М. Л. Лонгуърт
Произшествие във винарната (12)

Дванайсета глава
Прекалено лъскав е за мен

— Какво мислиш? — попита Марин.

Стоеше във всекидневната си с ръце на кръста, носеше синя копринена рокля тип „прегърни ме“ и зелени сандали на висок ток.

— Изглеждаш великолепно, може би ще е по-добре да си останем вкъщи тази вечер — отговори й Антоан, оставяйки книгата си, за да може да се съсредоточи върху задачата. — Сигурна ли си, че искаш да отидем?

Той стана от дивана, приближи се до Марин и я целуна по челото, за което трябваше почти да се повдигне на пръсти.

— Разбира се, че искам — отвърна тя. — Обещах.

— И няма да имаш нищо против десетината пушачи на пури?

Марин се разсмя.

— Десетина пушачи навън в топла лятна нощ? Не. Далече по-добре ще е, отколкото когато съм завряна с теб в тясното ти порше, а ти пушиш при вдигнати прозорци.

— Ей! Това не беше честно — възмути се той. — Винаги отварям прозорците.

— Прав си. Случи се само веднъж, и то защото заваля. Е, ти ми обеща добра храна и хубави вина тази вечер, така че да тръгваме, преди да съм променила решението си. Жените на другите ще бъдат там, нали?

— Позволено е два пъти в годината — беше отговорът му. — Но само два пъти. Естествено, Пиер и Жан-Марк също ще бъдат там.

— Но те са двойка! Другите съпруги не се ли оплакват, че това не е честно?

— Не, защото и двамата са членове на клуба — отговори Антоан, докато сваляше сакото си от закачалката в антрето. — Освен това не съм сигурен доколко останалите момчета са се усетили за връзката им.

Марин си слагаше червило пред огледалото в антрето. Притисна устни и после каза:

— Сигурна съм, че всички са разбрали. Да не са глупаци, нали така?

Тя му се усмихна, а той се разсмя, защото знаеше, че го дразни. Когато двамата му бяха разкрили връзката си, за него това се бе оказало пълна изненада.

— Кой ще е домакин на вечерята? — попита тя.

— Якоб. Той е наполовина египтянин, наполовина французин. И работи в лондонското Сити.

— Лондон? Защо толкова далече?

— Ще разбереш.

 

 

Петнайсет минути по-късно Верлак мина с поршето си през високи, черни порти, оставени отворени заради партито.

— Красиво е — въздъхна Марин, подала глава през отворения прозорец на колата. — Може да изглежда глупаво, но се влюбих в тази алея!

Антоан се усмихна и свали и своя прозорец. Обичаше ентусиазма на Марин, дори и когато ставаше дума за някаква си алея. Наоколо пееха птички, прелитащи между чинарите и боровете, ограждащи алеята.

— Права си. Идвал съм тук и преди, но само късно вечер. Сега разбирам за какво говориш.

Алеята не беше асфалтирана, имаше само две тесни ивици павета за колелата на колата. Между тези две ленти и отстрани имаше зелена трева, така че цялостното впечатление на всеки, който върви към къщата, не беше бетон или камък, а зеленина. Нещо в песента на щурците, топлата вечер и потъващите в сумрак поляни накара очите на Антоан да се навлажнят. Колата бавно подскачаше по алеята, докато стигна в края й и спря на голям, покрит с чакъл паркинг.

Безукорно поддържаният ситроен „Де Шево“ на Пиер изглеждаше съвсем малък до много по-големите коли, повечето немско производство, и няколкото джипа 4×4. Двамата с Жан-Марк тъкмо излизаха от малката си синя кола и веднага тръгнаха към Антоан, като го поздравиха с целувка по бузата. Тримата веднага се запътиха към едно ново сребристо порше кайен и започнаха да надничат вътре.

— Чия е тази кола? — попита Пиер. — Не съм я виждал досега.

— На Кристоф Шазо е — отговори Антоан. — Каза ми за нея, когато случайно се натъкнах на него в „Мазарин“.

Жан-Жак обиколи колата, а Марин ги гледаше и се усмихваше.

— Като тийнейджъри сте — провикна се тя.

Пиер сви рамене и отговори:

— Красиви са, какво да кажа?

Верлак подритна някакво парче кал от лявата задна джанта.

— Кристоф трябва да измие новата си красавица.

— Ей, какво й има на Марин? — попита Пиер.

