М. Л. Лонгуърт
Произшествие във винарната (16)

Шестнайсета глава
Любовна история

Семейство Бонар седеше на шестметровата си дървена кухненска маса заедно с Антоан Верлак, Брюно и Елен Полик.

— Ако ти се плаче, не се притеснявай, сине — каза Оливие на Виктор и посегна да сложи ръка на рамото му.

— Я се разкарай, татко! — извика младежът, скочи и се отдалечи от масата, като почти събори стола си.

— Какво толкова казах? — попита Оливие.

Елиз Бонар направи гримаса и кимна незабележимо в посока на Елен Полик.

— Ох…

Двамата бяха говорили за увлечението на Виктор по Елен. Оливие се почувства глупаво и разбра, че ще трябва пак да се извинява на сина си. Или просто да остави нещата да се разминат от само себе си? Да се преструват, че не са забелязали колко влюбен е Виктор?

— Оливие — обади се Елиз. — Брюно ти зададе въпрос.

— Знам, че всеки миг трябва да започнете гроздобера — повтори комисарят. — Но се налага да оградим част от онова лозе като местопрестъпление. Проблем ли ще е?

Оливие Бонар сви рамене.

— Шазото ражда много, така че няма да е катастрофа. И все пак… никога не е приятно да се губи грозде. Но все ще се справим.

— Ще се опитаме да пречим възможно най-малко — успокои го Полик. — За нещастие снощният дъжд вероятно е измил всички следи от стъпки или гуми.

— Какво е станало с нея? — попита Оливие.

Верлак се приведе напред.

— Някой я е ударил по главата с камък. Не знаем дали е станало в лозето, или тялото й е завлечено дотам. Ще установим това след аутопсията.

— Божичко! — изпъшка Елиз. — В нашето лозе!

— А чантата? — попита Елен Полик.

Брюно Полик се обърна към жена си и я погали по рамото.

— Портмонето й е изчезнало, така че има вероятност да е било обир.

— Представяте ли си! — възкликна Елиз. — Да убиеш старица за парите й.

Комисарят и съдията се спогледаха — и двамата се сетиха за един и същ човек: Диди Рюер, който преди три години нападна възрастна жена в Екс, за да открадне чантата й. Жената оживя, а Рюер беше хвърлен в затвора, но предстоеше скоро да бъде освободен, ако вече не беше.

Вратата на кухнята се отвори и влезе възрастен мъж с плетена вълнена барета на главата.

— Татко! — Бързо стана Оливие.

Старецът огледа хората, насядали около масата.

— Какво става? Някаква среща?

— Нещо такова — отвърна Оливие. — Седнали сме тук с Елен и мъжа й… познаваш го… Брюно… тъкмо обсъждахме…

— Новото предложение за строеж на хипермаркет в Рон — бързо се намеси Елиз. — Комисар Полик и колегата му ни дават идеи как да спрем строежа на този огромен магазин.

— Много добре, много добре — промърмори Албер Бонар. — Е, аз отивам в лозята, да видя как са.

Оливие се изстреля от стола си.

— Ще дойда с теб, тате.

Елиз Бонар прошепна „алцхаймер“ на Верлак и той кимна леко, че е разбрал. Помисли си за мадам Д’Арас, намерена мъртва в лозята, чието тяло сега беше в моргата в Екс, тя вероятно също бе страдала от тази болест.

— Както искаш — съгласи се Албер Бонар.

Двамата мъже излязоха и Елиз каза:

— Албер си поспива добре следобед, слава Богу. Проспа всичко. Тревожех се, че ще чуе линейката, когато влиза в двора, но не я чу. Не бяха пуснали сирената, защото тя беше…

— Сигурно се тревожи за кражбите на вино — отбеляза комисарят.

Елиз сви рамене.

— Странно, но го приема по-добре отколкото очаквахме. Дори оня ден ни каза, че предпочита френските крадци пред германските.

— Германските? — учуди се Елен.

— Отново започна да говори за войната — отвърна Елиз. — Прави го понякога. Бил е малко момче, когато чичо му Бертран бил убит, защото е участвал в Съпротивата. Сега с деменцията всички тези спомени се връщат при татко.

 

 

Докато се връщаха в Екс, Верлак звънна на Марин и й предложи да вечерят в ресторант в живописното планинско селце Вонтабрен, на петнайсет минути с кола западно от града. Беше ясна, топла вечер, щяха да седнат отвън на терасата на ресторанта с изглед на юг почти до морето. Шеф готвачът там наскоро беше получил първата си звезда от Мишлен и Верлак изпита истинско облекчение, когато успя да резервира последната им свободна маса.

— Странни са тези истории — каза той, когато седнаха и отпиха първата глътка шампанско. — Как всички започват да се преплитат. Тялото на мадам Д’Арас е намерено недалече от Рон, в лозето на Бонар. Съвпадение?

