Колийн Хувър
Най-доброто в теб (4)

Глава 4
Сега

Веднъж Греъм ме попита защо вземам толкова дълги душове. Не помня какво беше оправданието ми. Сигурна съм, че отговорих нещо от рода на това, че са отпускащи или че топлата вода е полезна за кожата ми. В действителност вземам толкова дълги душове, защото това е единственото време, в което си позволявам да скърбя.

Чувствам се слаба, задето имам нужда да скърбя, тъй като никой не е умрял. Няма смисъл да скърбя толкова много за онези, които никога не са съществували.

Под душа съм от половин час. Когато се събудих тази сутрин, неправилно предположих, че ми предстои ден с бърз, безболезнен душ. Ала това се промени в мига, в който видях кръвта. Не би трябвало да бъда шокирана. Случва се всеки месец, откакто станах на дванайсет години.

Облегнала съм се на стената, така че струята да облива лицето ми. Водата разрежда сълзите ми и ми помага да не се чувствам толкова жалка. По-лесно ми е да убедя себе си, че не плача чак толкова силно, когато по-голямата част от това, което се стича по бузите ми, е вода.

Сега се гримирам.

Понякога се случва така. В един момент съм под душа, в следващия — не съм. Изгубвам се в скръбта. Изгубвам се така, че докато се изкатеря от мрака, вече съм на друго място. Това ново място съм аз, гола, пред огледалото в банята.

Прокарвам червилото първо по долната, а после по горната си устна. Оставям го и се взирам в отражението си. Очите ми са зачервени от скръбта, ала гримът ми е на мястото си, косата ми е прибрана назад, дрехите ми са сгънати грижливо върху плота. Оглеждам тялото си в огледалото, закривайки гърдите си с ръце. Отстрани изглеждам здрава. Ханшът ми е широк, коремът — плосък, гърдите ми — средно големи и щръкнали. Когато паднат върху мен, погледите на мъжете понякога се задържат.

Ала отвътре изобщо не съм привлекателна. По стандартите на Майката Природа не съм вътрешно привлекателна, защото нямам действаща репродуктивна система. Възпроизвеждането е онова, заради което съществуваме, в крайна сметка. Възпроизвеждането е необходимо, за да завършим кръговрата на живота. Раждаме се, възпроизвеждаме се, отглеждаме децата си, умираме, децата ни се възпроизвеждат, отглеждат техните деца, на свой ред умират. Поколение след поколение на раждане, живот и смърт. Красив кръговрат, който не трябва да бъде нарушаван.

Ала ето че аз прекъсвам този кръг.

Родих се. И това е всичко, което ще бъда в състояние да сторя, докато не умра. Стоя извън кръговрата на живота и гледам как светът се върти, докато аз не помръдвам.

И тъй като е женен за мен… Греъм също не стои на едно място.

Обличам се, скривайки тялото, което отново и отново ни разочарова.

Влизам в кухнята и откривам Греъм застанал пред каната с кафе. Вдига очи към мен и аз не искам да знае за кръвта и скръбта под душа, така че допускам грешката да му се усмихна. Бързо изтривам усмивката от лицето си, но е твърде късно. Той решава, че е добър ден. Усмивките ми му вдъхват надежда. Приближава се до мен, защото, като пълна глупачка, аз не държа обичайните си оръжия. Обикновено много внимавам и двете ми ръце да са заети с нещо — чанта, питие, чадър, яке. Понякога всички тези неща наведнъж. Днес нямам нищо, с което да се защитя от обичта му, така че той ме прегръща за добро утро. Принудена съм да го прегърна в отговор.

Лицето ми пасва съвършено между шията и рамото му. Ръцете му пасват съвършено около кръста ми. Искам да притисна уста до кожата му и да усетя тръпките, разливащи се до езика ми. Ала знам какво ще последва, ако го направя.

Пръстите му ще се плъзнат по кръста ми.

Устата му, гореща и влажна, ще открие моята.

