Колийн Хувър
Най-доброто в теб (22)

Глава 22
Сега

Целувал е друга жена.

Взирам се в съобщението, което се каня да изпратя на Ейва, но после си спомням, че тя е няколко часа напред. Ще се чувствам ужасно, знаейки, че това е първото съобщение, което е видяла, когато се е събудила. Изтривам го.

Мина половин час, откакто Греъм се предаде и си влезе вътре, ала все още седя в колата. Мисля, че съм твърде наранена, за да помръдна. Нямам представа дали всичко това е по моя вина, по негова вина или никой няма вина. Знам единствено, че той ме нарани. И ме нарани, защото аз наранявах него. Това не оправдава стореното от него, ала е възможно да разбираш нечие държание, без да го оправдаваш.

Сега и двамата сме изпълнени с толкова много болка, че не знам накъде да поема от тук нататък. Независимо колко обичаш някого, силата на тази любов не е достатъчна, ако надвишава възможността ти да прощаваш.

Част от мен се пита дали бихме имали тези проблеми, ако бяхме успели да си родим дете. Не съм сигурна, че бракът ни би поел в посоката, в която пое, защото нямаше да бъда толкова съсипана, колкото съм през последните няколко години. А Греъм нямаше да е принуден да стъпва на пръсти около мен.

Ала друга част от мен се чуди дали това не е било неизбежно. Може би едно дете не би променило брака ни и вместо да бъдем нещастна двойка, щяхме да бъдем нещастно семейство. И какво щяхме да бъдем тогава? Просто още една женена двойка, оставаща заедно заради децата си.

Чудя се колко бракове биха оцелели, ако не бяха децата, създадени в тях. Колко двойки биха продължили да живеят щастливи заедно, без децата, спояващи семейството им?

Може би наистина трябва да си вземем куче. Да видим дали това ще оправи нещата.

Може би именно това си мислеше Греъм, когато седна в колата ми по-рано и попита: Защо никога не си взехме куче?

Естествено, че именно това си е мислил. Дава си сметка за проблемите ни точно толкова добре, колкото и аз. Логично е мислите ни да поемат в една и съща посока.

Когато в колата става твърде студено, влизам в къщата и присядам на ръба на дивана. Не искам да отида в спалнята, където Греъм спи. По-рано той крещеше с цяло гърло, че ме обича. Толкова силно, че съм сигурна, че събуди всичките ни съседи с виковете и удрянето с юмрук по колата.

Ала сега къщата ни тъне в тишина. И тази тишина между нас е толкова оглушителна; не мисля, че някога ще успея да заспя.

В миналото опитахме семейна терапия с надеждата това да помогне за проблемите ни със зачеването. Аз се отегчих. Той се отегчи. И това колко скучна ни се струваше терапията, ни сближи. Терапевтите не правят нищо друго, освен да те накарат да видиш слабостите си. Ала не това е проблемът с мен и Греъм. Ние познаваме слабостите си. Моята слабост е, че не мога да имам дете, и това ме натъжава. Слабостта на Греъм е, че не може да поправи моята слабост, и това натъжава него. Не съществува магически лек, който терапията да ни донесе. Колкото и да се мъчим да разрешим проблемите си, никой терапевт на света не може да направи така, че да забременея. Така че терапията е просто още един разход, а ние и бездруго имаме твърде много.

Може би единственият лек за нас е разводът. Странно е да мисля за развод с някого, когото обичам. Ала действително мисля за това, и то много. Мисля си колко време губи Греъм, оставайки с мен. Тъжно ще му бъде, ако го напусна, но ще срещне друга жена. Прекалено е добър, за да не срещне. Ще се влюби, ще си направи бебе и ще може да стане част от кръговрата на живота, от който аз го изтръгнах. Когато си представя как един ден Греъм става баща, винаги се усмихвам… дори ако мисълта той да бъде баща не включва мен като майка.

Мисля си, че единствената причина да не се откажа напълно от него, са чудесата. Чела съм толкова много статии и книги, и блогове от майки, които в продължение на години са се опитвали да заченат и тъкмо когато се канели да се откажат, voilà! Бременност!

Чудесата ми дават надежда. Достатъчно, за да се вкопча в Греъм просто в случай че един ден и ние получим чудо. Може би едно чудо би оправило нещата между нас. Нещо като лепенка за разбития ни брак.

Искам да го мразя, задето е целунал друга жена. Ала не мога, защото част от мен не го вини. Дадох му всички поводи на света да ме остави. Не сме правили секс от известно време, но знам, че не това е истинската причина за неговата забежка. Греъм би прекарал цял живот без секс, ако го поисках от него.

