М. Л. Лонгуърт
Произшествие във винарната (14)

Четиринайсета глава
Деца на любовта

Иполит Тебо излезе внимателно от наетото клио, не искаше да напраши обувките и панталоните си. Оливие Бонар чу колата и изскочи от къщата, бършейки ръце в кухненска кърпа. Елиз инвентаризираше магазина си в Екс и беше негов ред да сготви обяд за децата и баща си Албер, който се тревожеше дали ще стигне навреме за играта си на петанк. Той преметна кърпата през рамото си и стисна ръката на младия парижанин.

— Приятно ми е да се запознаем. Благодаря ви, че дойдохте.

— Няма проблем — отвърна Тебо. — Имам приятели в Горд и все някога трябваше да ги посетя. Освен това харесвам вината ви.

Бонар се усмихна.

— Благодаря. Това е комплимент от устата на такъв голям експерт като вас. Нашите южняшки вина не могат да се сравняват с тези на Кот де Нюи, но…

— Да бе! Вино от Кот де Нюи! Ще им се! — засмя се Тебо.

Бонар го гледаше и си представяше как довечера ще го опише на Елиз. Не помнеше имената на кинозвездите, затова нямаше да може да го сравни с някой актьор. Съзнаваше, че светлосините му очи, високите скули и плътните устни са красиви, но това, което го порази, бяха елегантните дрехи (светлозелен ленен костюм с розова вратовръзка на точици и черно-белите лачени обувки с връзки) и гъстия къдрав, рус перчем на главата му.

— Значи крадецът се върна — заяви Тебо, оглеждайки с възхищение старинната къща и многобройните допълнителни разширения.

— Да, а всички бяхме тук — отвърна Бонар. — Забелязах кражбата рано сутринта и заедно със сина ми отидохме да направим списък на това, което е взето. Съвсем като първия път… по някоя бутилка оттук-оттам и не задължително от най-доброто вино.

— Наистина ли? — учуди се Тебо. — Обикновено втория път крадецът е по-придирчив. — Той се обърна и огледа масивната порта от ковано желязо, високите каменни стени, заобикалящи двора. — Идват и си отиват пеша?

— Това е и моето предположение. И двамата с жена ми спим много леко, щяхме да чуем кола. Но както се оказва, не сме чули и как крадецът взема бутилки от избата.

— А как прескачат стената на оградата? — попита Тебо.

— А, не, мисля си, че са дошли откъм лозята. Зад къщата има малка врата, която води към старата зеленчукова градина, а зад градината са лозята, напълно открити откъм пътя. Ключалката на вратата е счупена от години. Спомних си за нея едва тази сутрин и накарах сина ми да й сложи катинар.

— Полицията ще дойде ли да вземе отпечатъци?

— Да, днес, всъщност. Изненадан съм, че ще вземат отпечатъци за кражба на вино.

— Кражбите на вино се превърнаха в голям бизнес и напоследък са учудващо чести. Всеки ден чета доклади за обири на вино, вариращи от стотици бутилки до една-две оттук-оттам. Изумително е какво са готови да направят хората за гроздовия сок.

Тебо се усмихна на иронията в думите си, защото самият той бе прекарал пет години зад решетките за кражба на вино.

Тръгнаха по покрития с чакъл двор на имението и Тебо с удоволствие гледаше изящните пропорции и жълтия камък на главната къща, както и на допълнителните постройки от двете й страни.

— Хората крадат ли по една-две бутилки? — попита Бонар.

— За жалост да — отвърна Тебо. — Един от топдипломатите на Франция беше уволнен току-що от поста си в Хонконг, защото миналия месец се измъкнал от частен клуб с две бутилки бордо, струващи над пет хиляди евро. Сигурно си е въобразявал, че има дипломатически имунитет. Е, поне е имал добър вкус — засмя се Тебо на шегата си. — Но като оставим това настрана, повечето крадци на вино са професионалисти, елитни престъпници като онези, които крадат картини от големи художници и антики по поръчка. Обикновено знаят предварително какво ще откраднат, влизат и го вземат, ако не първия път, то при втория. Но обирът при вас не ми прилича на такъв.

Тебо се намръщи, сякаш е разочарован от аматьорския характер на обира в „Домейн Боклер“.

