М. Л. Лонгуърт
Произшествие във винарната (21)

Двайсет и първа глава
Политиците

Жул Шолшер се върна в Съдебната палата, където намери Полик и Фламан в кабинета на комисаря, надвесени над компютъра му.

— Как мина на автогарата? — попита го той, вдигайки очи към него.

— Блестящо — отвърна младият полицай, хвърляйки автобусната си карта на бюрото му. — Записват адреса ти, телефонния номер и ти правят снимка. Няма директен маршрут от Рон до Егил, но шофьорите си разменят маршрутите. От друга страна, всеки служител на автогарата може лесно да види информацията в компютъра, но по пътя насам размишлявах как са могли да узнаят, че жените живеят сами.

— Не могат — рече Полик.

— Правилно — отбеляза Шолшер. — Но шофьорът може.

— И как? — попита Фламан.

— Като говори с жените.

Фламан се облегна на стола си.

— Вярно, прав си. Като ги заговаря.

Шолшер кимна.

— Ако си сама жена и понякога вечер пътуваш до Екс, автобусът често е почти празен. И така, къде сядаш обикновено?

— Зад шофьора — отвърна комисарят.

Там би седнал той, но не за да се чувства по-сигурен или от учтивост, а защото му ставаше зле при пътуване.

— Ти каза, че автобусът често е празен на връщане към Екс?

— Да. Веднага си помислих за мадам Д’Арас. Тялото й беше намерено недалече от шосето.

Комисарят се обърна към Фламан:

— Ален, може ли да проникнеш в уебсайта на служителите на автогарата?

Младият полицай се престори, че запретва ръкави.

— А сега магията — изрече той, размахвайки пръсти във въздуха. — Дайте ми само две секунди.

— Как мина погребението? — попита Шолшер шепнешком.

— Ужасно, беше ужасно тъжно — отвърна комисарят. — След него се представих и бях обвинен от най-големия брат на мадмоазел Монмори, че не правя достатъчно, за да открия човека.

— Съжалявам, но разбирам гнева му.

— Аз също — каза Полик. — Имам две сестри.

— А разговорът с мадам Шазо?

— Не беше много полезен. Както изглежда, тя мрази сестра си, но има алиби… била в кабинета с двама колеги. Потвърди, че Полин имала труден характер, но ние вече го знаехме. Освен това е бясна, че сме повикали сина й за разпит. Не й казах, че ще идва отново в края на деня.

— Бинго! — Фламан вдигна очи от екрана.

— Вече? — учуди се комисарят.

— Да. Чаках ви да свършите разговора си. Какво ще търсим?

— Така — каза Полик и седна. — Мъже шофьори…

— Жизел Дюран е предпочитала по-млади мъже — обади се Шолшер. — Бившата й шефка го е отбелязала в показанията си.

— Значи под четиресет години — продължи Полик, впечатлен от младия полицай. — С полицейско досие би било добре — добави той.

— Няма — отговори Фламан, взрян в екрана. — Всички са чисти. Вероятно трябва да са без досие, за да станат шофьори на автобуси.

— Опитай такива, които не са работили вечерите, когато жените са били нападнати — предложи Полик. — С вероятното изключение на мадам Д’Арас.

Фламан извади писалка и започна да си води бележки.

— Следващата неделя ще имат служебен пикник — промърмори.

Полик направи гримаса и се усмихна.

— Продължавай да търсиш…

— Окей, ето графика за миналия петък. Следобеда по маршрута Рон-Екс е работил Ги Мезери. Това е човекът, който разпозна Полин д’Арас, нали? Който каза, че изглеждала объркана?

— Да — отвърна комисарят. — А вечерната смяна?

— Жан-Пиер Бондю — отвърна Фламан.

— В колко часа е приключил?

— В 20:00.

— Може след смяната да е отишъл с колата си обратно до Рон — предположи Шолшер. — Възможно е доктор Буве да е допуснал известна неточност при определянето на часа на смъртта.

Полик кимна.

— Бондю работил ли е миналата сряда?

— Търся, търся — отговори Фламан, забил поглед в екрана. — Да, май дневната смяна, от седем сутринта до три следобед.

Полик плесна с ръце:

— Сюзан Монмори е била нападната след работа, рано вечерта. Моля те, дай ми адреса му, Ален.

Фламан прочете адрес на жилищен комплекс в западната част на Екс. Погледна часовника си и добави:

— Тъкмо е приключил смяната си.

Роже Каром почука на вратата и надникна в кабинета.