Антоан се обърна и я видя взряна в къщата.

— Марин — подвикна Жан-Марк, — езика ли си глътна?

— Тихо, да не чуят другите! — засмя се тя.

— Ти харесваш къщи, ние харесваме коли — обади се Антоан.

— Впечатляващо място, нали? — каза Пиер.

— Да, впечатляващо, но без да се натрапва — отговори тя. — Мисля, че това е най-красивата къща, която съм виждала в живота си.

Тримата мъже инстинктивно се обърнаха и погледнаха тристагодишното провансалско земеделско имение. Независимо от размера — Пиер промърмори, че имало дванайсет спални — фермерската къща беше непретенциозна. Както изглежда, беше започнала като малка представителна къща на богат фермер, но с течение на десетилетията и вековете се бе разширявала по един наистина хармоничен начин. Камъкът беше грубо обработен, без мазилка отгоре, а капаците на прозорците бяха боядисани в светлосиво. Растителността беше типично провансалска — в зелено и сиво, с пръснати тук-там високи кипариси. Четиримата заобиколиха към задната страна на къщата, откъдето долитаха музика, смях и гласове. До дългия елегантен басейн се бяха събрали десетина двойки. Северният му край беше защитен от вятъра с висока каменна стена, а над нея се виждаха хълмове, покрити с лозя. На запад имаше друго, по-стръмно и терасирано възвишение, чиито тесни тераси бяха очертани от жив плет, а вътре растяха розмарин, мащерка, лавандула и тук-там средиземноморски цветя, които обичаха слънцето, не бяха придирчиви по отношение на почвата и дъждовете и можеха да издържат на студените зими в Екс.

— Всички са бели — отбеляза Пиер, който се беше загледал в растенията заедно с Марин. — Цветята, искам да кажа.

— Прав си — каза тя. — Точно това прави градината толкова хубава и приятна за окото.

— И много вкусна — намигна той.

— Добре, добре, добре — възкликна Фабрис, президент на клуба и собственик на верига магазини за водопроводни части из цял Прованс, докато приближаваше към Пиер и Марин. — Радвам се да те видя, Марин. — Усмихна се той, прехвърляйки голямата си чаша от дясната в лявата ръка, за да може да се ръкува с нея.

Вместо това обаче тя се наведе към него и го целуна приятелски по бузата.

— Жена ти тук ли е? — попита Пиер.

— Не. Най-голямата ни дъщеря ще роди всеки момент. Жена ми няма да мръдне от нас, докато не й се обадят от болницата. А ти, Пиер?

— Какво аз?

— Дойде ли с някой специален за теб човек? — попита Фабрис, като се наведе малко и го смушка с лакът в ребрата. — Няма ли някое приятно младо девойче, с което би искал да ни запознаеш? А?

— Дойдох с Жан-Марк — отговори спокойно Пиер, отпивайки от шампанското си.

Фабрис кимна и го погледна озадачен, но след това се усмихна и бързо каза:

— Знаех си.

— Здрасти, Фабрис — поздрави Антоан, който се присъедини към тях и плъзна ръка около кръста на Марин.

Фабрис кимна и въодушевено каза:

— В къщичката до басейна едно момче прави страхотни коктейли мохито. По-добри и от онези, дето съм пил в Куба!

— Страхотно. Да идем да си вземем — предложи Антоан на Марин.

Фабрис изсмука шумно през сламката последните остатъци от питието в чашата си и каза:

— Ще дойда с вас! Както изглежда, имам нужда от още едно.

По пътя към навеса до басейна срещнаха Якоб и жена му Ребека. Запознаха се и тя каза:

— Обслужвайте се сами, аперитивите са на ваше разположение, но за вечеря ще седнем на масата. А сега ме извинете, ще трябва да вляза и да приготвя още малко тапенада.

— Сама я прави. — Лицето на Якоб светна от удоволствие.

— Наистина ли? — впечатли се Марин.

Само веднъж се бе опитала да направи тапенада, стори й се толкова досадно да вади костилките на маслините.

— А ето и първата пура за вечерта. — Подаде Хосе, друг член на групата, малка квадратна дървена кутийка на Антоан. — Това е ограничена серия „Ъпман“.

Антоан представи Марин и той каза:

— Жена ми Кармѐ иска да се запознае с вас. Ей там е, с бежовите панталони и бялата блуза. Преподава испански в университета, казах й, че вие преподавате право.