Причината да си позволи тази грешка, е, защото се е отказал от нас.

Когато бях в колежа, трябваше да напиша статия за двойка, женена от шейсет години. И двамата бяха минали осемдесетте. Когато отидох да ги интервюирам, бях поразена от синхрона между тях. Предполагах, че след като си живял с някого в продължение на шейсет години, ще сте си омръзнали. Ала те се гледаха един друг така, сякаш незнайно как все още се уважаваха и обичаха, дори след всичко, което бяха преживели.

Зададох им доста въпроси, но най-силно впечатление ми направи отговора на онзи, с който приключих интервюто. „Каква е тайната на съвършения брак?“, попитах ги.

Възрастният мъж се приведе напред и ме погледна много сериозно. „Бракът ни не беше съвършен. Никой брак не е съвършен. Имаше моменти, в които тя се отказа от нас. Имаше дори още повече моменти, в които аз се отказах от нас. Тайната на дълголетния ни брак е, че никога не се отказахме в един и същи момент.“

Никога не забравих откровеността в отговора на онзи мъж.

А сега имам чувството, че преживявам точно това. Вярвам, че именно тази е причината за стореното от Греъм. Защото той най-сетне се отказа от нас. Не е супергерой. Обикновен човек е. Никой на света не би търпял да бъде отхвърлян толкова дълго, колкото Греъм. Той беше нашата сила в миналото, а аз бях слабата ни брънка. Ала сега нещата се обърнаха и за миг Греъм стана слабата брънка.

Проблемът е, че май аз съм се отказала. Имам чувството, че и двамата се отказахме в един и същи момент и може би вече няма път назад. Знам, че бих могла да поправя нещата, като му простя и му обещая да се постарая повече в бъдеще, ала част от мен се пита дали това е правилният избор.

Защо да се боря за нещо, което вероятно никога няма да стане по-добро? Колко дълго може една двойка да се вкопчва в минало, което и двамата предпочитат, за да оправдаят настояще, в което никой от тях не е щастлив?

В ума ми няма и капчица съмнение, че някога с Греъм бяхме съвършени един за друг. Ала само защото някога бяхме съвършени един за друг, не означава, че все още сме. Ни най-малко.

Поглеждам към часовника и ми се иска да можеше с някаква магия да накарам времето да забърза и вече да е утре. Имам чувството, че утре ще бъде много по-лош ден от днешния. Защото ми се струва, че утре ще бъдем принудени да вземем решение.

Ще трябва да решим дали най-сетне е настъпил моментът да отворим дървената кутия.

При мисълта за това стомахът ми се свива. Пронизва ме болка и аз стискам тениската си, докато се привеждам напред. Сърцето ми е разбито; усещам го физически. Не заплаквам обаче, защото в тази ситуация сълзите ще ми причинят още по-голяма болка.

Отивам в спалнята ни със сухи очи. Това е най-дългият период през последните двайсет и четири часа, в който не съм плакала. Отварям вратата, очаквайки да заваря Греъм заспал. Вместо това той седи, опрял гръб в таблата на леглото. Очилата за четене са на върха на носа му, в скута си държи книга. Нощната му лампа е запалена и за миг очите ни се срещат.

Изпълзявам в леглото до него и му обръщам гръб. Мисля, че тази нощ и двамата сме твърде съкрушени, за да продължим спора. Той чете, а аз с всички сили се мъча да заспя. Само че в главата ми препускат безброй мисли. Минават няколко минути и дори само мисълта, че той е до мен, не ми позволява да се отпусна. Очевидно усеща, че съм будна, защото го чувам как затваря книгата и я оставя върху нощното шкафче.

— Днес напуснах работа.

Не отговарям нищо на това признание. Просто се взирам в стената.

— Знам, че си мислиш, че тази сутрин отидох на работа и просто те оставих, затворена в спалнята.

Прав е. Именно това си помислих.

— Всъщност излязох от къщата само защото трябваше да подам молба за напускане. Не мога да остана да работя на мястото, където допуснах най-ужасната грешка в живота си. Следващата седмица ще започна да си търся нещо друго.

Стискам очи и придърпвам завивката до брадичката си. Той гаси лампата — знак, че не му е нужен отговор. След като се обръща на другата страна, аз въздъхвам тихичко от мисълта, че вече няма да работи с Андреа. Престана да се отказва. Отново опитва. Все още вярва, че съществува възможност бракът ни да стане такъв, какъвто беше някога.

Жал ми е за него. Ами ако греши?

Тези мисли ме измъчват през следващия час. Незнайно как, Греъм успява да заспи… или поне мисля, че спи. Добре играе ролята си.

