М. Л. Лонгуърт
Произшествие във винарната (7)

Седма глава
Лимонов кекс

Камел Йешела не плачеше, но изглеждаше съсипан не по-малко от Гюстав Лапиер. Очите на управителя на банката бяха подпухнали и пълни със сълзи и той придърпа по-близо до себе си кутията с кърпички на мадам Лиота, когато се настани срещу съдията.

— Съжалявам, че се запознахте с мен и малкия ми, но много ефективен персонал, при такива обстоятелства — каза той тихо.

— Аз също — отвърна Верлак. — Мадмоазел Монмори изглежда е тиха, сдържана млада жена.

Йешела кимна.

— Такава е. Говореше толкова тихо по време на първия ни разговор, че трябваше да я помоля да говори по-високо. Но разбрах, че е интелигентна млада жена.

— Знаете ли нещо за личния й живот?

— Нищо повече от това, което Гюстав може да ви е казал. Знам, че родителите й, и брат й и сестра й живеят в Екс. Би трябвало да знам повече за нея, чувствам се зле заради това, разбирате ли? Особено сега.

— Разбирам ви — отвърна Верлак. — Напоследък да ви се е сторила притеснена? Нещо необичайно?

Йешела поклати глава изненадан.

— Не… не. Сега ми се иска да съм бил по-наблюдателен. Но тя си изглеждаше същата тиха Сюзан. За жалост като управител имам повече работа със служителите, които имат някакви проблеми или са недоволни. Тихите, трудолюбивите, просто се справят сами, нали така?

Верлак и Полик се усмихнаха.

— А деня, когато си е тръгнала по-рано? Всичко беше ли нормално?

— Държа се както обикновено, да — отвърна управителят. — Но всички усетихме, че с минаване на часовете губи все повече гласа си… Мадам Лиота се притесни, че може да е някаква инфекция, и към четири часа я изпрати да си върви.

Съдията си помисли, че ако е загубила гласа си, не би могла да вика за помощ. Полицаите щяха да разпитват наемателите в триетажния жилищен блок на мадмоазел Монмори. Може би някой от тях неволно бе пуснал нападателя да влезе?

— По кое време напуснаха банката останалите служители? — попита той.

— Затваряме в 18 ч. и обикновено с Гюстав до 18:30 дооправяме нещата — имам предвид финансовите трансакции, а не почистването на помещенията. Другите си тръгват преди нас, между шест и шест и половина.

— Благодаря ви — каза съдията. — Това е всичко.

— Ще ни държите в течение, нали? — попита Йешела с насълзени очи. — Мадам Лиота се опита тази сутрин да се обади в болницата, но те не й дадоха никаква информация.

— Наредено им е да не дават — успокои го Верлак. — Но ще ви държим в течение, да. Довиждане. Сега може да изпратите мадам Лиота, моля.

Йешела тихо излезе от стаята, Полик се обърна към съдията:

— Нападателят трябва да е знаел работното й време. Но не е можел да знае, че ще се върне по-рано от обичайното, освен ако и той не работи тук. Затова мисля, че нападението е станало по-скоро към седем и трийсет.

— И аз мисля така — отвърна Верлак. — Ако всеки ден е излизала от банката между шест и шест и половина и има десетина минути път до тях, той може да я е чакал да се прибере. Но това е рисковано, нападение посред бял ден. Защо не е изчакал да се стъмни, когато никой няма да те види да влизаш в сградата?

— Семеен човек? — предположи Полик. — Или работи през нощта?

— Или не се е притеснявал, че някой ще го види? — добави съдията. — Защото е уважаван човек. Няма причина да се тревожи. Носи костюм и вратовръзка.

— Банкер?

— Или чиновник. Добре изглеждащ. Красивите хора се оправят по-добре в този свят. Хората им се доверяват повече.

Полик кимна, доволен, че никога няма да бъде преценен погрешно заради добър външен вид. Главата му беше плешива и осеяна с белези, носът му беше счупен и крив, а едното му ухо приличаше на карфиол от многото ръгби схватки. Погледна към съдията, когото, макар и да не беше красив в класическия смисъл на думата, жените намираха за много привлекателен.

На вратата се почука и в кабинета влезе мадам Лиота, понесла поднос в ръцете си.

— Странно е да чукам на вратата на собствения си кабинет — каза тя, поставяйки подноса на бюрото.

Върху него имаше три чаши с кафе, купичка захар с три лъжички и три парчета кекс.

— Опекох лимонов кекс снощи, след като Камел ми се обади по телефона, за да ми каже новината за нападението върху Сюзан. Трябваше да върша нещо.

