Колийн Хувър
Най-доброто в теб (26)

Глава 26
Сега

Утре стават три седмици, откакто съм у Ейва; не съм чувала гласа на Греъм от деня, в който ме закара до летището.

Обади ми се веднъж миналата седмица, но аз не вдигнах. Изпратих му съобщение и му казах, че се нуждая от време, за да си помисля. Той ми отговори с думите: Обади ми се, когато си готова. Оттогава не ми е пращал съобщения, а аз все още не съм готова да му се обадя.

Колкото и нещастна да се чувствам, наистина ми харесва у Ейва. Не мога да реша дали ми харесва, защото е ново и различно, или защото се чувствам далеч от всичките си проблеми. Не съм разгледала кой знае колко от забележителностите, защото още се възстановявам. Тялото все още ме боли, по-слаба съм, отколкото съм свикнала. Ала къщата на Ейва и Рийд е красива и спокойна, така че нямам нищо против да прекарвам по-голямата част от времето си тук. Толкова отдавна с Ейва не сме имали възможност да се порадваме на компанията си, че си прекарвам добре, въпреки случващото се в брака ми.

Ала Греъм ми липсва. Липсва ми обаче онзи Греъм, който бе женен за моето по-щастливо аз. Пасвахме си по-добре в началото, отколкото сега. Знам, че е така, защото моето парче от пъзела промени формата си повече, отколкото неговото. Ала въпреки че се чувствам по-виновна за разпадането на брака ни, то не променя нищо.

Това пътуване бе точно онова, за което копнееше душата ми, промяна, от която отчаяно се нуждаех. За първи път говорих открито с Ейва за всичко, което се случва с Греъм. Онова, което обичам най-много у сестра ми, е, че тя слуша повече, отколкото дава съвети. Не искам съвети. Никакви съвети няма да променят онова, което изпитвам. Никакви съвети няма да променят факта, че не мога да забременея. Никакви съвети няма да променят факта, че Греъм се чувства съкрушен, задето все още не е станал баща. Единственото, за което стават съветите, е да подплатят егото на онзи, който ги дава. Така че вместо съвет, Ейва ми предлага нещо, с което да отвлека мислите си. Не само от Греъм, но и от майка ни. От работата. От безплодието. Кънектикът. Целият ми живот.

— Какво ще кажеш за този цвят? — Ейва вдига мостра на жълта боя.

— Прекалено… канарчесто.

Тя поглежда към мострата и се смее.

— Точно така се казва. Канарче.

Рийд отива до печката и вдига капака на един тиган, вдъхвайки аромата на соса, който приготвя. С Ейва седим на барплота и разглеждаме възможните цветове за стените на детската им стая.

— Само ако знаехме дали ще е момче или момиче, този процес щеше да е много по-лесен — обажда се Рийд и отново захлупва тигана. Изключва котлона.

— Не — заявява Ейва и става. — Решихме да не узнаваме предварително. Остават ни само десет седмици. Бъди търпелив.

Тя взема три чинии от шкафа и ги отнася до масата. Аз вадя прибори и салфетки, а Рийд донася пастата.

Никой от тях не ме е накарал да се почувствам така, сякаш злоупотребявам с гостоприемството им, но започвам да се тревожа, че може би е така. Три седмици са доста време да приемеш някого в дома си.

— Вероятно ще се прибера тази седмица — подхвърлям, докато си сипвам паста.

— Недей да си тръгваш заради нас — казва Рийд. — Приятно ми е да си тук. По-спокоен съм, когато пътувам.

Рийд прекарва две или три нощи седмично извън дома си и сега, когато Ейва е бременна, той се тревожи да я оставя сама повече, отколкото на нея й се иска.

— Не знам защо присъствието ми те успокоява. Ейва е по-храбра от мен.

— Вярно е — съгласява се тя. — Веднъж, на един панаир, влязохме в къщата на ужасите и когато Фреди Крюгер изскочи иззад един ъгъл, Куин ме блъсна към него и избяга.

— Не е вярно — възразявам. — Блъснах те към Джейсън Ворхис.