Марин го погледна.

— Не, не мисля, че е съвпадение.

— Наистина ли?

В очакване на отговора й Верлак отхапа от малката марципанена бисквитка, която си взе от чинийката на масата.

— Ами, има прекалено голямо съвпадение — отвърна тя. — Какво е правела Полин д’Арас в Рон и защо е намерила смъртта си там, толкова близо до мястото, където е отраснала и където напоследък е имало кражби на вино?

Тя взе една от бисквитките и я опита, после бързо избърса устата си с голямата ленена салфетка.

— Да му се не види, какви са тези неща?

— Сушени на слънце домати? — предположи Верлак. — Луксозният бележник на мадам Д’Арас беше останал в чантата й — каза той. — Ще го прегледаме утре сутринта, списъкът с телефоните и записаните срещи може да са полезни.

— Хората още ли използват бележници?

— Правиш го, когато нямаш мобилен — отвърна той. — А може да отида да видя сестра й Клотилд, която е монахиня в югозападната част на страната. Искаш ли да дойдеш с мен?

Марин поклати глава.

— Изкушаващо е, но имам твърде много работа и още повече безсмислени срещи, за да организирам новия семестър. Трябваше да предам учебната програма преди две седмици. Всеки път става така… Мисля си, че имам цялото лято, за да подготвя всичко, и изведнъж, але хоп, пак на училище.

Реши, че все още няма да му казва за бучката, за малкото грахче.

— Е, не е като да си си клатила краката — каза той, облягайки се назад, за да може келнерката да сервира първото им блюдо, което беше морска каракуда, леко поръсена с къдрав магданоз и естрагон, заобиколена от тънко нарязани кръгчета домат. — Как върви писането ти, между другото?

— Много се вълнувам — отвърна Марин, докато режеше рибата си. — Ти ме мотивира да продължа и да опитам в друга посока. Избрах личност за биографията и започнах проучванията. Не е свързан с правото, което по някакъв начин ме кара да се чувствам по-свободна.

— Но онзи ден изглеждаше тъжна — отбеляза Антоан.

Тя остави вилицата си. Може би сега беше моментът.

— Да. Бях. Но отиването на църква помогна, а днес имах дълъг разговор с… моята лекарка.

Той се приведе към нея.

— Лекар? Марин, какво става? Болна ли си?

— Открих малка бучка на гърдата си миналата седмица — отвърна тя. — И…

— Защо не ми каза?

— Защото може да е нещо доброкачествено… все още не се знае. Утре сутрин в болницата ще ми направят биопсия.

— Трябваше да ми кажеш! Ще дойда с теб.

В този момент телефонът му, който стоеше на масата, иззвъня.

— По дяволите! — кресна той. — Извинявай, Марин, Брюно е. Ще трябва да приема този разговор.

Грабна телефона, слезе от терасата и пресече малката селска уличка, така че хората в ресторанта да не го чуват.

Марин го проследи с поглед, възхищавайки се на гъстата му черна коса, започнала да посивява, на широките рамене, леко приведени, докато разговаря. Радваше се, че е била честна с него, така я посъветва баща й, а и лекарката й също. Но нещо в реакцията на Антоан я притесняваше. Не можеше да разбере какво точно.

Тази сутрин лекарката опипа бучката и каза:

— Повечето от тях са доброкачествени, Марин. Тези заболявания на гърдите са често срещани и почти никога не са животозастрашаващи. Ще направим биопсия, но не се тревожи. Ще ти запиша час, процедурата е бърза… докато мигнеш, ще е приключила. Боиш ли се от игли?

Марин поклати глава:

— Не. От червеи — да, от морски дълбини — да. От игли — не.

Гинеколожката се усмихна и обясни процедурата, която специалистът в болницата ще изпълни с тънка, куха игла.

— Той или тя ще вземе малко течност от кистата и вероятно ще си помогне с ултразвукова апаратура, за да насочи правилно иглата. След това течността ще бъде изпратена в лаборатория.

Марин се бе върнала у дома малко по-спокойна, отколкото беше през последните дни. Прекара следобеда в четене на скучна, но детайлна биография на избраната от нея личност, написана през 60-те години. Не разбра как бързо минава времето и все още я четеше, когато Антоан звънна, за да предложи вечеря навън. Беше фантастична идея и тя си направи удоволствието да притича през улицата до „Agnès b.“, откъдето си купи блуза на розови рози, която от дълго време гледаше на витрината и харесваше. Бе чакала блузата да бъде обявена за продажба, но модната къща рядко правеше продажби, а когато изобщо го направеха, то беше за дрехи, които никой не е пожелал. Беше лекомислена постъпка във вечерта преди биопсията, но искаше да отвлече мислите си. Облече блузката с бели джинси и кожени сандали без ток.