Аз обаче не заспивам. В очите ми все така напират сълзи, а болката в стомаха ми все повече се усилва. Ставам и вземам няколко аспирина, но когато се връщам в леглото, започвам да се чудя дали емоционалното вълнение може да се прояви като физическа болка.

Нещо не е наред.

Не би трябвало да боли толкова много.

Пронизва ме остра болка. Дълбока болка. Болка, достатъчно силна, за да ме накара да се обърна настрани. Стисвам одеялото в юмруци и свивам крака до стомаха си. И тогава го усещам. Хлъзгаво и влажно, напоило чаршафите.

— Греъм. — Протягам ръка към него, но той се е обърнал на другата страна, за да запали лампата. Нова болка, толкова дълбока, че ахвам, в опит да си поема дъх.

— Куин?

Ръката му е върху рамото ми. Отмята завивката. Каквото и да е онова, което вижда, то го кара да скочи от леглото, лампите светват, той ме взема на ръце, казва ми, че всичко ще бъде наред, носи ме, вече сме в колата, той надува газта, аз съм плувнала в пот, поглеждам надолу, обляна съм в кръв.

— Греъм.

Ужасена съм и той улавя ръката ми и я стиска.

— Всичко е наред, Куин. Почти стигнахме. Почти стигнахме.

След това всичко се слива в едно.

Зървам неща, които стърчат от мен. Флуоресцентната лампа над главата ми. Ръката на Греъм около моята. Думи, които не искам да чуя, като спонтанен аборт, кръвоизлив, операция.

Думи, които Греъм казва в телефона, вероятно на майка си, докато държи ръката ми. Шепне ги, защото мисли, че спя. Част от мен спи, ала по-голямата част — не. Знам, че онова, което казва, не са неща, които биха могли да се случат. Те вече са се случили. Не ми предстои операция. Току-що излизам от нея. Греъм слага край на разговора. Устните му са до челото ми, шепне името ми.

— Куин?

Отварям очи и срещам неговите. Те са зачервени и между тях се е врязала дълбока бръчка, която не съм виждала никога преди. Вероятно е нова, вероятно предизвикана от онова, което се случва. Чудя се дали ще си спомням за този миг всеки път щом я видя.

— Какво стана?

Бръчката между очите му става още по-дълбока. Прокарва ръка по косата ми и освобождава внимателно думите си:

— Снощи направи спонтанен аборт. — Очите му са впити в моите, готови за всякаква реакция.

Странно е, че тялото ми не го чувства. Знам, че вероятно съм натъпкана с лекарства, но ми се струва, че би трябвало да знам, че в мен е растял живот, а сега вече го няма. Слагам ръка върху корема си, чудейки се как не съм разбрала. От колко време съм била бременна? Кога за последен път правихме секс? Преди повече от два месеца. Почти три.

— Греъм — прошепвам.

Той улавя ръката ми и я стисва. Знам, че в този миг би трябвало да съм толкова съкрушена, че нито късче щастие или облекчение да могат да си пробият път до душата ми. Ала незнайно как не усещам съкрушението, което би трябвало да съпровожда този момент. Изпитвам надежда.

— Била съм бременна? Най-сетне сме успели и съм забременяла?

Не знам защо се съсредоточавам върху единственото положително нещо в цялата ситуация, но след години на постоянен провал, не мога да не го приема като знак. Забременяла съм. Получили сме частично чудо.

Една сълза се отронва от очите на Греъм и капва върху ръката ми. Свеждам поглед към нея и я гледам как се търкулва по кожата ми. Очите ми се връщат към тези на Греъм — нито късче от него не е в състояние да види положителното в тази ситуация.

— Куин…

Друга сълза се отронва от очите му. През всичките години, откакто го познавам, никога не съм го виждала толкова тъжен. Поклащам глава, защото каквото и да е онова, заради което толкова се ужасява да проговори, със сигурност не е нещо, което искам да чуя.

Греъм стиска ръката ми и ме поглежда с такава безнадеждност в очите, че трябва да се извърна, когато проговаря:

— Когато дойдохме снощи…

Опитвам се да престана да слушам, ала ушите ми отказват да ме предадат.

— Ти имаше кръвоизлив.

Думата „не“ отеква отново и отново и не съм сигурна дали идва от устата ми, или е в главата ми.

— Трябваше да ти направят…

Свивам се на кълбо и прегръщам коленете си, стиснала очи. В мига, в който чувам думата хистеректомия^[1] започвам да плача. Да ридая.

Греъм изпълзява в болничното легло и се обвива около мен, прегръщайки ме, докато ние се прощаваме и с последното късче надежда, останало между нас.