— Кристоф Шазо е тук, шефе — каза. — Настаних го в стая за разпити №2 и му занесох кафе. Но той като че ли има нужда от нещо по-твърдо.

— Благодаря, Каром — отвърна Полик. Погледна часовника си и каза: — Ще отида да говоря с Шазо, а след това на път за вкъщи ще мина покрай шофьора. Фламан, би ли дошъл с мен, а вие, Шолшер и Каром, може да минете още веднъж през данните и да се опитате да свържете тези три жени, в случай че сме сбъркали със служителите на автогарата. Кой може да разбере къде живеят и това, че живеят сами?

— Водопроводчици, електротехници — предположи Жул.

— Чудесно, проверете още веднъж сметките им, телефонирайте на колегите на мадмоазел Монмори и попитайте дали е правила някакви ремонти по апартамента наскоро — каза комисарят. — Кой друг?

— Доставчици — обади се Роже. — Големите магазини сега правят доставки по домовете.

— Отлично, Роже. Ти открий кои супермаркети доставят храна в Рон и Егил и виж дали жените са в списъка на клиентите им. Сигурно пазят списъка със скорошните доставки.

Роже отдаде чест.

— Смятайте го за изпълнено!

Фламан се сети за годеницата си, която постоянно разлистваше каталога „Ла Редут“, вманиачена на тема завеси за новия им апартамент.

— Тези с каталожната търговия също доставят — подхвърли той.

Надяваше се, че след като се оженят, тя ще се поуспокои малко с това обзавеждане.

— Прав си — съгласи се Полик. — Жена ми обожава мебелите на каталозите „Ла Редут“. Тогава това е твоя задача, Ален.

— Да, господине — отвърна той.

Значи очевидно лудостта с обзавеждането не приключва с женитбата.

 

 

Полик и Фламан слязоха долу в стаята за разпити, където ги чакаше Кристоф Шазо, стиснал глава в ръцете си. Той погледна полицаите и попита:

— Къде е Антоан?

— Не е тук — отвърна комисарят, приближи стол и седна на него.

Фламан остана в дъното на стаята, облегнат на стената.

— Имам лоши новини за вас — каза Полик.

— Сега пък какво?

— В джантите на колата ви открихме кал от лозе. И следи от грозде.

— О, не — изпъшка Шазо.

— Искате ли да обясните?

— В петък вечерта бях в едно лозе преди събирането на клуба ни — отговори той с въздишка.

— Защо не ни казахте?

— Уплаших се, когато научих, че леля Полин е била убита в лозе, а после, когато ме повикахте за завещанието… Знаех, че ще изглежда зле! Точно както сега! Не смятах, че ще паднете толкова ниско, че да вземате проба от калта по гумите ми!

— Боя се, че това е част от нашата работа — отговори му комисарят. — И така, в чии лозя бяхте?

— Не на „Домейн Боклер“ — заяде се Шазо. — Бях от другата страна на Екс, в „Домейн Фреро и синове“. Исках да купя няколко бутилки за събирането, а един приятел ми препоръча червените им вина.

— Защо не ни казахте? — попита Полик. — Продължавам да не разбирам. Това е вашето алиби.

Шазо поклати глава.

— Хората ги нямаше, на вратата им имаше бележка, че са в лозята. Не исках да закъснявам, затова обърнах и си тръгнах.

— А калта от лозето?

— Имам ново порше кайен — отвърна Шазо. — Техният паркинг и пътят до къщата бяха кални, но на мен не ми пукаше, защото бях с новото задвижване 4×4. Позабавлявах се малко, карайки направо през калта.

Полик се облегна и въздъхна.

— Не изглежда добре, нали? — попита Шазо.

Комисарят замълча за момент.

— Значи след това сте отишли направо на събирането на клуба ви?

— Да. Всъщност не, първо купих вино, след това се прибрах и се преоблякох за партито.

Двамата мъже се спогледаха и Шазо се плесна по челото.

— Виното! Спрях в малко магазинче до моста „Троа соте“!

— Знам мястото — каза комисарят.

Собственичката, дребна, енергична жена, държеше ограничен запас на склад, но винаги избираше сама това, което продаваше, включително и от „Домейн Боклер“.

— Дали ще ви помни?

— Струва ми се — отговори Шазо. — Поговорихме си малко за вина и й казах, че отивам на среща на клуба си за пури. Може и да го е запомнила.

— Ще изпратя човек с ваша снимка до магазина й — заяви Полик. — Свободен сте да си вървите, но не излизайте от Екс, ясно?

— Няма да ходя никъде — отвърна Шазо. — Погребението на леля е вдругиден и аз смятам да отида, без значение, че е дарила всичките си пари на приют за кученца.