Тя отпи глътка от бялото вино, но бързо остави чашата, виждайки лицето на Антоан, докато той се връщаше по терасата, след като бе привършил телефонния разговор.

— Не изглеждаш добре — каза тя. — Какво има?

— Интуицията ти може да се окаже вярна — отвърна той, сядайки. — В Рон току-що е било намерено женско тяло.

— Още едно? — ахна тя, усещайки, че започва да й се гади.

— Да. Изнасилена и удушена като мадмоазел Монмори, онова момиче от Егил. — Той се приведе напред. — Вече не съм гладен.

Съдията разбра, че няма да може да придружи Марин при лекарката утре сутринта, а и сега трябва веднага да отиде в Съдебната палата.

— Аз също — отвърна тя. — Да приключим с вечерята, може ли?

Той кимна, стана и влезе в ресторанта. Върна се след няколко минути.

— Няма проблем, може да тръгваме. Не бяха започнали да приготвят основното ни блюдо.

Остави купчинка от монети по едно евро на масата за бакшиш, и тръгнаха ръка за ръка към колата му.

— Защо не ми каза? — попита той.

— Не съм сигурна.

— Ще се опитам да дойда с теб утре сутринта — въздъхна той.

— Наистина не е необходимо — отвърна Марин. — С това ново убийство ще си по-нужен другаде. — Можеше да чуе гласа на Силви: мъченица! — Селото наистина е много живописно…

Верлак я погледна и се зачуди какво ли си мисли в действително.

— Да — отвърна той. — И толкова близо до Екс.

— Готвачът нали не се разстрои, че си тръгваме? — попита тя.

— Обещах му, че ще се върнем, с приятели при това. Какво ще кажеш за Жан-Марк и Пиер?

Марин спря до древното му порше.

— Идеално. Може да поканим също Хосе и жена му Кармѐ.

— Добра идея. Доста си побъбрихте на партито — добави той.

Знаеше, че и двамата искат да говорят за други неща, за по-леки неща, та дори и само за няколко минути.

— Да, тя е забавна и оригинална. И не е мазна като онзи Леридон. Пфу!

— Той е съсед на мадам Д’Арас — замисли се Верлак, смръщил чело. — Ще трябва да поговоря с него.

— Кога е умряла онази жена от Рон? — попита Марин, докато влизаха в колата.

— Доктор Буве ще направи аутопсията утре сутрин. Каза, че тялото е лежало там, в къщата на жената, поне два, а може и три дни.

— Кой я е намерил?

— Бившето й гадже, дошъл до къщата, защото тя не отговаряла на телефонните му обаждания. Междувременно, имаме работа с убиец, който е изнасилил два пъти и с положителност е убил веднъж, ако, разбира се, е един и същи човек.

Верлак остана мълчалив, докато шофираше по стръмния, пълен със завои път от центъра на Вонтабрен до междуградското шосе, което водеше през долината към Екс.

— Искам да спиш у нас, докато открием този човек — каза накрая.

— Добре. Ако паркираш пред апартамента ми, ще изтичам да взема някои неща.

— Силви върна ли се от Мажев? Може ли тя да те придружи до клиниката утре, ако аз не мога?

— Не, тя винаги разтяга лятната си ваканция до последния възможен момент. Но Шарлот трябва да се върне за първия учебен ден в сряда.

— Представи си да си роден на толкова митично място като Мажев.

— Затова е толкова добър скиор.

— Това е вярно, може да кара и назад. Виждал съм я да го прави. Много по-добра е от мен. Но пък и Шарлот кара по-добре от мен — засмя се Верлак.

Шарлот беше десетгодишната дъщеря на Силви и кръщелница на Марин.

Тя го погледна и стисна коляното му. Преди година Антоан Верлак никога не би се пошегувал така. Бе виждала само проблясъци от вътрешната му топлина, после той веднага се затваряше като стрида, сякаш нещо го възпираше да се разкрива прекалено много. Нещо се бе променило, и то към добро. Сега беше по-искрен и по-естествен, но тя отбеляза, че бучката на гърдата й вече е забравена.

Стигнаха бързо в Екс, той изчака долу в колата пред модната къща „Agnès b.“ тя да събере нещата си. Марин седна обратно в колата, придържайки куп книги на коленете си. Верлак потегли, като не пропусна да хвърли поглед към гръбчетата им.

— Жан-Пол Сартър. Трябваше да се сетя, че ще избереш него. Пишеш неговата биография, нали?

— И не само това — усмихна се тя.

Свиха вдясно и продължиха по улица „Мистрал“.

— Пишеш две книги? — Той отново погледна купчината книги в скута й. — Симон дьо Бовоар! Това е сериозен проект. И двамата са живели и работили дълго. Да пишеш две книги е малко прекалено, не мислиш ли?

— Една книга — отговори Марин. — Пиша за философията им или по-скоро за работата им. Пиша за отношенията им. Това е любовна история.