Колийн Хувър
Най-доброто в теб (30)

Глава 30
Сега

— Куин.

Гласът му е дрезгав до ухото ми. За първи път от дълго време насам се събуждам с усмивка. Отварям очи и Греъм изглежда напълно различен от съсипания мъж, който прекачи прага на Ейва и Рийд снощи. Притиска устни до бузата ми, а после се отдръпва и отмята косата от лицето ми.

— Какво пропуснах, докато спеше?

Тези думи ми липсваха толкова много. Те са едно от нещата, които ми липсваха най-много. Означават още повече сега, когато знам, че е престанал да ме пита само защото не е искал да ме нарани. Протягам ръка и прокарвам палец по устните му.

— Сънувах нас.

Той целува възглавничката на палеца ми.

— Хубав сън ли беше, или лош?

— Хубав. Не беше от обичайните шантави сънища. По-скоро нещо като спомен.

Греъм пъхва ръка между възглавницата и главата си.

— Искам да чуя всяка подробност.

Заемам неговата поза, усмихвам се и започвам да разказвам.

— Беше първата годишнина от сватбата ни. Нощта, в която решихме да си родим дете. Попитах те къде ще бъдем според теб след десет години. Спомняш ли си?

Греъм клати глава.

— Смътно. Къде мислех, че ще бъдем?

— Каза, че ще имаме деца и аз ще карам комби, и ще живеем в къща с голям двор, където ще играем с децата си. — Усмивката на Греъм помръква. Аз изтривам намръщването му с палец, искам усмивката отново да се върне на лицето му. — Странно е, защото напълно бях забравила за този разговор, докато снощи не го сънувах. Но това не ме натъжи, Греъм. Защото ти каза, че може и да нямаме нищо от това. Каза, че е възможно да се местим от работа на работа и да не можем да имаме деца. И че може би нищо между нас няма да се е променило след десет години и ще имаме единствено себе си.

— Спомням си това — прошепва той.

— Спомняш ли си какво ти казах?

Той поклаща глава.

— Казах: „И това ми звучи като съвършения живот“.

Греъм изпуска дъха си, сякаш цял живот е чакал да чуе тези думи.

— Съжалявам, че забравих за това — прошепвам. — За нас. Ти винаги си бил достатъчен за мен. Винаги.

Поглежда ме така, сякаш сънищата ми са му липсвали толкова, колкото и аз.

— Обичам те, Куин.

— Аз също те обичам.

Притиска устни до челото, а после до носа ми. Аз го целувам по брадичката и оставаме така, сгушени един в друг.

Докато силно къркорене откъм корема ми не разваля мига.

— Сестра ти дали няма нещо за ядене?

Ставаме от леглото и тихичко отиваме в кухнята. Няма и осем часът и Ейва и Рийд все още спят. Греъм претърсва кухнята за продуктите, от които се нуждаем, за да приготви палачинки и яйца. Той включва котлона, а аз бъркам тестото, когато забелязвам, че дървената кутия все още стои на плота.

Оставям миксера и отивам до кутията. Прокарвам ръка по нея, чудейки се дали нещата днес щяха да бъдат различни, ако той не бе изработил този подарък за нас малко преди сватбената ни нощ. Все още си спомням как му написах любовно писмо. Помня и как пъхнах своя гола снимка в плика. Чудя се колко ли различна изглеждам сега.

Отварям кутията, за да извадя писмото до него, но когато го вдигам, забелязвам няколко парченца хартия на дъното на кутията. Едно от тях е жълтото листче, което месеци наред стоя залепено на стената ми. Другите две са късметчетата ни.

Вадя ги и ги прочитам.

— Не мога да повярвам, че си ги запазил през всичкото това време. Толкова е сладко.

Греъм се приближава до мен.

— Сладко? — Издърпва късметчетата от ръцете ми. — Това не е сладко. А доказателството, че съдбата съществува.

Поклащам глава и посочвам неговото.