 

 

Полик тъкмо излизаше от Съдебната палата с адреса на автобусния шофьор в ръка, когато почти се сблъска с мосю Д’Арас, който влизаше в сградата.

— Мога ли да ви помогна? — каза комисарят, докато държеше отворена вратата за него.

— Да — отвърна му с треперещ глас възрастният мъж. — Искам да говоря с вас за нашия съсед, този неприятен Филип Леридон.

Брюно Полик потисна въздишката си. Докато Антоан Верлак си караше колата през Южна Франция, за да посети монахиня — което комисарят беше сигурен, че няма да доведе до нищо полезно — тук той се скъсваше от работа, раздаваше задачи, разпитваше Кристоф Шазо, Андре Продо, Натали Шазо и присъства на едно от най-тъжните погребения в живота си. Шефът на жена му позволяваше да крадат вино направо изпод носа му, а Полик не беше направил нищо по въпроса. Беше изпратил екип, за да вземат отпечатъци, но се оказа, че вратата на избата е докосвана само от членове на семейството и служители на винарната.

— Да намерим къде да седнем, съгласен ли сте? — покани го той.

Тръгнаха по коридора и влязоха в стая за разпити №2, същата, в която бе седял Кристоф Шазо допреди петнайсет минути.

— Какво има? — попита комисарят, затваряйки вратата зад себе си.

— Той през цялото време е в градината си — отвърна възрастният човек, избърсвайки челото си с памучна носна кърпа. — Скъпата ми съпруга мислеше, че върши нещо лошо там, сега и аз също съм убеден в това. Крие нещо. Знам го. Опитах да говоря с него за това, но той ми каза да си гледам моята работа!

— Аз бих казал същото! — ядоса се Полик. — Хората работят в градините си, мосю Д’Арас.

Възрастният мъж го погледна изумен.

— През нощта?

Очите му се насълзиха, той отново извади пожълтялата кърпичка от джоба си и ги избърса.

Полик се приведе към него.

— Извинявайте. Не трябваше да повишавам тон.

Старецът издуха носа си и прошепна:

— Няма нищо… Просто не знам какво да правя.

— Наша задача е да разберем какво е станало със съпругата ви — продължи комисарят. — Приберете се у вас и си починете малко. Ще изпратя някого при вашия съсед.

Погледна стария човек, видя зачервените му очи и бледото лице. След два дни щеше да погребе жена си.

— Обещавам ви — добави комисарят.

 

 

Брюно Полик трябваше да обикаля десет минути, докато намери паркинг, а след това и блока на Жан-Пиер Бондю в разрастващия се жилищен комплекс западно от Екс. Не провери предварително дали Бондю си е вкъщи, но наближаваше време за вечеря и повечето хора си бяха вече по домовете. Обади се на Андре Продо, за да го предупреди, че ще отиде по-късно, и той му каза да не бърза, защото и без това изоставал с графика и щял да е в гаража, и да работи, докато комисарят дойде.

Полик паркира очукания си рейндж роувър и тръгна по тротоара, оглеждайки се за номерата на сградите, докато накрая намери блок Д, където натисна звънеца с името Бондю.

— Да? — отговори мъжки глас.

— Мосю Бондю? — попита той, опитвайки се да не говори прекалено високо.

— Да? Продавате ли нещо?

— Не, от полицията съм. Може ли да се кача?

— О, боже мой! — промърмори мъжът. — Третия етаж. — Вратата се отвори с бръмчене.

Жан-Филип Бондю стоеше до отворената врата на апартамента си, когато Полик стигна площадката. Изглеждаше по-стар от трийсет и седемте години, обявени в уебсайта на автогарата, и по всичко личеше, че не е типът, харесван от Жизел Дюран. Беше нисък, под 1.70 м., и доста пълен, с късо подстригана коса и с очила.

— Влезте — каза той, отстъпвайки встрани. — Какво има?

Полик му показа значката си и благодари, че го е приел.

— Извинете ме, че идвам по време на вечеря.

Огледа се и видя семейството — майка и три деца — все още около масата, всички вперили погледи в него.

— Добър вечер — поздрави ги той.

Мадам Бондю кимна, но децата продължиха да го зяпат с отворени усти.

Мъжът махна с ръка на Полик да седне на дивана, а самият той се разположи в люлеещ се стол срещу него.

— Това да не е свързано със старата жена, която взела автобуса до Рон? — попита той.

— Да — отвърна комисарят. — Ваш колега я е откарал следобед до Рон и си я спомня.