— Така или иначе, за малко да умра — настоява тя.

— Мислиш ли, че ще можеш да дойдеш отново след два месеца, когато Ейва роди?

— Естествено.

— Този път вземи и Греъм — казва Рийд. — Той ми липсва.

Греъм и Рийд открай време се разбират отлично. Ала по погледа на Ейва се досещам, че не му е разказала за нашите проблеми. Задължена съм й за това.

Завъртам вилицата си в спагетите, мислейки си колко самотна се чувствах, след като Ейва и Рийд напуснаха Кънектикът, но едва сега си давам сметка, че преместването им вероятно се е отразило и на Греъм. Когато Рийд замина, той изгуби приятел. Вероятно най-близкия си приятел от Танър насам. Нито веднъж обаче не го спомена, защото моята тъга изпълваше къщата ни от стена до стена и не оставяше място за неговата.

До края на вечерята не съм в състояние да мисля за нищо друго, освен за всички неща, които Греъм не ми казва, защото не иска да ме натоварва със своята скръб. Когато се нахранваме, предлагам да измия чиниите. Рийд и Ейва седят на масата и разсъждават над цветовете за детската стая, когато на вратата се позвънява.

— Странно — казва Ейва.

— Наистина странно — съгласява се Рийд.

— Никога ли нямате гости? — питам аз.

Рийд се надига от масата.

— Никога. Не познаваме никого толкова добре, че да ни гостува.

Отива до вратата и двете с Ейва гледаме как я отваря.

Последният, когото очаквам да видя на прага, е Греъм.

Ръцете ми са потопени в сапунена пяна и аз оставам като вкаменена, докато Рийд и Греъм се прегръщат, а после Рийд взема куфара му. В мига, в който Греъм прекрачва прага, очите му се плъзват наоколо, търсят ме.

Когато най-сетне ме вижда, цялото му тяло сякаш се отпуска. Рийд се усмихва, местейки поглед между нас, предвкусвайки приятната ни изненада отново да бъдем заедно. Само че аз не се втурвам към Греъм, нито пък той се втурва към мен. Просто се взираме мълчаливо един в друг. Достатъчно дълго, та Рийд да долови напрежението между нас.

Прокашля се и вдига куфара на Греъм.

— Ще… ъ… го занеса в стаята за гости.

— Нека ти помогна. — Ейва се изправя бързо.

Когато двамата се изгубват по коридора, най-сетне се съвземам достатъчно от шока, за да извадя ръце от водата и да ги избърша. Греъм бавно влиза в кухнята, без нито за миг да откъсва очи от мен.

Сърцето ми се блъска лудо в гърдите ми при вида му. Не си бях дала сметка колко много ми е липсвал, но не мисля, че заради това бие сърцето ми. Пулсът ми е извън контрол, защото присъствието му означава конфронтация. А конфронтацията означава решение, за което още не съм готова. Това е единствената причина да се крия в къщата на сестра ми, с цял океан помежду ни.

— Здравей — казва той. Толкова простичка дума, ала ми се струва по-сериозна от всичко, което ми е казвал някога. Предполагам такова е усещането, когато не си говорила със съпруга си почти три седмици.

— Здравей. — Отговорът ми прозвучава предпазливо. Ала не толкова, колкото прегръдката, на която се решавам най-сетне. Тя е бърза и не означава нищо, и в мига, в който се отдръпвам от него, ми се иска да мога да опитам пак. Вместо това посягам към мивката и махам запушалката на канала. — Каква изненада.

Греъм свива рамене и се обляга на плота. Оглежда набързо кухнята и дневната, преди отново да спре очи върху мен.

— Как се чувстваш?

Аз кимам.

— Добре. Все още ме боли малко, но много си почивам. — Колкото и да е странно, наистина се чувствам добре. — Мислех, че ще бъда по-тъжна, отколкото съм, но осъзнах, че вече съм била приела факта, че матката ми е безполезна, така че какво значение има дали е в тялото ми, или не?

