Колийн Хувър
Най-доброто в теб (12)

Глава 12
Сега

Когато паркирам на улицата на Каролин, виждам колата на Греъм на алеята пред къщата й. Изглежда обаче, че освен сестра му и съпруга й, ние сме единствените тук. Изпитвам облекчение.

Каролин роди момченцето си вчера сутринта. Раждане вкъщи. Първото момче в семейството след Греъм.

Каролин е единствената от сестрите на Греъм, която живее в Кънектикът. Табита живее в Чикаго със съпругата си. Ейнсли е адвокат и живее из цялата страна. Пътува почти толкова, колкото Ейва и Рийд. Понякога малко им завиждам за безгрижния им начин на живот, но винаги съм имала други приоритети.

С Греъм играем голяма роля в живота на двете дъщерички на Каролин. Освен времето, което прекарваме с тях всяка неделя, понякога ги водим на разходки или пък ходим на кино, за да могат Каролин и съпругът и да прекарат известно време сами. Предполагам, че след раждането на сина им ще прекарваме още повече време с момичетата.

Обичам да гледам Греъм с тях. Той е игрив и обича да ги кара да се смеят. Но освен това много държи на умственото им развитие и здраве. Отговаря на всяко тяхно „ама защо“ търпеливо и откровено. И въпреки че са едва на три и пет години, се държи с тях като с равни. Каролин се шегува, че когато се приберат вкъщи, след като са били у нас, започват всяко изречение с „Ама чичо Греъм каза…“

Толкова много обичам връзката, която има с племенничките си, и с нетърпение очаквам да го видя с малкия му племенник. От време на време, в мигове като този, не успявам да потисна мислите за това какъв страхотен баща би излязъл от него, но отказвам да позволя на нашата безрадостна ситуация да помрачи времето му с неговото семейство. Така че си лепвам щастлива физиономия и внимавам никога да не допусна тъгата ми да си проличи.

Упражнявам усмивката си в огледалото за обратно виждане. Някога да се усмихвам ми се удаваше естествено, но сега почти всяка усмивка върху лицето ми е просто фасада.

Когато стигам до входната врата, се поколебавам дали да позвъня, или просто да вляза. Ако бебето или Каролин спят, ще се почувствам ужасно, че съм ги събудила. Отварям вратата. Предната част на къщата е притихнала. Никой не седи в дневната, макар че диванът е отрупан с неотворени подаръци. Приближавам се и оставям подаръка от Греъм и мен върху малката масичка.

Прекосявам потъналата в тишина кухня и се отправям към студиото, където Каролин и семейството и прекарват по-голямата част от времето си. Пристроиха го веднага след раждането на Гуен. Половината от помещението служи за дневна, а другата половина е стая за игра на момичетата.

Почти съм стигнала, когато виждам Греъм. Застанал е до дивана, с гръб към мен, и държи племенника си в прегръдките си. Полюшва се лекичко с новороденото, сгушено като пашкул в ръцете му. Предполагам, че ако ситуацията с нас беше различна, това би бил момент, в който не бих изпитвала нищо друго, освен неподправено обожание към съпруга си — да го гледам как държи новородения си племенник. Вместо това ме пронизва болка. Чудя се какво ли става в главата му в този миг. Дали малка част от него негодува, че не съм успяла да създам подобен миг за него?

Никой не може да ме види там, където съм застанала, защото Греъм е с гръб към мен; скрита съм и от очите на сестра му, която вероятно е седнала на дивана, защото я чувам да казва:

— Толкова естествено ти се удава.

Чакам да видя реакцията на Греъм, но той не показва такава. Просто продължава да се взира в племенника си.

А после Каролин казва нещо, което ме кара да стисна стената зад себе си.

— От теб би излязъл толкова добър баща. — Думите й прелитат през въздуха и стигат до мен чак в другата стая.

Убедена съм, че не би го казала, ако знаеше, че мога да я чуя. Чакам отговора на Греъм, любопитна дали изобщо ще има такъв.