— Да, Ги. Беше наистина разтърсен, когато чу новината.

Полик кимна.

— Вие сте карали автобуса вечерта обратно към Екс, така ли е?

— Да. Аз карах.

— Беше ли мадам Д’Арас в автобуса? — попита комисарят, наблюдавайки внимателно Бондю.

— Не — отговори той веднага. — Разбира се, че не беше. Щях да ви кажа, ако е била, нали така?

— Да…

— Ей! Не ме подозирате, нали? Какво става тук?

Едно от децата изпусна вилица или лъжица на пода и Полик чу мадам Бондю да му прошепва:

— Остави я там.

— Имаше ли други хора в автобуса онази вечер?

— Чакайте да помисля малко — отвърна Бондю, подпирайки лакти на коленете си. — Петък, петък… Ами да, да, имаше. Автобусът често е празен за курса обратно към Екс, но тогава имаше трима младежи, три момчета, които отиваха в града, за да гледат филм. Някакъв 3D филм или нещо подобно. — Той се изправи в стола си и се усмихна. — Запомних ги, защото бяха възпитани. Не като някои други деца, които карам. — Погледна към своите и повтори: — Възпитани! — Обърна се към Полик и добави: — След филма щяха да ги вземат родителите им. Чух ги да го казват, защото това провалило плановете им да отидат в някакъв клуб.

Комисарят кимна. Бондю потвърждаваше, че автобусът често е празен по обратния курс, това беше наред. А Полик бе виждал плакатите, рекламиращи някакъв 3D филм, но Бондю също можеше да ги е видял.

— А видяхте ли нещо необичайно по пътя към Екс? — попита той.

— Не. Но както казах по-рано, щях да ви кажа, ако бях видял нещо.

— Дали можете да си спомните още нещо за онези момчета?

Бондю отново се наведе напред.

— Да — каза той, изправяйки се. — Едно от тях се казваше Виктор, ако това има някакво значение. Така се казва и моят най-голям син. — Той погледна момчето, което според Полик трябва да беше на около единайсет години и също носеше очила. — Стани, Виктор, и кажи „добър вечер“. Възпитание преди всичко! — каза бащата.

Виктор Бондю стана от стола, като успя да блъсне масата, докато се изправяше.

— Добър вечер, господине — каза и бързо седна обратно, блъскайки масата още веднъж.

Полик се усмихна.

— Добър вечер — отвърна. — Мадам Бондю, съжалявам, че прекъснах вечерята ви.

Комисарят стана и стисна ръката на Бондю.

— Благодаря ви. Не ме изпращайте.

На път към колата си набра телефонния номер на „Домейн Боклер“.

— Да — отговори Елиз Бонар.

— Елиз, обажда се Брюно Полик. Извинявай, че звъня по време на вечерята.

— Няма нищо — отвърна тя. — Не сме седнали още, но Елен си тръгна преди около час, ако искаш да говориш с нея.

— Не, искам да попитам Виктор за нещо, ако е удобно.

Чу как Елиз вика момчето, казвайки му, че комисар Полик е на телефона. Виктор бавно отиде до телефона, дланите му се изпотиха. Оливие Бонар го погледна разтревожен, а тринайсетгодишната Клара, остави книгата си и прошепна „браво на теб“.

— Млъквай, Клара — каза той, нежно первайки я по главата, докато минаваше покрай нея.

— Ъъъ, да? — измънка Виктор, застанал в кухнята, заобиколен от цялото семейство.

— Здравей, Виктор. Имам един въпрос. В петък вечерта взе ли автобуса до Екс?

Виктор хвърли объркан поглед към семейството си.

— Да, взех го.

Полик се усмихна.

— Може би току-що доказа невинността на един човек.

— Наистина ли? Яко.

— Защо ходи до Екс?

— За да гледаме филм с приятелите ми Фабрис и Томас.

— Кой филм?

Виктор се разсмя:

— Не го препоръчвам. Някакъв 3D боклук. Никой не го хареса.

— Хиляди благодарности, приятелю — каза комисарят.

— Винаги, когато мога.

Полик затвори и отново опита да се свърже с Верлак, но телефонът му бе включен на гласова поща, затова му изпрати есемес, с който го осведоми за развитието на разследването и за последното посещение на мосю Д’Арас. Не беше обичайно съдията да не отговаря на обажданията, затова реши, че вече шофира обратно към Екс. Качи се в рейндж роувъра си и излезе от паркинга, щастлив, че го чака само половин час до Рон, до каменната им селска къща, до жена му и дъщеря му, които го очакваха, и тогава се сети, че има още една среща.