрива слушалката и махва към масата.

— Току-що имахме около пет срещи — шепне. — „Чик-фил-Ей“, „Макдоналдс“, понички, „Старбъкс“… — Отново доближава телефона до ухото си. — Предпочита пай. Ще се видим утре около шест? — Пауза. — Окей. Аз също те обичам.

Затваря и пъха телефона в джоба си. Взирам се сърдито в него, но то не трае дълго, защото той се приближава до мен и започва да ме гъделичка, докато не се разсмивам. След това ме притегля към себе си.

— Не се тревожи, Куин. Опиташ ли веднъж нещо сготвено от майка ми, никога вече няма да поискаш да си тръгнеш.

Въздъхвам дълбоко.

— Изобщо не си такъв, какъвто очаквах.

Той ме целува по върха на главата.

— Това хубаво ли е, или лошо?

— Откровено казано, нямам идея.