— Твоето късметче каза, че онзи ден ще успееш в бизнеса, но ти дори не отиде на работа. Какво доказателство е това, че ни е било писано да бъдем заедно?

Широка усмивка извива устните му.

— Ако бях отишъл на работа, никога нямаше да те срещна, Куин. Бих казал, че това е най-големият успех, свързан с работата, който съм имал някога.

Накланям глава на една страна, чудейки се защо никога не съм се замисляла за късметчето му от тази гледна точка.

— Да не забравяме и това. — Той обръща късметчето си и го вдига, посочвайки числото осем на гърба му.

Обръщам и моето. Също осем.

Две осмици. Датата, на която отново се срещнахме, преди всички онези години.

Вдигам очи към него.

— Излъга ме. Каза, че се шегуваш, че на гърба им пишело осем.

Греъм взема късметчето от ръката ми и внимателно прибира и двете обратно в кутията.

— Не исках да се влюбиш в мен заради съдбата — заявява и затваря капака. — Исках да се влюбиш в мен просто защото е било по-силно от теб.

Усмихвам се, докато го гледам с благодарност. Обичам това, че е толкова сантиментален. Обичам това, че вярва в съдбата повече, отколкото в съвпаденията. Обичам това, че според него аз съм неговата съдба.

Повдигам се на пръсти и го целувам. Той улавя главата ми с две ръце и отвръща на целувката ми със също толкова благодарност.

След няколко мига, в които се целуваме, и няколко провалени опита да спрем, той измърморва нещо за това, че палачинките загарят, и си заповядва да се отдръпне от мен и да отиде при котлона. Докосвам устните си с пръсти и се усмихвам, осъзнала, че той току-що ме целуна, а аз нямах абсолютно никакво желание да се откъсна от него. Всъщност исках да продължа да го целувам още дълго. Това е чувство, на което не бях сигурна, че отново ще бъда способна.

Поколебавам се дали да не отида при него просто защото искам да го целуна отново. Но освен това наистина искам палачинки, така че го оставям да продължи с готвенето. Обръщам се към дървената кутия и посягам към писмото, което му написах. Сега, когато вярвам, че сме на път да оправим нещата между нас, ми се иска да прочета думите, които му написах в началото на пътя ни заедно. Обръщам плика, за да извадя писмото, но той все още е запечатан.

— Греъм? — Обръщам се към него. — Не си прочел твоето?

Той ме поглежда през рамо и се усмихва.

— Не беше нужно, Куин. Ще го прочета на двайсет и петата ни годишнина.

Обръща се към котлона и отново се заема с готвенето, сякаш току-що не каза нещо по-изцелително, отколкото всичко, което е казвал или правил досега.

Свеждам поглед към писмото, с усмивка на лицето. Дори с изкушението на гола снимка, е бил достатъчно сигурен в любовта си към мен, за да не се нуждае от допълнителна увереност.

Неочаквано ми се приисква да му напиша още едно писмо. Всъщност мога дори да започна да правя онова, което той е правил през всички тези години, и също да добавям още писма. Искам да му напиша толкова много писма, че когато най-сетне отново отворим кутията, този път — по правилната причина, вътре да има достатъчно писма, че да ги чете цяла седмица.

— Къде ще бъдем според теб на двайсет и петата си годишнина?

— Заедно — отвръща той прозаично.

— Мислиш ли, че някога ще напуснем Кънектикът?

Той се обръща към мен.

— Искаш ли?

Свивам рамене.

— Може би.

— Понякога си мисля за това — признава той. — Вече имам няколко клиенти, които искат да им бъда счетоводител. Ако си намеря още няколко, бихме могли да си го позволим, но вероятно няма да печелим колкото преди. Но бихме могли да попътуваме година-две. Повече, ако ни хареса достатъчно.

Разговорът ми напомня за онази вечер на стъпалата пред къщата на майка ми. Не мисля, че и отдавам заслуженото, но тя е права. Бих могла да прекарам времето си, съсредоточавайки се върху съвършената версия на живота, който никога няма да имам, или пък да го прекарам, наслаждавайки се на този, който имам. А животът, който имам, би могъл да ми предложи толкова много възможности, стига само да си позволя да ги последвам.