Ръцете му ще ме освободят от дрехите ми.

Той ще бъде в мен.

Ще ме люби.

И когато спре, аз ще бъда изпълнена с надежда.

А после цялата тази надежда ще се отцеди от мен заедно с кръвта.

И аз ще бъда под душа, съкрушена.

Греъм ще ме попита: „Защо вземаш толкова дълги душове?“.

И аз ще отговоря: „Защото са отпускащи. Топлата вода е полезна за кожата“.

Затварям очи и притискам ръце до гърдите му, отдръпвайки се от него. Сега толкова често се оттласквам от него, че понякога се чудя дали дланите ми не са се отпечатали върху гърдите му.

— В колко часа беше вечерята у сестра ти? — Въпросът ми смекчава отблъскването. Ако се отдръпна, докато му задавам въпрос, то като че ли не изглежда толкова лично.

Греъм се връща до каната с кафе и взема чашата си. Подухва и свива рамене.

— Тя свършва работа в пет. Така че вероятно в седем.

Аз грабвам моите оръжия. Чантата си, питие, якето.

— Окей. Ще се видим там. Обичам те. — Целувам го по бузата, а оръжията ми ни разделят надеждно.

— Аз също те обичам.

Казва го на тила ми. Вече рядко му давам възможност да го каже на лицето ми.

Качвам се в колата си и пращам съобщение на сестра ми, Ейва.

Не този месец.

Тя е единствената, с която го обсъждам все още. Престанах да говоря с Греъм за цикъла си миналата година. Всеки месец, след като започнахме да се опитваме да си родим дете, Греъм ме утешаваше, когато откриех, че не съм бременна. В началото му бях благодарна. Дори копнеех за него. Ала месец след месец постепенно започнах да се ужасявам от това, че трябва да му кажа колко съм негодна. И знаех, че ако аз се ужасявах от това, че трябва да ме утешава, той вероятно също беше уморен от постоянното разочарование. Още в началото на миналата година реших да повдигна въпроса само ако резултатът е различен.

Досега резултатът винаги е един и същ.

Съжалявам, милинка, праща сестра ми в отговор. Заета ли си? Имам новина.

Излизам от алеята ни и слагам телефона на режим блутут, преди да й се обадя. Тя отговаря по средата на първото иззвъняване.

— Знам, че не искаш да говориш за това — казва, вместо поздрав, — така че да говорим за мен.

Обичам това, че ме разбира толкова добре.

— Какво ново при теб?

— Той получи работата.

Стисвам волана и полагам усилие да звуча развълнувано.

— Така ли? Ейва, това е страхотно!

Тя въздъхва и аз усещам, че полага усилие да звучи тъжно.

— Местим се след две седмици.

В очите ми напират сълзи, но вече плаках достатъчно за един ден. Наистина се радвам за нея. Ала тя е единствената ми сестра и ето че ще се премести в другия край на света. Съпругът й, Рийд, е от голямо семейство във Франция и още преди да се оженят, Ейва каза, че рано или късно ще се преместят в Европа. Тази мисъл открай време я изпълва с възторг, поради което знам, че се опитва да сдържи вълнението си от уважение към тъгата ми заради разстоянието, което това ще постави между нас. Знаех, че миналия месец Рийд кандидатства за работа на няколко места, ала малка част от мен се надяваше егоистично, че няма да получи нито едно от тях.

— В Монако ли се местите?

— Не, работата му ще бъде в Империя^[1]. В друга държава е, но едва на час с кола от Монако. Европа е толкова малка, адски е странно. Тук караш един час и си оставаш в Ню Йорк. В Европа караш един час и се озоваваш в страна, където се говори съвсем различен език.

Дори не знам къде е Империя, но вече ми звучи като по-подходящо място за нея от Кънектикът.

— Каза ли на мама?

— Не. Знам колко драматично ще реагира, така че предпочитам да й кажа на живо. Отивам към тях.

— Успех.