Сервира на всеки кафе и парче кекс, без да ги пита дали искат. Усмихна се, после седна и след като приключи с майчинските задължения, лицето й придоби сериозно изражение.

— Не знам много за личния живот на Сюзан — започна тя, без да я питат. — Но знам, че преди около две години тя излизаше с младеж от Екс и разбрах, че нещата са станали много сериозни, поне за Сюзан, докато той не се вдигнал и заминал.

— Заминал? — попита съдията.

— Да, преместил се в Монреал, без дори да я предупреди. Сюзан ми го каза една сутрин, когато бях направила кафе и седнахме заедно да го изпием. Видях, че беше плакала.

— Не може да се е преместил в Монреал просто така — каза Верлак. — Необходими са месеци, дали не и година, за да се подготвят документите за емиграция.

Мадам Лиота кимна.

— Точно заради това. Беше приключил с документите, без да каже на Сюзан. По нейно мнение я бил използвал. — Тя се приведе напред и прошепна: — За собствена изгода.

— Какво искате да кажете? — попита съдията. — За секс?

— О, не! — възкликна мадам. — Сюзан ми каза, че според нея я ухажвал, за да впечатли семейството си. Тя се разплака и каза, че я бил канил да излизат само за да има очарователна приятелка за двете семейни сватби същото лято.

— Останали ли са в добри отношения при раздялата? — попита комисарят.

— Не — отвърна мадам. — Скарали са се, каза ми Сюзан, и сподели също, под най-строга тайна, че бил много непохватен… ъъъ… в леглото…

Верлак погледна Полик, който пишеше в бележника си. Мадам Лиота се облегна назад в стола си и отхапа от кекса си, като веждите й се повдигнаха във възторг от вкуса му.

— Можете ли да си спомните името му? — попита съдията.

— Първото беше Едмон. Необичайно, старовремско име, богаташко. Сигурно нейното семейство ще знае презимето му? Това, което знам със сигурност, е, че работеше нещо в логистиката на летището в Марсилия. Сюзан ми каза, че канадците наемали французи с опит в този вид професии.

— Благодаря ви, мадам. Има ли нещо друго, което можете да ни кажете за живота на Сюзан извън банката?

Тя остави парчето кекс в чинийката и избърса ръцете си с хартиена кърпичка.

— Не. Сюзан е много тихо момиче. Онази сутрин дори се изненадах, че ми разказа толкова много за Едмон. Оттогава не е споделяла нищо друго.

— Явно ежедневието й е доста еднообразно? — запита съдията.

— Да, освен вчера, когато си тръгна по-рано, и веднъж миналата седмица, защото имаше час при лекар. Рутинен преглед, каза ми тя. Не настоях за повече.

— Знаете ли името на лекаря й?

— Не си го спомням, но Патрисия, нашият специалист по заемите, ще може да ви го каже. Тя предложи на Сюзан да отиде при него, защото момичето търсеше лекар тук, в Егил.

— Благодаря ви, мадам Лиота. Благодарим ви и за кекса. Сега ще го опитаме.

Заместник-управителката излезе. Съдията и комисарят се наведоха над бюрото и бързо се справиха с кекса.

— Много добър беше — каза Верлак. — Колко жалко, че мадам Жирар не ни носи такива неща.

— Това би било в противоречие с правилата й за хранене — отвърна Полик с пълна уста.

Той използва последното парченце кекс, за да обере с него трохите.

— Внимавай да не оставиш нещо — усмихна се съдията.

— Не бой се.

— Хайде сега да повикаме онази специалистка по заемите и да поговорим с нея — предложи Верлак, подаде глава от вратата и извика името й.

Патрисия Пон беше елегантна жена на около четиресет години. Стройна, средно висока, облечена консервативно в светлосин костюм, който, за разлика от смачкания полиестер на мадам Лиота, беше от качествен лен. Имаше продълговато лице, светлосини очи и бе подчертала устните си с бледорозово червило. Огърлицата й подсказваше, че когато не е на работа, се облича доста по-модерно — колието бе необичайно, изработено от големи прозрачни стъклени мъниста. Носеше го плътно по шията, почти като нашийник на куче.

— Работя тук на непълен работен ден — заяви тя, без да губи време. — И пак на непълен работен ден в един малко по-голям клон във Вонтабрен, където живея.

— А познавате ли мадмоазел Монмори добре? — попита Верлак, макар вече да беше сигурен за отговора.

— Не, защото не съм постоянно тук. Не.

— Казаха ми, че посещавате един и същи лекар.

— Да, доктор Вильон, Жан-Франсоа. Кабинетът му е малко по-нагоре по улицата, на номер 46, на втория етаж над поредния нов брокер на недвижими имоти в града. Мисля, че вече станаха четирима.