— Чудесно — отвърна Марин. — Кажете й, че с удоволствие ще разменя клюки за университета.

Хосе и Антоан се разсмяха.

— Ще й предам. Между другото произнася се Кармѐ, с ударение на последната сричка. Това е каталонската версия на Кармен.

Хосе ги остави, за да раздаде пури на останалите. Антоан подряза края на своята „Ъпман“, но след като потупа джобовете на сакото си, разбра, че няма запалка. Обърна се надясно и видя пламъче, което приближаваше към него, поднесено от мъж, когото не познаваше.

— Благодаря ви — каза той и запали пурата си. — Струва ми се, че не се познаваме. Аз съм Антоан Верлак.

— Здравейте — отвърна мъжът, протягайки ръка към него. — Филип Леридон.

— А това е Марин Боне.

— Приятно ми е да се запознаем — отвърна с усмивка Леридон. — И вие ли пушите пури?

— О, не. Тук съм като член на клуба на съпругите и приятелките.

Леридон се засмя.

— А вие? — попита го тя.

Опитваше се да не го гледа прекалено втренчено, но го познаваше отнякъде. Но откъде? Екс беше толкова малък, можеше да се окаже, че просто са стояли на една и съща опашка в „Моноприкс“.

— Поканен бях тази вечер от Кристоф Шазо — отвърна мъжът.

Верлак каза:

— Вижте, вие двамата стоите тук и си приказвайте, а аз ще отида да взема два коктейла „Мохито“, преди Фабрис да е изпил всичко.

Марин не показа раздразнението си, че я зарязва сама с човек, когото двете с приятелката й Силви веднага биха определили като „парапитек“. Филип Леридон беше типичният средиземноморски мачо: прекалено много златни украшения, прекалено загорял, прекалено много коремни плочки, облечен с прекалено тясна бяла риза, с прекалено много разкопчани копчета. Неудобството й бързо бе разпръснато от пристигането на друг човек от компанията, с когото се бе запознала в кафене „Мазарин“.

— Здравей, Кристоф — поздрави го тя. — Приятно ми е да те видя.

И в този момент нещата се подредиха: спомни си къде беше виждала Филип Леридон. Да, беше на опашка, но не в „Моноприкс“, а в пощата.

— И на мен — отвърна Кристоф, целувайки я по бузата.

Марин забеляза, че и двамата носят тънки колани „Хермес“, които самата тя винаги бе ненавиждала, след това се заслуша в разговора им за новата кола на Кристоф.

Антоан се върна с две мохито, като едното бе изпито почти до половината. Марин се разсмя, а той сви весело рамене.

— Как са нещата, Кристоф? — попита той.

— Горе-долу — отвърна му той. — Семейни проблеми.

— Добре дошъл на борда — отвърна му Антоан и вдигна чаша. — Наред ли е всичко?

— Леля Полин ни създава неприятности. Непрекъснато излиза и броди из Екс и после, часове по-късно, някой добър непознат я води вкъщи.

— Значи е била леля ти? — възкликна Антоан. — Полин д’Арас?

— Същата.

— Миналата седмица чичо ти дойде в Съдебната палата, твърдейки, че е изчезнала. Казаха ми, че няколко часа по-късно се е появила жива и здрава.

Кристоф кимна.

— Да, това е картинката в общи линии. А днес разбрах, че създава неприятности на приятеля ми Филип.

— Така ли? — попита Верлак.

— Съседи сме — обясни Леридон. — Правя огромен ремонт на къщата си и се боя, че е много шумно. Освен това къртачите са причинили незначителни пукнатини по стените в кухнята на мадам, които предложих да оправя.

Марин погледна Леридон, раздразнена от начина, по който бе подчертал „огромен“ и „незначителни“.

— Къде е къщата ви? — попита тя.

— Казва се „Отел Панис-Паси“ и е на улица „Емери Давид“ — отвърна той. — Знаете ли я?

— О, да, тук съм родена.

Тя се опита да не покаже разочарованието си, това беше една от любимите й къщи, много стара и елегантна.

— Но застраховката ви ще покрие щетите в нейната сграда, нали?

— Да, разбира се. Но мадам Д’Арас не иска да говори с мен, а когато го прави, заплашва да ме съди.

Сега вече всичко в главата на Марин си дойде на място: възрастната жена в пощенския клон, която се опитваше да пререди опашката, беше лелята на Кристоф, и тя си спомни разгорещения разговор.