— Благодаря — отвръща тя. — Ще ти се обадя, за да ти кажа точно колко вина е успяла да ми вмени. Ще се видим на обяда утре, нали?

— Там съм. А това ще и даде цял ден да се успокои.

Когато приключваме разговора, установявам, че съм заседнала пред червения светофар на една празна улица.

Буквално и преносно.

* * *

Баща ми почина, когато бях само на четиринайсет. Майка ми се омъжи повторно много скоро след смъртта му. Това не ме изненада. Дори не ме разстрои. Родителите ми нямаха връзка, на която човек би могъл да завиди. Сигурна съм, че в началото е била добра, но докато порасна достатъчно, за да разбера какво е любов, знаех, че между тях тя не съществува.

Не съм сигурна дали майка ми някога се е омъжвала по любов обаче. Парите са нейният приоритет, когато си търси партньор. Доведеният ми баща не я спечели с характера си. Спечели я с къщата си на плажа в Кейп Код.

Противно на гардероба и отношението й, майка ми не е богата. Израснала е в оскъдица във Вермонт, второто от седем деца. Омъжила се за баща ми, когато бил умерено богат и още щом със сестра ми сме се родили, настояла да й купи къща в Олд Гринич, Кънектикът. Нямало значение, че той бил принуден да работи два пъти по-здраво, за да си позволи разточителството й. Мисля, че му харесваше да бъде на работа повече от това да си бъде вкъщи.

Когато татко почина, имаше авоари, но не достатъчно, та майка ми да може да продължи да води живота, с който беше свикнала. Не й отне много време, за да поправи това. Омъжи се за доведения ми баща на дискретна церемония в рамките на година, след като погреба баща ми. Не й се наложи да пести повече от осем месеца.

Въпреки че израснахме, водейки заможен живот, със сестра ми не сме заможни. Майка ни много отдавна похарчи всичко, което баща ми остави преди всички онези години. А доведеният ми баща има свои биологични деца, които ще получат неговото богатство, когато той почине. Ето защо двете с Ейва никога не сме се смятали за заможни, въпреки че бяхме отгледани от хора, които са.

Затова веднага щом завършихме колеж, и двете започнахме да работим и да се издържаме сами. Никога не съм искала пари от майка ми. Първо, защото смятам, че е неуместно пораснала, омъжена жена да моли родителите си за помощ. И второ, защото тя не дава нищо просто така. Всичко, получено от майка ми, е придружено от условия.

От време на време тя прави разни неща за Ейва и мен и ние сме й наистина благодарни за това. Миналата Коледа изплати вноските за колите ни. А когато завърших колеж, преди да се запозная с Греъм, тя ми помогна да си намеря апартамент и плати наема за първия месец. Ала обикновено харчи парите си за нас по начини, които носят полза и за нея. Купува ни дрехите, които смята, че би трябвало да носим, защото не харесва онези, които си купуваме сами. Подарява ни посещения в спацентрове за рождените ни дни и ни придружава да отидем заедно. Гостува ни и се оплаква от неудобните ни мебели, и два дни по-късно пристига доставка на нови мебели, които е избрала сама.

Греъм ненавижда, когато го прави. Казва, че един подарък е мил жест, но цял диван е обида.

Не съм неблагодарна за това, което прави за мен. Просто знам, че трябва сама да си проправям път в живота, защото въпреки че съм заобиколена от пари, те не са мои.

Едно от нещата, за които винаги съм била благодарна, са ежеседмичните ни обеди. Двете с Ейва неизменно обядваме заедно с нея в кънтри клуба близо до къщата й. Ненавиждам това място, но ми е приятно да прекарвам време с Ейва, а двете понасяме майка си достатъчно добре, за да очакваме с нетърпение ежеседмичните обеди заедно.

Имам обаче чувството, че това ще се промени сега, когато Ейва се мести в Европа. Готвят се да заминат следващата седмица, което означава, че това ще бъде последният ни обяд. Онова, което току-що направи нейния живот по-пълен, направи моя по-празен.