Греъм ме гледа мълчаливо, без да знае как да отговори на това. Не очаквам да го направи, но от мълчанието му ми се приисква да изпищя. Не знам какво прави тук. Не знам какво се очаква да кажа. Ядосана съм, задето се появи без предупреждение, ядосана съм и задето се радвам да го видя. Прокарвам ръка по челото си и облягам гръб на плота до него.

— Какво правиш тук, Греъм?

Той се привежда към мен и ме поглежда искрено.

— Не мога да издържа нито ден повече, Куин. — Гласът му е нисък и умоляващ. — Нуждая се да вземеш решение. Или ме напусни окончателно, или се върни у дома. — Посяга към мен и ме притегля към гърдите си. — Върни се у дома с мен — повтаря шепнешком.

Затварям очи и вдъхвам мириса му. Отчаяно ми се иска да му кажа, че му прощавам. Че дори не го упреквам за онова, което направи.

Да, това, че е целунал друга жена, е най-ужасното, което е сторил по време на връзката ни. Но и аз не съм напълно невинна в цялата тази ситуация.

Да му простя дори не е онова, за което се тревожа.

Тревожа се какво ще се случи, след като му простя. Имахме проблеми, преди той да целуне друга жена. Ако му простя, все още ще имаме същите проблеми. Онази нощ в колата, преди да пометна, с Греъм се скарахме заради изневярата му. Ала в мига, в който отприщим този шлюз днес… това ще бъде истинската битка. Тогава ще говорим за проблемите, причинили всички останали проблеми, довели до онези, които имаме в момента. Това е разговорът, който се опитвам да избегна от няколко години насам.

Разговорът, който всеки момент ще се състои, защото той прелетя половината земно кълбо, за да застане срещу мен.

Отдръпвам се от Греъм, но преди да успея да проговоря, Рийд и Ейва ни прекъсват, макар и само за миг.

— Ние излизаме за десерт — казва Ейва, докато си облича якето.

Рийд отваря входната врата.

— Ще се видим след час.

Затваря вратата и ето че двамата с Греъм изведнъж сме сами в къщата им, на половин земно кълбо от дома си. На половин земно кълбо от комфорта на избягването ни.

— Сигурно си изтощен — казвам. — Искаш ли първо да поспиш? Или да хапнеш нещо?

— Добре съм — отвръща той бързо.

Кимам, давайки си сметка точно колко е близък този разговор. Дори не иска храна или вода, преди да го направим. А аз не съм в състояние да сторя нищо, освен да си стоя тук, сякаш се опитвам да реша дали искам да говорим, или да се скрия от него, така че да можем да продължим да го избягваме. Между нас никога не е имало по-голямо напрежение, отколкото в този миг, докато обмисляме следващия си ход.

Най-сетне той отива до масата. Аз го последвам и сядам срещу него. Той скръства ръце върху масата и ме поглежда.

Толкова е красив. Колкото и пъти да съм се извръщала от него в миналото, то не е защото вече не ме привлича. Това никога не е бил проблемът. Дори сега, след като е пътувал цял ден, изглежда по-добре, отколкото в деня, когато се запознахме. Винаги е така с мъжете, нали? Незнайно как, изглеждат по-мъжествени, когато станат на трийсет и четиресет години, отколкото в разгара на младостта си.

Греъм винаги се е грижил добре за себе си. И до днес, като по часовник, се събужда всеки ден и отива да тича. Харесва ми, че се поддържа, но не заради физическите качества, които му дава това. Любимата ми част от него, е, че никога не говори за това. Греъм не е от онези, които искат да доказват каквото и да било на когото и да било, нито да превръщат тренировъчния си режим в съревнование с приятелите си. Тича заради себе си и никой друг, и аз обичам това у него.

В този момент доста ми напомня за това как изглеждаше на сутринта след като се оженихме. Уморен. Никой от нас не спа кой знае колко през нощта след сватбата и на сутринта той изглеждаше така, сякаш беше остарял с пет години. Косата му беше разрошена, очите му бяха леко подпухнали от липсата на сън. Но поне онази сутрин изглеждаше щастлив и уморен.