— Заведете ме в избата, за да я огледам, но ако трябва да направя предположение сега, бих казал, че вашият крадец изобщо не е крадец.

 

 

Верлак гледаше Марин, която пишеше, приведена над масата в трапезарията му. Целия уикенд бе странно мълчалива, а тази сутрин дори бе отишла с родителите си на църковната служба в 10:30 ч., нещо, което той не си спомняше да е правила досега. Каза нещо от рода, че искала да види новия орган, но изобщо не бе прозвучала убедително, а веднага щом се прибра, се обади на Силви по мобилния си от спалнята му, като затвори вратата зад себе си. Но това не беше необичайно — Силви сигурно имаше ново гадже, реши накрая той. Надяваше се да е прав.

— Ще приготвя вечерята — каза той, оставяйки книгата си.

— Моля?

— Казах, че аз ще приготвя вечерята — повтори той. — Часовете ти утре започват рано, нали?

Тя се обърна, за да го погледне.

— Да, в понеделник започвам рано. Благодаря ти.

— Наред ли е всичко?

Когато вчера се върна от Съдебната палата, двамата бързо се преоблякоха за събирането по случай петдесетата годишнина на нейна колежка и нямаха време да разговарят, преди да се хвърлят изтощени в леглото към два през нощта. Тази сутрин, докато Марин беше на църква, Верлак бе изтичал до пазара на площад „Ришелм“ и купи фурми, прясно козе сирене и бекон, които планираше да изпече във фурната.

Марин кимна и отново се обърна към листовете пред себе си.

— Да, всичко е наред. Как вървят твоите случаи?

— Утре ще разпитаме болничния персонал. Тези, които са влизали и излизали от стаята на мадмоазел Монмори. А мадам Д’Арас отново изчезна.

— Лелята на Кристоф?

— Да. Няма я от петък следобед.

— Боже мой! Това е ужасно. Имаш ли някаква следа? — попита тя.

— Не, все още нищо. Поставих начело на разследването млад полицай от Елзас и той е разпратил снимката и нейно описание по болници, гари и такива места.

В този момент телефонът му звънна и той видя името на Жул Шолшер изписано на екрана.

— Обаждането е от полицая от Елзас, за когото тъкмо ти говорех. Извинявай, Марин.

Тя кръстоса два пръста за късмет и продължи да чете, но не можеше да се концентрира. Няколко минути по-късно Верлак се върна във всекидневната.

— Шофьор на автобус я е разпознал — бързо каза той.

— Това е добро начало.

— Полицаят е бил достатъчно досетлив и е включил описание на това, което е носела в онзи ден, включително голямата й розова чанта. Шофьорът си спомнил именно чантата… преди няколко месеца ходил в магазина на „Лоншан“ на булевард „Мирабо“, за да търси подарък за жена си. Като видял цените, направил кръгом и веднага излязъл, но забелязал розовата чанта.

— Да благодарим на небесата за възрастните жертви на модата — каза Марин, наливайки си чаша вода. — И така, къде е отишла мадам Д’Арас?

— Рон.

— Наистина ли?

За миг не можа да се сети кой бе говорил наскоро за Рон, но след това си спомни енергичната сивокоса мадам Жубер, която подреждаше цветята в църквата.

— Полицай Шолшер ще изпрати екип, за да разпитат селяните дали са я виждали, но тъй като е неделя, това ще е доста трудно. Нито един от магазините няма да е отворен. Шофьорът на автобуса казва, че пресякла улицата и влязла в магазина на винарския кооператив, за да купи бутилка вино за приятелка. Спомнил си, че името на приятелката било Филомен. Срещал съм това име само в романи от деветнайсети век.

— Филомен? Но това е моята съседка, Филомен Жубер, тя ми говори за Рон вчера. Отрасла е там.

— На колко години е?

— Предполагам, че е някъде между шейсет и пет и седемдесет и пет.

— Значи може да са приятелки. Може ли да говориш с мадам Жубер? Още този следобед?

Марин остави очилата си на масата.

— Ще отида веднага.