— Не можеш ли да си идваш за обяд всяка седмица? — питам я. — Как очакваш да забавлявам майка ти сама?

Винаги наричаме мама майка ти, когато говорим за нея. Започна като шега в гимназията, но вече го казваме толкова често, че трябва да внимаваме да не се изпуснем пред нея.

— Вземи си айпада и аз ще се включа по скайп.

Засмивам се.

— Не ме изкушавай.

Ейва поглежда телефона си и се изпъва, когато прочита полученото съобщение.

— Имам интервю!

— Толкова бързо! Каква е работата?

— Помощник-учител по английски в местната гимназия. Заплатата е смешна, но ако получа работата, ще се науча да ругая на френски и италиански много по-бързо.

Рийд изкарва достатъчно пари и на Ейва не й се налага да работи, но тя винаги го прави. Твърди, че не е родена за ролята на домакиня, и според мен именно това привлече Рийд към нея. И двамата не искат деца, а Ейва обича да е заета, така че това положение ги устройва напълно.

Има моменти, в които й завиждам, че не иска да има деца. Толкова много от проблемите в живота и брака ми не биха съществували, ако не се чувствах така непълноценна без дете.

— Странно ще бъде без теб, Ейва — заявява майка ми, докато се настанява на масата. Вече съм и поръчала обичайното питие — мартини с допълнително маслини. Оставя чантата си на съседния стол и измъква една от маслините от клечката за зъби. — Не мислех, че преместването ти ще ме разстрои — продължава. — Кога ще си дойдеш вкъщи на гости?

— Още не съм заминала — изтъква Ейва.

Майка ми въздъхва и взема менюто.

— Не мога да повярвам, че ни оставяш. Поне нямаш деца. Не мога да си представя как бих се почувствала, ако отведеш внуците ми на другия край на света.

Засмивам се тихичко. Майка ми е най-мелодраматичният човек, когото познавам. Не преливаше от желание да бъде майка, когато двете с Ейва бяхме малки, и със сигурност знам, че изобщо не бърза да стане баба. Това е една черта от характера й, която ми носи утеха. Не ми натяква да си родя дете. Само се моли да не си осиновя.

Ейва спомена осиновяване по време на един от обедите ни преди две години. Майка ми буквално изсумтя при тази идея. „Куин, моля те, кажи ми, че не обмисляш идеята да отгледаш нечие чуждо дете — каза. — Би могло да има… проблеми.“

Ейва просто ме погледна и извъртя очи, след което ми прати съобщение под масата. Да, защото биологичните деца не могат да имат проблеми. Майка ти май трябва да се погледне в огледалото.

Толкова много ще ми липсваш.

Вече ми липсваш толкова много, пиша й.

Все още съм тук.

— Честна дума, момичета, никоя от вас ли не се е научила как да се държи на масата досега?

Вдигам очи и виждам, че майка се взира недоволно в телефоните ни. Заключвам екрана и го пъхам в чантата си.

— Как е Греъм? — пита майка ми.

Прави го просто от учтивост. Въпреки че с Греъм сме женени от повече от седем години, тя все още иска той да беше някой друг. Според нея никога не е бил достатъчно добър за мен, но не защото иска най-доброто за мен. Ако зависеше от майка ми, Греъм щеше да бъде Итън и аз щях да живея в къща, голяма колкото нейната, а тя щеше да се хвали пред приятелките си колко по-богата от Ивлин Бредбъри е дъщеря й.

— Чудесно — отвръщам, без да навлизам в подробности. Защото, ако трябва да бъда откровена, мога само да предполагам как се чувства Греъм. Вече не знам какво чувства и мисли, дали е чудесно, добре или нещастен. — Наистина чудесно.

— А ти добре ли си?

— Да. Защо?

— Не знам. — Оглежда ме изпитателно. — Просто ми се струваш… уморена. Спиш ли достатъчно?

— Леле — измърморва Ейва.