Сега е единствено тъжен и уморен.

Долепя длани и пръсти и ги поднася към устата си. Изглежда нервен, но освен това — готов да приключи с това.

— За какво мислиш?

Мразя чувството, което изпитвам в момента. Сякаш всичките ми притеснения и страх са се слели в една плътна топка и тя подскача в мен, блъскайки се в сърцето ми, в дробовете, в стомаха, в гърлото. Кара ръцете ми да треперят, така че ги стисвам на масата пред себе си и се опитвам да ги успокоя.

— Мисля за всичко — отвръщам. — За това къде сгреши ти. За това къде сгреших аз. — Изпускам дъха си. — Мисля си за това колко правилно беше всичко някога и колко ми се иска все още да беше така.

— Можем отново да се върнем там, Куин. Знам, че можем.

Изпълнен е с такава надежда, докато го казва. И толкова наивен.

Няма отговор на този въпрос.

Може би е защото не се чувства пречупен. Всичко провалено в брака ни идва от мен, а той не може да ме поправи. Сигурна съм, че ако по някакъв начин можеше да оправи сексуалния ни живот, това би го задоволило за още няколко години.

— Мислиш ли, че трябва да правим секс по-често? — Изглежда почти обиден от въпроса ми. — Това ще те направи щастлив, нали?

Рисува невидима линия върху масата, загледан в нея, докато проговаря:

— Няма да те лъжа и да ти кажа, че съм доволен от сексуалния ни живот. Но освен това няма да се преструвам, че това е едничкото, което ми се ще да беше различно. Онова, което искам повече от всичко, е да искаш да бъдеш моя съпруга.

— Не, онова, което искаш, е отново да бъда съпругата, която бях някога. Не мисля, че ме искаш такава, каквато съм сега.

Греъм се взира в мен за миг.

— Може би имаш право. Толкова ли е лошо, че ми липсва времето, когато бях убеден, че си влюбена в мен? Когато се радваше да ме видиш? Когато искаше да правим любов, защото го желаеше, а не просто защото искаше да забременееш? — Навежда се напред и впива поглед в мен. — Не можем да имаме деца, Куин. И знаеш ли какво? Аз приемам това. Не се ожених за теб заради децата, които бихме могли да имаме един ден. Влюбих се в теб и ти се врекох, защото исках да прекарам остатъка от живота си с теб. Това е единственото, за което ме беше грижа, когато изрекох обетите си. Ала започвам да осъзнавам, че може би ти не си се омъжила за мен по същите причини.

— Не е справедливо — казвам тихичко. Не може да намеква, че не бих се омъжила за него, ако бях знаела, че не може да има деца. И не може да твърди, че пак би се оженил за мен дори преди сватбата ни да беше знаел, че няма да мога да му родя деца. Не може да заявиш уверено какво би сторил или как би се почувствал в ситуация, в която никога не си бил.

Греъм се изправя и отива в кухнята. Аз седя мълчаливо, докато той вади бутилка вода от хладилника и я изпива. Чакам го да се върне на масата, за да продължи разговора, защото не съм готова да проговоря отново. Трябва да знам всичко, което изпитва, преди да реша какво да кажа. Какво да направя. Когато отново сяда, той се пресяга през масата и слага ръка върху моята. Поглежда ме прямо.

— Нито за миг не съм те обвинявал за онова, което направих. Целунах друга жена и вината за това е моя. Но това е само един от цяла дузина проблеми, които имаме в брака си, и не всички те са по моя вина. Не мога да ти помогна, когато не знам какво се случва в главата ти. — Придърпва ръката ми към себе си и я улавя между своите. — Знам, че през последните няколко седмици те накарах да преживееш истински ад. И толкова много съжалявам за това. Повече, отколкото можеш да си представиш. Но ако ти успееш да ми простиш, задето те накарах да преживееш най-ужасното нещо, което би могла да си представиш, знам, че можем да се справим с останалото. Знам, че можем.