— Способна ли е на това? — попита Верлак.

— О, да — отговори племенникът Кристоф. — Леля ми е невъзможна, обича да вгорчава живота на другите.

— Странно е да говориш така за леля си — скастри го Марин.

Антоан шумно довърши питието си и тя го изгледа ядосано.

— Знам, че прозвуча грозно, но истината е, че в момента на всички вече малко ни е писнало от нея — продължи Кристоф.

— Обади се на майка късно снощи, за да я обвинява за глупости, случили се преди години. Мама затвори телефона; беше много разстроена. Мисля, че единственият, който в момента може да понася леля, е мъжът й и, разбира се, Коко, кучето им.

 

 

Вечерята беше сервирана в трапезарията, която според Марин беше по-голяма от нейния хол, трапезария и кухня, взети заедно. Няколко момичета от селото бяха наети, за да помогнат със сервирането, а работата им се надзираваше от двойка на средна възраст, за която Ребека бе казала на Марин, че е с тях от над трийсет години.

— Те са като членове на семейството — заяви Якоб след вечерята, докато пиеха кафето си на терасата. — Помогнаха ни да отгледаме нашите три грации, така казваме на дъщерите си. Където и да отидем, Тони и Маргарит идват с нас. Ще загинем без тях.

Марин се усмихна, стоплена от очевидната обич, която Якоб изпитваше към двойката и от неговата скромност.

Антоан и Фабрис седяха в шезлонгите и пушеха пурите си. Фабрис се въртеше с облегалката на своя, опитвайки се да я нагоди под правилния ъгъл.

— Ето така — въздъхна накрая, кръстоса протегнатите си крака, отпусна глава, дръпна от пурата си и погледна Антоан. Отпи глътка от домашно приготвеното от Тони лимончело и млясна доволно с устни.

— Този нов човек, Леридон, изглежда ми наред.

— Така ли мислиш? — учуди се Верлак. — Прекалено лъскав е за мен. Не съм сигурен, че трябва да го приемаме в клуба.

Фабрис го погледна.

— Прекалено взискателен си към хората. Дай му шанс.

Верлак замълча.

— Знаеш ли, че Пиер дойде с Жан-Марк тази вечер? — попита Фабрис.

Антоан дръпна от пурата си.

— Знам, срещнахме ги на паркинга.

Фабрис сложи крака от двете страни на стола си и го примъкна по-близо до него, опитвайки се да не разлее лимончелото си.

— Искаш ли да държа чашата ти, докато правиш това упражнение? — разсмя се Антоан.

Той му я подаде и продължи да мести стола си странично. В това време Верлак държеше двете чаши и пурата си.

— Знаеш ли какво си мисля? — въздъхна приятелят му, когато столът му вече бе до неговия.

Той се наведе възможно най-близо до Антоан, като внимаваше да не събори стола си.

— Не, какво?

— Те са двойка.

Верлак отпи от напитката си.

— Мисля, че си прав, Фабрис. Много си проницателен.

После млъкна, чакайки го да продължи. Не беше сигурен какво би казал председателят на клуба им за гей двойка сред тях. Можеше да повери живота си на Фабрис Госен, но знаеше и че той идва от марсилско работническо семейство, а и професионалният му живот сред водопроводчици и строителни работници вероятно никога не го е сблъсквал с хора с хомосексуална ориентация. Като се вземат предвид скъпите коли на паркинга тази вечер, трябваше да признае, че клубът им също беше доста мачо. Но клишето, че пушачите на пури са богати, консервативни мъже, често се нарушаваше при тях — доказателство бяха Пиер и Жан-Марк, както и единствената жена член на клуба фармацевтката Виржини, която отсъстваше от партито тази вечер.

— И знаеш ли какво още? — проговори Фабрис.

Верлак изпусна дълга, престорена въздишка:

— Не, но кажи, Фабрис?

Приятелят му хвърли поглед към двамата приятели, потънали в дълбок разговор с Марин и Кармѐ на терасата.

— Мисля, че е страхотно, че си имаме… гей… двойка… в нашия клуб… и по тази причина може да си имаме и лъскави момчета. Необходими са всякакви, нали така?

— Необходими са всякакви за какво, Фабрис? — разсмя се Антоан.

Фабрис подритна стола му с крак.

— Знаеш какво искам да кажа! Ами… така де… трябват всякакви риби, за да стане хубава буябес^[1]!