Въртя очи и вземам менюто си. Мама открай време страшно я бива с директните обиди. Не ме притеснява особено, защото жегва и мен, и Ейва по равно. Вероятно защото толкова много си приличаме. Ейва е само две години по-голяма от мен. И двете имаме една и съща права кестенява коса, която ни стига малко под раменете. Имаме еднакви очи, с цвета на косата ни. И според майка ни и двете често изглеждаме уморени.

Поръчваме си храна и водим неангажиращ разговор, докато я чакаме да пристигне. Почти сме приключили с обяда, когато някой се приближава до масата ни.

— Аврил?

Двете с Ейва вдигаме очи тъкмо когато Елинор Уотс намества бебешко синята чанта на „Hermès“ от едното си рамо на другото. Опитва се да го направи да изглежда дискретно, но спокойно би могла да ни цапардоса по главите, докато се провиква: „Вижте ме! Мога да си позволя чанта за петнайсет хиляди долара!“

— Елинор! — възкликва майка ми. Изправя се и двете доближават бузи за целувка, а аз се насилвам да се усмихна, когато Елинор поглежда към нас.

— Куин и Ейва! Дами, изглеждате прекрасно, както винаги! — Едва не й отговарям, че всъщност изглеждам уморена. Тя се настанява на един празен стол и обвива ръце около чантата си. — Как си, Аврил? Не съм те виждала, от… — Не довършва.

— Партито по случай годежа на Куин с Итън Ван Кемп — довършва майка ми.

Елинор поклаща глава.

— Не мога да повярвам, че мина толкова време. Виж ни само, вече сме баби! Как изобщо се случи това?

Майка ми вдига мартинито си и отпива глътка.

— Аз все още не съм баба. — Звучи така, сякаш се хвали. — Ейва се мести в Европа със съпруга си. Децата пречат на страстта им към пътуванията — казва тя, махвайки нехайно с ръка към Ейва.

Елинор се обръща към мен и очите и се плъзват по венчалната ми халка, преди да се вдигнат към лицето ми.

— Ами ти, Куин? Омъжена си от известно време — казва с несъобразителен смях.

Бузите ми пламват, макар че досега би трябвало да съм свикнала с този разговор. Знам, че хората не са преднамерено нетактични, ала от това забележките им не ме нараняват по-малко.

„Кога ще си родите дете с Греъм?“

„Не искате ли да имате деца?“

„Продължавайте да се опитвате, все някога ще се получи!“

Прокашлям се и вдигам чашата си с вода.

— Работим по въпроса — казвам и отпивам. Искам това да е краят на този разговор, но майка ми има други намерения. Навежда се към Елинор, сякаш аз изобщо не съм тук.

— Куин се бори с безплодие — обяснява, сякаш това засяга някой друг, не Греъм и мен.

Елинор накланя глава и ме поглежда със съжаление.

— О, милинка. — Тя слага ръка върху моята. — Толкова съжалявам да го чуя. Мислили ли сте за инвитро? Племенницата ми не успяваше да забременее естествено, а сега с мъжа й всеки момент очакват да им се родят близнаци.

Дали сме мислили за инвитро? Тя сериозно ли? Вероятно би трябвало просто да се усмихна и да й кажа, че това е страхотна идея, но внезапно си давам сметка, че и моето търпение си има предел и току-що съм стигнала до него.

— Да, Елинор — отвръщам и издърпвам ръката си от нейната. — На три пъти опитахме без успех. Това изпразни спестяванията ни и трябваше да направим втора ипотека на къщата.

Елинор се изчервява и аз моментално се засрамвам от отговора си, което означава, че майка ми вероятно е напълно унизена. Не я поглеждам, за да се уверя обаче. Виждам, че Ейва отпива глътка вода, мъчейки се да прикрие смеха си.

— О — казва Елинор. — Това е… съжалявам…

— Недей — намесва се майка ми. — Има причина за всичко, което трябва да преживеем, нали така? Дори трудностите.

Елинор кима.