Гледа ме с толкова надежда. Предполагам, че е лесно да го направи, когато искрено си мисли, че да целуне друга жена е най-лошото, което ми се е случило някога.

Ако не бях толкова бясна, бих се разсмяла. Издърпвам ръката си от неговата.

Изправям се.

Опитвам се да си поема дъх, ала не знаех, че гневът може да заседне в дробовете.

Когато най-сетне успявам да му отговоря, го правя бавно и тихо, защото искам много добре да разбере онова, което се каня да му кажа. Привеждам се напред и опирам длани върху масата, впила очи в неговите.

— Фактът, че според теб това, което си направил с онази жена, е най-лошото, което би могло да ми се случи, е доказателство, че нямаш никаква представа какво преживявам. Нямаш представа какво е да си безплоден. Защото не ти го преживяваш, Греъм. А аз. Недей да се заблуждаваш за това. Ти можеш да изчукаш друга жена и да създадеш бебе. Аз не мога да изчукам друг мъж и да създам бебе. — Оттласквам се от масата и се завъртам. Възнамерявала бях да си дам миг, за да събера мислите си, но очевидно не се нуждая от него, защото незабавно се обръщам отново към масата. — И обичах да правя любов с теб, Греъм. Не ти си този, когото не исках. А агонията, която идваше след това. Изневярата ти е нищо в сравнение с онова, което преживявах месец след месец, всеки път след като правехме секс и той не довеждаше до нищо, освен оргазъм. Оргазъм! Голяма работа! Как очакваш да ти призная нещо такова? За нищо на света не бих ти признала, че с течение на времето започнах да ненавиждам всяка прегръдка, всяка целувка, всяко докосване, защото на всеки двайсет и осем дни те водеха до най-ужасния ден в живота ми! — Заобикалям стола и се отдалечавам от масата. — Майната ти на теб и на изневярата ти. Изобщо не ме е грижа за шибаната ти изневяра, Греъм.

Отивам в кухнята веднага щом млъквам. Точно сега не искам дори да го погледна. Никога не съм била толкова откровена и се страхувам какво му е причинило това. Страхувам се също така, че не ме е грижа какво му е причинило.

Дори не знам защо спорим за неща, които нямат значение. Не мога да забременея, независимо колко се разправяме за миналото.

Наливам си чаша вода и отпивам малки глътки, докато се успокоя.

Минават няколко безмълвни мига, преди Греъм да стане от масата. Идва в кухнята и се обляга на плота до мен, кръстосал крака в глезените. Когато събирам смелост, за да погледна в очите му, с изненада виждам в тях спокойствие. Дори след суровите думи, излезли току-що от устата ми, той незнайно как успява да ме гледа така, сякаш не ме мрази.

Взираме се един в друг, със сухи очи, и двамата — пълни с насъбирали се в продължение на години неща, които не би трябвало да държим в себе си. Въпреки спокойствието му и липсата на враждебност той изглежда прекършен от всичко, което му изкрещях току-що… сякаш думите са безопасни игли, пробили дупки в него и изпуснали всичкия му въздух.

По изтощението върху лицето му виждам, че отново се е отказал. Не го виня. Защо да продължаваш да се бориш за някого, който вече не се бори за теб?

Греъм затваря очи и стисва основата на носа си с два пръста. Поема си успокояваща глътка въздух, преди да скръсти ръце на гърдите си. Поклаща глава, сякаш най-сетне е осъзнал нещо, което никога не е искал да осъзнава.

— Независимо колко се опитвам… независимо колко те обичам… не мога да бъда едничкото, което винаги си искала да бъда, Куин. Никога няма да бъда баща.

От очите ми в миг се отронва сълза. И още една. Оставам обаче непоклатима, когато той прави крачка към мен.

— Ако това е нашият брак… ако това е всичко, което ще бъде някога… само ти и аз… ще бъде ли това достатъчно? Достатъчен ли съм ти аз, Куин?

Слисана съм. Занемяла.

Взирам се в него изумена, неспособна да му отговоря. Не защото не мога. Знам отговора на този въпрос. Винаги съм го знаела. Мълча, защото не съм сигурна, че трябва да му отговоря.