Радваше се, че ще излезе от апартамента и ще разсее тревогата си с малка разходка. Изобщо не знаеше защо не каза на Антоан нищо за бучката, за „грахчето“, както тайно го наричаше. В разговора им по телефона Силви бе предложила няколко идеи за мълчанието й — че Марин не иска да изглежда слаба, особено пред Верлак; че Марин е мъченица и предпочита да страда сама; че, като не му казва, Марин всъщност избягва да се изправи пред собствената си мъка… но тя не беше съгласна с никоя от тях, освен може би с онази за мъченицата, която не се осмелява да признае дори пред себе си. Научила се бе да вярва на инстинктите си, а сега те й казваха да запази тайната си още малко.

 

 

— Благодаря ви, че отделихте време да поговорите с мен — каза Марин.

— Е, явно беше, че имате нещо наум — отвърна Филомен Жубер. — Добра съм в разчитането на лицата. — Тя се усмихна добродушно и наля кафе на гостенката си. — За какво става дума, скъпа?

— За мадам Д’Арас — отвърна Марин. — Полин, вашата стара приятелка.

— Е, и?

— Изчезнала е от петък следобед.

Мадам Жубер се прекръсти.

— Взела е автобуса до Рон…

— Рон? — прекъсна я домакинята. — Там израснахме!

— Да, казала на шофьора на автобуса, че трябва да купи вино за приятелката си… Филомен.

— За мен? Но това е лудост. Не сме се срещали от години. Дори от десетилетия. Естествено, виждам я из Екс от време на време.

Марин кимна. Самата тя не можеше да прекрачи прага на дома си, без да се натъкне на човек, когото познава от университета или от детинството си, или от някакви други социални контакти.

— Значи не сте се срещали в петък?

— Не, разбира се, че не сме.

Мадам Жубер бутна чашата си с кафе към средата на масата и скръсти пълните си, мускулести ръце.

— Но къде ли би могла да е? Горкичката!

— Точно това искат да узнаят полицията и мосю Д’Арас. Сещате ли се за нещо. Има ли семейство в Рон?

Мадам поклати глава.

— Не. Сестра й Натали живее тук, в Екс, както и Кристоф, синът на сестра й. Третата дъщеря на Обанел… бяха красавици, големи красавици… е монахиня в Нарбон. Кармелитка.

— Мосю Д’Арас смята, че жена му има алцхаймер, но тя отказвала да си направи изследвания. Има ли нещо в миналото й, което би я накарало да поиска да се върне в Рон? — попита Марин.

Мадам Жубер остана мълчалива за момент, загледана в нея. След това се приведе напред и прошепна:

— Може би ще трябва да поговорите със сестра й Натали.

— Майката на Кристоф? — попита Марин. — Познавам го, всъщност се видяхме в петък вечерта на едно събиране. Той спомена, че Полин д’Арас звъннала на сестра си… неговата майка… и я разстроила.

Филомен Жубер въздъхна.

— Бедничката Натали. Като че ли животът й не е бил достатъчно тежък. Полин винаги си е била проклета. Сега, като погледна назад, знам, че дружах с нея, защото беше богата и хубава. Чувствах се поласкана да имам такава приятелка. Но по-късно, когато станахме на дванайсет-тринайсет, се научих да не й вярвам. Престанахме да се виждаме, когато срещнах мъжа си, бях на осемнайсет тогава.

— Какво е казала Полин на сестра си, че толкова да я разстрои? — попита Марин. — Защо животът на Натали е бил тежък?

Мадам Жубер се облегна на стола си.

— Клотилд и Полин Обанел бяха красавици. Най-забележителното в тях беше почти бялата им руса коса и яркосините очи, точно като майка им и баща им. Бяха дребни, грациозни и всички искахме да сме като тях. Бяха направо като малки кукли.

— А Натали? Тя не е била като тях, както разбирам.

— Обръщали ли сте внимание на косата на приятеля си Кристоф?

— Гарвановочерна — кимна Марин.

— Каквато е и на майка му. С големи кафяви очи. Освен това е висока и силна. Не казвам, че беше дебела, но беше едро момиче, не би ви дошло наум да я наречете дребничка.

— Мадам Жубер, да не се опитвате да ми кажете, че Натали е имала друг баща? Децата може да не си приличат дори когато са родени от едни и същи родители.

Мадам Жубер отново се прекръсти.