— О, вярвам го с цялото си същество. Неведоми са пътищата божии.

Аз се засмивам тихичко. Наслушала съм се на такива коментари от майка ми. Знам, че не цели това, но Аврил Уигли е най-нечувствителната от всички.

С Греъм решихме да имаме дете само година след като се оженихме. Толкова бях наивна, уверена, че ще се случи веднага. След първите няколко неуспешни опита, започнах да се притеснявам. Споделих с Ейва… и с майка ми, моля ви се. Доверих им притесненията си още преди да ги бях споделила с Греъм. Майка ми прояви наглостта да заяви, че може би Господ не смята, че съм готова да имам дете.

Ако Господ не дава деца на хора, които не са готови за тях. Той има доста да обяснява. Защото някои от майките, които е избрал да бъдат плодовити, правят избора му доста съмнителен. Като например майка ми.

Греъм ме подкрепя неизменно в това изпитание, но понякога се чудя дали и той се дразни толкова, колкото и аз от всичките въпроси. Става все по-трудно да им отговаряме, отново и отново. Понякога, когато сме заедно и ме попитат защо все още нямаме деца, Греъм поема вината върху себе си: „Стерилен съм“, казва.

Само че изобщо не е стерилен. Провери броя на сперматозоидите си в самото начало и всичко беше наред. Всъщност повече от наред. Лекарите използваха думата изобилен: „Имате изобилно количество сперматозоиди, господин Уелс“.

С Греъм дълго се шегувахме с това. Ала макар че се опитахме да го обърнем на шега, то означаваше, че проблемът е единствено у мен. Независимо колко изобилен беше броят на сперматозоидите му, те не вършеха работа на моята матка. Правехме секс по стриктен овулационен график. Редовно си мерех температурата. Хранех се и пиех само полезни неща. Все така — нищо. Събрахме всяко пени, което можахме, и опитахме вътрематочна инсеминация, а после и оплождане инвитро, отново — без успех.

Обсъждахме сурогатно майчинство, но то е толкова скъпо, колкото и оплождането инвитро, а според лекаря ни, заради ендометриозата, с която бях диагностицира на двайсет и пет години, яйцеклетките ми не са надеждни.

Нищо не успя, а не можем да си позволим да повтаряме неща, които вече сме опитали, нито дори да пробваме нещо ново. Започвам да осъзнавам, че това може би никога няма да се случи.

Последната година беше най-трудната от всички. Губя вяра. Губя интерес. Губя надежда.

Губя, губя, губя.

— Мислили ли сте за осиновяване? — пита Елинор.

Поглеждам я, правейки всичко по силите си да скрия раздразнението си. Отварям уста, за да й отговоря, но майка ми ме изпреварва.

— Съпругът й не проявява интерес.

— Майко — изсъсква Ейва.

Тя махва с ръка.

— Не е като да казвам на целия свят. С Елинор сме на практика най-добри приятелки.

— Не сте се виждали от близо десет години — изтъквам аз.

Майка ми стисва ръката на Елинор.

— Е, на мен определено не ми се струва толкова дълго. Как е Питър?

Елинор се засмива, приветствайки смяната на темата толкова, колкото и аз. Започва да разказва на майка ми за новата му кола и кризата му на средната възраст, която всъщност не би могла да бъде криза на средната възраст, при положение че е минал шейсетте, но не ги поправям. Извинявам се и отивам в тоалетната, в опит да избягам от постоянното напомняне за моето безплодие.

Би трябвало да поправя мама, когато каза, че Греъм не проявява интерес към осиновяване. Не че не проявява интерес, просто заради миналото му никоя агенция не ни е одобрила досега. Не разбирам защо една агенция за осиновяване отказва да приеме, че ако не се брои онази присъда като тийнейджър, той не е получавал дори глоба за паркиране. Ала когато сте просто една от хилядите двойки, опитващи се да осиновят дете, дори и най-дребната спънка може да ви извади от играта.