Тишината, възцарила се между въпроса му и моя отговор, ражда най-голямото недоразумение, което бракът ни е познал някога. Челюстта на Греъм става корава. Очите му стават корави. Всичко — дори сърцето му — става кораво. Извръща се от мен, защото за него мълчанието ми означава нещо различно от това, което означава за мен.

Излиза от кухнята и се отправя към стаята за гости. Вероятно за да си вземе куфара и да си тръгне. Трябва да повикам на помощ цялата си воля, за да не се втурна след него и да го умолявам да остане. Искам да падна на колене и да му кажа, че ако в сватбения ни ден някой ме беше заставил да избирам между това дали да имам деца, или да прекарам живота си с Греъм, бих избрала живот с него. Без капчица съмнение, бих избрала него.

Не мога да повярвам, че бракът ни стигна дотук. Че държанието ми е убедило Греъм, че не ми е достатъчен. Той е достатъчен.

Проблемът е, че би могъл да бъде толкова повече без мен.

Изпускам накъсано дъха си и се обръщам, притискам длани до плота. Агонията от знанието за това, което му причинявам, кара цялото ми тяло да трепери.

Когато се появява от коридора, не държи куфара си. Държи нещо друго.

Кутията.

Взел е кутията ни със себе си?

Влиза в кухнята и я оставя на плота до мен.

— Ако не ми кажеш да спра, ще я отворя.

Привеждам се напред и облягам лакти на плота, заравям лице в шепите си. Не му казвам обаче да спре. Единственото, на което съм способна, е да плача. С онзи плач, които съм преживявала единствено в сънищата си. Плач, който боли толкова много, че дори не можеш да издадеш звук.

— Куин — умолява той с треперещ глас. Аз стисвам очи още по-силно. — Куин.

Прошепва името ми така, сякаш е последната му молба. Когато отказвам да го помоля да спре, чувам как премества кутията по-близо до мен. Чувам как пъха ключа в ключалката. Чувам как сваля катинара, но вместо да издрънчи на плота, той се блъсва в кухненската стена.

Толкова ми е ядосан в този момент.

— Погледни ме.

Поклащам глава. Не искам да го погледна. Не искам да си спомням какво изпитвахме, когато затворихме заедно кутията преди всички онези години.

Прокарва ръка през косата ми и се привежда към мен, доближавайки устни до ухото ми.

— Кутията няма да се отвори сама, а аз със сигурност няма да съм този, който ще го направи.

Ръката му се вдига от косата ми, устните му се отдръпват от ухото ми. Плъзва кутията към мен, докато тя не докосва ръката ми.

Само няколко пъти през живота си съм плакала толкова отчаяно. Три от тях бяха, когато инвитро процедурите се оказаха безуспешни. Един от тях беше в нощта, когато научих, че Греъм е целунал друга жена. Един от тях беше, когато открих, че са ми направили хистеректомия. Всеки един път, когато плаках толкова отчаяно, Греъм ме държеше в прегръдките си. Дори когато сълзите ми бяха заради него.

Този път е толкова по-трудно. Не знам дали съм достатъчно силна, за да се справя с подобно съкрушение сама.

Сякаш го знае, Греъм обвива ръце около мен. Изпълнените му с любов, грижовни, самоотвержени ръце ме притеглят към него и въпреки че сме на противоположните страни на тази война, той отказва да вдигне оръжията си. Заровила съм лице в гърдите му и съм толкова съсипана.

Толкова съсипана.

Опитвам се да заглуша войната в себе си, ала единственото, което чувам, са думите, които отекват в главата ми от мига, в който ги чух за първи път.

От теб би излязъл толкова добър баща.

Знам. Съсипва ме това, че все още не се е случило.

Целувам Греъм по гърдите и изричам безмълвно обещание до сърцето му. Един ден то ще се случи за теб, Греъм. Един ден ще разбереш.

Отдръпвам се от гърдите му.

Отварям кутията.

Най-сетне слагаме край на танца.