Има.

— Знам — отвръща той тихо, поглеждайки към Каролин. — Съсипва ме това, че все още не се е случило.

Затискам устата си с ръка, защото се боя какво ще се случи, ако не го направя. Може да ахна, да заплача или да повърна.

Вече съм в колата си.

Отдалечавам се.

Не бих могла да се изправя срещу него след това. Тези няколко изречения потвърдиха всичките ми страхове. Защо Каролин би повдигнала тази тема? Защо той би й отговорил толкова откровено, ала на мен никога не бе казал какво изпитва наистина?

Това е първият момент, в който имам чувството, че разочаровам семейството му. Какво ли му казват сестрите му? Майка му? Дали искат да има деца повече, отколкото искат да остане женен за мен?

Никога не съм мислила за това от тяхната гледна точка. Не ми харесва как ме карат да се чувствам тези мисли. Засрамена. Сякаш не само лишавам Греъм от възможността да има деца, но и отнемам на семейството му шанса да обича детето, което Греъм е напълно в състояние да създаде, ако не бях аз.

Спирам на един паркинг, за да се овладея. Бърша сълзите си и си казвам да забравя, че изобщо съм чула тези думи. Вадя телефона от чантата си и пиша съобщение на Греъм.

Трафикът е ужасен. Кажи на Каролин, че няма да мога да се отбия преди утре.

Изпращам го, а после се облягам в седалката, мъчейки се да пропъдя разговора им от ума си, ала думите отново и отново отекват в главата ми.

От теб би излязъл толкова добър баща.

Знам. Съсипва ме това, не все още не се е случило.

* * *

Застанала съм пред хладилника, когато Греъм най-сетне се прибира от Каролин. Знам, че съм стресирана, когато чистя хладилника, и именно това правя от половин час насам. Той оставя нещата си на кухненския плот. Ключовете, куфарчето, бутилка вода. Приближава се и ме целува по бузата. Заповядвам си да се усмихна и когато го правя, забелязвам, че никога не ми е било по-трудно да го сторя.

— Как беше гостуването? — питам го.

Той посяга покрай мен и бръква в хладилника.

— Добре. — Вади газирана напитка. — Бебето е сладко.

Държи се толкова нехайно, сякаш по-рано днес не призна на глас, че е съсипан от това, че не е баща.

— Успя ли да го подържиш?

— Не — отвръща той. — Спа през цялото време, докато бях там.

Очите ми се вдигат рязко към него. Защо току-що ме излъга?

Имам чувството, че някой изгаря гърдите ми отвътре, докато се опитвам да потисна емоциите си, ала не съм в състояние да забравя признанието му, че е съкрушен от това, че все още не е станал баща. Защо остава?

Затварям вратата на хладилника, макар че все още не съм изчистила страничните чекмеджета. Трябва да се махна от тази стая. Изпитвам твърде голяма вина, когато го погледна.

— Вечерята е в микровълновата, ако си гладен.

Отправям се към кабинета си, но преди да затворя вратата след себе си, хвърлям поглед към кухнята.

Греъм е притиснал ръце към плота, главата му е ниско наведена. Остава така в продължение на цяла минута, но после се оттласква от плота със замах, сякаш е ядосан на нещо. Или някого.

Преди да успея да затворя вратата на кабинета, поглежда към мен. Очите ни се срещат. Взираме се един в друг в продължение на няколко секунди и за първи път имам чувството, че е пълен непознат. Нямам абсолютно никаква представа какво си мисли в този момент.

Това е мигът, в който знам, че би трябвало да го попитам за какво мисли. Мигът, в който би трябвало да му кажа за какво мисля аз. Мигът, в който би трябвало да бъда откровена с него и да призная, че може би е време да отворим онази кутия.

Ала вместо да бъда храбра и най-сетне да кажа истината, страхливката в мен ме задавя. Извръщам очи и затварям вратата.

Отново подхващаме танца.