Майка ми греши. Никой от нас няма нищо против тази идея, просто все не ни одобряват, а вече не можем да си позволим да продължим да опитваме. Леченията стопиха спестяванията ни, а сега, когато имаме втора ипотека върху къщата, не бихме могли да си позволим целия процес, дори ако ни одобрят.

Има толкова много фактори и макар хората да си въобразяват, че не сме обмислили всички възможности, истината е, че сме ги обмисляли много пъти.

За бога, та Ейва дори ни купи кукла за зачеване, когато преди три години беше в Мексико. Ала нищо, нито дори суеверията не помогнаха. В началото на миналата година с Греъм решихме да оставим всичко на съдбата, надявайки се то да се случи от само себе си. Не се случи. И ако трябва да съм откровена, уморих се да плувам срещу течението.

Единственото, което ме спира да не се предам окончателно, е Греъм. Дълбоко в себе си знам, че ако се откажа от мечтата за деца, ще се откажа и от Греъм. Не искам да го лиша от възможността да бъде баща.

Аз съм тази, която не може да има деца. Не той. Трябва ли да бъде наказан заради моето безплодие? Твърди, че за него децата не са толкова важни, колкото съм важна аз, но знам, че го прави, защото не иска да ме нарани. И защото все още храни надежда. Ала след десет или двайсет години ще ме намрази. Та той е човек.

Чувствам се толкова егоистична, когато тези мисли изпълнят ума ми. Чувствам се себична всеки път, когато с Греъм правим секс, защото знам, че съм се вкопчила в надежда, която не съществува, че съм го впримчила в брак, който рано или късно ще стане прекалено угнетяващ и за двама ни. Ето защо прекарвам часове наред онлайн, търсейки нещо, което би могло да ми даде отговор. Каквото и да е. Участвам в различни групи за подкрепа, чета различни форуми, истории за „чудотворни зачевания“, частни групи за осиновяване. Част съм дори от няколко родителски групи, в случай че един ден си родя дете. Ще бъда добре подготвена.

Единственото, в което не участвам онлайн, са социалните медии. Миналата година изтрих всичките си профили. Просто не бях в състояние да понасям безчувствените хора в потока с новини. Най-ужасно беше на първи април. Изгубих бройката на това колко от приятелите ми смятат, че е забавно да оповестят мнима бременност.

Нямат абсолютно никакво съчувствие към хора в моето положение. Ако знаеха колко много жени години наред си мечтаят за положителен резултат, никога нямаше да го омаловажават по този начин.

А най-добре изобщо да не си отварям устата за всичките ми приятели, които се оплакват от децата си. „Иви цяла нощ плака! Ъгх! Кога ще започне да спи цяла нощ?“ или „Нямам търпение училището отново да започне! Момчетата ще ме побъркат!“

Само ако тези майки знаеха!

Ако бях майка, нямаше да приемам нито миг от живота на детето си за даденост. Щях да бъда благодарна за всяка секунда, в която мрънка или плаче, или е болно, или ми отговоря. Щях да ценя всяка секунда, в която си е вкъщи през лятото и щеше да ми липсва всяка секунда, в която е на училище.

Ето защо изтрих всичките си профили в социалните медии. Защото с всеки статус, който виждах, се озлобявах все повече.

Знам, че тези майки обичат децата си. Знам, че не ги приемат за даденост. Ала те нямат представа какво е да си лишен от възможността да преживееш нещата, които за тях са източник на стрес. И вместо да намразя всички хора, с които съм приятелка онлайн, реших да изтрия профилите си с надеждата това да ми донесе поне мъничко покой. Напразно.

Дори без социални медии, не минава нито ден, без да ми бъде напомнено, че може би никога няма да бъда майка. Всеки път, когато видя дете. Всеки път, когато видя бременна жена. Всеки път, когато се сблъскам с хора като Елинор. Почти всеки филм, който гледам, всяка книга, която чета, всяка песен, която слушам.

А напоследък… и всеки път, когато съпругът ми ме докосне.