— Но всички знаехме, че не е истина. Натали беше любимката на майка си. Винаги съм мислила, че това е защото е най-голямата, но един ден, когато лежах вкъщи болна от грип, дочух майка да си приказва с една съседка в кухнята. Съседката беше живяла в Париж по време на войната, работела като прислужница, а мадам Обанел… името й било Франсин Пон по онова време, учела в Сорбоната в Париж. Това било, преди да се върне в Рон и да се омъжи за мосю Обанел, който бил нейната детска любов. Трябвало да се оженят, когато завършат гимназия, но Франсин нещо охладняла, развалила годежа и се преместила в Париж, за да учи в университета. Това било през 1939 и тогава започнала войната…

— И германците нахлули в Париж — каза Марин.

— Да, и Франсин била принудена, така да се каже, да остане в Париж. Но се върнала в Рон през 1943… — Мадам Жубер се приведе силно над масата. — В положение.

— Бременна с Натали? — предположи Марин.

— Да. — Облегна се назад жената и остави Марин да смели факта, който тя очевидно смяташе за шокиращ.

— Но това постоянно се случва, нали така? — каза младата жена. — Франсин е имала връзка с войник и той вероятно е умрял.

— Умрял е, вярно, и е бил войник. Но не от нашите. А мръсно боше^[1]!

— Германец? Но черната коса…

Мадам Жубер се засмя.

— Предполагам, че не всички германци в Париж са били руси със сини очи. Миналата година, когато двамата със съпруга ми се качихме за първи път на самолет за Венеция… беше подарък от децата, Бог да ги благослови. И знаете ли какво? Италианците бяха руси със сини очи. Някои дори бяха червенокоси. А не с черните коси като емигрантите тук в Прованс.

— И откъде сте сигурна, че бащата на Натали е бил германец? — попита Марин.

Внимателно избегна думата „боше“. Войната беше приключила толкова отдавна и й беше неприятно да чува такива изрази.

— Съседката, онази, която беше дошла в онзи ден, била прислужница в една от щабквартирите на немците, хубава къща, в която се нанесли близо до парк „Монсо“. Този германски офицер бил голяма клечка и тя го виждала с Франсин през цялото време… били доста гъсти… ако схващате мисълта ми.

— Сигурна ли сте, че е вярно?

— Потвърдено беше от Полин Обанел, когато бяхме малки момичета. Тя ми разказа всичко. Тършувала из гардероба на майка си и попаднала на писма и една снимка.

— Тогава ли разбрахте, че не трябва да й се доверявате? — подхвърли гостенката.

— Да.

Марин затвори очи.

— Тази история е толкова тъжна.

— Ха! — Удари с юмрук по масата домакинята.

Марин не искаше да спори с възрастната жена.

— Но защо Полин ще притеснява сестра си за нещо, което е станало с майка им?

Мадам Жубер сви рамене.

— У Полин имаше нещо лошо. Нямам представа защо, но такава си беше.

Нито една от двете не довърши кафето си, което вече бе изстинало. Поговориха още няколко минути за времето и за новия търговски център, построен наскоро в края на булевард „Мирабо“, който и двете не одобряваха. Тя извървя пътя обратно към апартамента на Антоан като замаяна. Беше неделя, улиците бяха тихи, като се изключи някой и друг човек, зяпащ витрините, или турист, бродещ с пътеводител в ръка, загледан във фонтаните или религиозните статуи, вградени в ъглите на зданията от средновековието или ренесанса на Екс. Сети се за Силви, която все още беше на почивка и толкова й липсваше. Една нощ през юли двете бяха останали до късно, след като Силви бе сложила Шарлот да си легне, и гледаха документален филм — „Децата на любовта“ — деца с майки французойки и бащи германци, родени по време на Втората световна война. И двете бяха плакали през целия филм, накрая Силви сложи кутия с книжни кърпички между тях и наля щедро уиски в две чаши. Водещият на програмата, известен историк, обясни, че във Франция са се родили над двеста хиляди деца от такива връзки, повечето от които са били по любов, и че днес има над един милион души техни потомци.

— Такъв е и Кристоф — прошепна Марин на себе си, докато вървеше по улица „Гастон Сапорта“.