— Исках толкова много неща, преди да бъда обсебена от идеята да бъда майка.

Греъм ми се усмихва мило.

— Спомням си. Искаше да напишеш книга.

Мина толкова много време, откакто му го споменах. Учудвам се, че го помни.

— Наистина исках. Все още искам.

Той ми се усмихва, а после се заема да обърне остатъка от палачинките.

— Какво друго искаш да направиш, освен да напишеш книга?

Приближавам се до него при котлона. Той обвива едната си ръка около мен и продължава да готви с другата. Отпускам глава на рамото му.

— Искам да видя света — казвам тихичко. — И наистина бих искала да науча нов език.

— Защо не се преместим тук, в Италия, и да си откраднем учителя на Ейва?

Смея се на думите му, но той оставя шпатулата и се обръща към мен с развълнуван блясък в очите. Обляга се на плота.

— Да го направим. Да се преместим тук. Нищо не ни спира.

Накланям глава на една страна и го поглеждам.

— Сериозно ли говориш?

— Забавно би било да опитаме нещо ново. И дори не е нужно да бъде Италия. Бихме могли да се преместим където поискаш.

Сърцето ми забива учестено, предвкусвайки как правим нещо толкова щуро и спонтанно.

— Тук наистина ми харесва — казвам. — И то много. А и Ейва ми липсва.

Греъм кимва.

— Аха. И на мен Рийд ми липсва. Но недей да го повтаряш пред никого.

Аз сядам на плота до печката.

— Миналата седмица, докато се разхождах, видях, че дават под наем една къщичка на няколко пресечки оттук. Бихме могли да опитаме временно.

Греъм ме гледа така, сякаш е влюбен в тази идея. А може би ме гледа така, сякаш е влюбен в мен.

— Да идем да я разгледаме още днес.

— Добре — казвам, изпълнена с възторг. Улавям се, че хапя вътрешната страна на бузата си, за да скрия усмивката си, и незабавно преставам да се мъча да я скрия. Ако има нещо, което Греъм заслужава, то е щастието ми да бъде очевидно. А този момент е първият от много дълго насам, в който изпитвам толкова голямо щастие. Искам и той да го почувства.

Харесва ми, че именно сега за първи път ми се струва, че може би ще бъда добре. Че ние ще бъдем добре. За първи път когато го поглеждам, не ме изпълва вина заради всичко, което не мога да му дам, защото знам колко е благодарен, за всичко, което мога да му дам.

— Благодаря ти — прошепвам. — За всичко, което каза в писмата си.

Той застава между краката ми и слага ръце на хълбоците ми. Аз обвивам ръце около врата му и за първи път от много време насам целувам съпруга си и се чувствам изпълнена с благодарност. Знам, че животът ми като цяло никога няма да бъде съвършен, но най-сетне започвам да оценявам всички съвършени неща в него. А те са толкова много. Гъвкавата ми работа, съпругът ми, неговото семейство, сестра ми, племенничките ми, племенникът ми.

При тази мисъл се отдръпвам лекичко и го поглеждам.

— Какво пишеше в късметчето ми? Помниш ли го наизуст?

— Ако хвърляш светлина само върху недостатъците си, всичките ти съвършени ще бъдат засенчени.

Замислям се за миг. За това колко е вярно за живота ми. Прекарах твърде много време, съсредоточавайки се единствено върху безплодието си. Дотам, че съпругът ми и всички други съвършени неща в живота ми минаха на заден план.

От мига, в който отворихме онези късметчета, никога не съм ги вземала на сериозно. Ала може би Греъм е прав. Може би те са повече от съвпадение и може би е прав за съдбата.

В такъв случай моята съдба стои срещу мен.

Греъм докосва устата ми с връхчетата на пръстите си и бавно проследява усмивката върху устните ми.

— Нямаш представа какво означава тази усмивка за мен, Куин. Толкова много ми липсваше.