Верлак каза:

— Едно време смятах, че фризьорските салони надвишават по брой всички останали услуги в Прованс. Но вие сте права, сега това са брокерите на недвижими имоти.

Мадам Пон се усмихна.

— Като се изключи това, че ходим при един и същи лекар, не бих казала, че знам много за Сюзан. Имам три деца, така че, когато изляза от работа, изключвам банкерския сектор от ума си.

— Нямаше начин да не забележа неприязънта в гласа на Шарън винаги когато се споменаваше името на Сюзан Монмори — подхвърли съдията.

— О, Шарън! — Мадам Пон въздъхна. — Зад това не се крие някаква специална история. Шарън и Сюзан кандидатстваха за едно и също повишение и Сюзан спечели. Мисля, че Шарън й завижда, това е всичко.

— Може би това обяснява нещата — рече Верлак. — Благодаря ви. И ако се сетите за нещо необичайно в поведението на Сюзан напоследък или за някакво нейно настроение, ще ни звъннете, нали?

— Разбира се — отвърна мадам Пон. — Между другото, видяхте ли бележката на вратата?

— Вие ли я написахте? Доста е директна.

— Да, и исках да добавя „изнасилена“, но Камел не ми разреши.

Верлак кимна и замълча. Беше съгласен с решението на управителя на банката.

— Имам две дъщери — продължи мадам Пон. — Този мъж трябва да бъде задържан заради всички нас.

— Ще бъде — отвърна магистратът. — Обещавам.

Мадам тихо излезе от стаята, но двамата нямаха време да поговорят, тъй като Шарън Паляр вече бе на вратата.

— Здравейте, здравейте — каза тя, вмъкна се бързо в стаята и веднага седна на стола. — Готова съм! Стреляйте.

„Не може ли поне да се престори, че е шокирана от нападението срещу мадмоазел Монмори“ — помисли си Верлак. Леко ядосан, той изрече:

— Не я харесвахте, нали?

Дори да беше изненадана от директния му въпрос, тя не го показа.

— Хъм, не бих казала — отвърна. Замълча няколко секунди, после добави: — И съжалявам за това, което й се случи. Представяте ли си?

— Не, не мога да си го представя — заяде се съдията. — Някога изобщо споделяла ли е нещо с вас?

Мадмоазел Паляр се разсмя.

— Не! Гледахме да стоим по-далече една от друга!

— Защо?

— Ами… просто нямаме нищо общо, това е всичко.

— Значи не знаете нищо за нея? Въпреки че и двете сте жени и сте на почти една и съща възраст?

— Аз съм по-голяма — отвърна тя, подръпна поличката си и изпъна рамене. — Ъъъ… знаете… знам само разни дреболии. Като това, че живее абсолютно скучен живот и гледа старомодни исторически филми, и се подмазва на мосю Йешела и мадам Лиота.

— Наистина ли?

— Ако трябва да знаете, миналия месец и двете се борехме за едно повишение и тя го спечели. А аз имам повече опит, по-голяма съм, и все пак тя го получи. Трябва да видите как се държи с клиентите! Толкова смирена и сериозна! А аз си бъбря с тях и какво? Правя деня им по-приятен. Питам ги за децата и внуците им. Такива работи.

Верлак се усмихна, доволен, че мадмоазел Паляр няма достъп до неговата банкова сметка.

— Ядосахте ли се, че тя получи повишението? — попита той.

— Ей, я почакайте! Не ми слагайте думи в устата!

— Не е необходимо — отвърна той. — Вие ми го казахте.

Младата жена се размърда нервно на стола си.

— Не я мразех чак в червата.

Полик записа думите веднага след като тя ги изрече и постави звездичка до тях. Десетгодишната му дъщеря би използвала този вид изрази. Или поне ги беше използвала, когато беше на седем или осем.

— Може да си вървите — каза й съдията.

Тя се изправи и шумно дъвчейки дъвката си, тръгна към вратата.

— Окей — изрече от прага. — Доскоро.

Полик затвори вратата след нея и се обърна към съдията:

— Заподозряна?

Верлак се отпусна на стола си.

— Не знам. Не скри презрението и завистта си към мадмоазел Монмори, което би направил един гузен човек. Доста груба и откачена е. Но дали е достатъчно луда да организира толкова брутално нападение върху своя колежка?

Полик сви рамене и затвори бележника си.

— В болницата ли отиваме, или в Съдебната палата?

— Хайде в магистратурата, да видим докъде е стигнал с проучванията си Ален. Може да проверим и бившето гадже. Да се открие презимето на човек на име Едмон, който е работил на марсилското летище, едва ли ще е прекалено трудно. Ти случайно нямаш ли някой братовчед, който работи там?