М. Л. Лонгуърт
Произшествие във винарната (25)

Двайсет и пета глава
Прахосник

— Странно — каза Верлак, докато вървяха през лозята обратно към къщата. — Тук имаме два отделни случая, но и двата включват възрастни хора със старческа деменция.

— И двамата помнят войната — добави Полик. — Като чичо ми. Колкото повече се влошаваше състоянието му, толкова повече живееше в миналото.

— Просто не мога да си представя какво общо може да имат деменцията и Втората световна война с убийствата на мадмоазел Монмори и мадмоазел Дюран — продължи Верлак.

— Може би не са свързани.

Гроздовете висяха тежко на дръжките си, почти скрити под плътните зелени листа. Полик хвърли поглед към тях и си припомни гроздобера в лозята на баща му, както и страха, че заедно с чепката ще отреже и някой от пръстите си.

Небето беше яркосиньо и внезапно отново стана горещо, Верлак подритна прашната червена почва, която изглеждаше така, все едно никога не е валяло.

— Гроздоберът ще е скоро — каза той.

— Всеки момент — отвърна Полик. — Изненадах се, че Оливие е толкова спокоен. Обикновено преди беритба е много напрегнат.

— Проблем ли е за Елен, че трябва да произвежда вино за друг човек?

Полик кимна:

— Да. Всъщност се превърна в проблем напоследък. Преди изобщо не мислеше за това, но смятам, че сега вече й стана ясно, че никога няма да притежава собствени лозя. Виктор ще е талантливият и ентусиазиран винопроизводител в „Боклер“. Когато Елен започна, мислеше, че в някакъв момент ще може да купи малко парче земя в Лангедок или Минервоа, но дори и техните лозя вече са извън възможностите на обикновения смъртен.

Верлак спря и погледна редовете насаждения.

— Струва ми се, че не познавам друг занаят, при който човек трябва да се справя с толкова много външни елементи и в същото време да произвежда продукт, който да е добър за… за вкуса на човека. Винопроизводителите трябва да отчитат толкова много неща: география, геология, почвознание, история, традиция…

— И тенденции — добави Полик.

— Да, прав си, тенденции и моди. Да не споменаваме свързаните сложни науки като химия, биология, науката за вкуса… винаги съм си мислел, че е много вълнуващо да слушаш винопроизводители да говорят за работата си.

— Виното често отразява характера на създателя си — каза Полик. — Вината на Елен ми напомнят за нея — мека и все пак понякога изненадваща и сурова като характер.

Верлак кимна.

— Веднъж гледах документален филм за производството на вино и там разговаряха с баща и дъщеря, които произвеждат вина в Бургундия. Имаше един много впечатляващ момент, когато двамата се увлякоха и дъщерята обвини баща си, че е студен и безличен, но го каза чрез характера на вината му, каза, че неговите вина са студени и непонятни. Тя просто изплака душата си.

Продължиха да вървят мълчаливо. Антоан Верлак мислеше как и кога ще се противопостави на семейството си, така както бургундската винопроизводителка беше възроптала срещу баща си във влажната семейна изба. Брюно Полик мислеше за Елен и нейните вина, и за деня, когато се влюби в нея.

— Едната от загадките е разрешена, остават ни три — обади се Верлак, докато минаваха през портата, водеща от лозето към двора на семейство Бонар.

Разказа на Полик за скритата римска мозайка на Леридон.

— Римски под с мозайка? — възкликна комисарят. — Нищо чудно, че не иска да каже на никого. Ремонтът му отива по дяволите.

— Точно така — съгласи се Верлак. — Откриваш тази невероятна творба и тя се превръща в пречка, а не в удоволствие. Веднага се сетих за баща ти. Той още ли се интересува от римската история?

— О, да. Онзи ден намери друга римска монета в земята на свой приятел. Мислиш ли…

— Че може да погледне мозайката на Леридон?

— Да, преди общината да я огради с въжета.

— Вече питах Филип и той се съгласи, каза, че можеш да заведеш баща си по всяко време, стига да побързаш.

— Какво облекчение е, че обирът на вина от Бонар е вътрешна работа и дори не е кражба — засмя се комисарят. — Сега вече знаем, че няма връзка между станалото тук и убийството на мадам Д’Арас.

— Но пак ни остава да решим дали нейната смърт е свързана с убийствата на останалите две млади жени — замисли се Верлак. После внезапно си спомни, че Марин все още не се е свързала със съседката си Филомен Жубер. — Как мина разговорът ти с бившия на Жизел Дюран?

— Добре — отвърна Полик. — Луд е по ситроен D.S. и си пада малко поет.

Верлак се усмихна.

— И има добро алиби?

— Няма алиби — отговори комисарят, насочвайки се към колата си.

Верлак хвърли поглед към него.

— Няма алиби? Това не трябва ли да ни безпокои?

— Не — каза Полик. — Невинен е.

— Има ли досие при нас? — попита съдията.

Не разбираше защо колегата му е толкова уверен в невинността на автомонтьора.

— Казах ти, запален фен е на ситроен — каза комисарят. — И по-специално на модел D.S.

— Това онзи с дългата, източена форма ли е, с хидравличното окачване?

— Да, дядо имаше такъв. Веднъж го вдигна и карахме така по целия път. Колата се носеше на метър и двайсет… — Полик млъкна, после неочаквано се втурна към колата си.

— Забрави ли нещо? — извика след него Верлак.

— Точно така е карал Продо миналата седмица — отвърна през рамо комисарят. Стигна колата си, скочи в нея и извика на съдията: — Връщам се в гаража. Такъв идиот съм!

 

 

Верлак се качи в колата си, сряза края на една кубинска пура, домашно навита от млад кубинец и купена на черно от Фабрис по време на последното му пътуване до Хавана. Усмихна се, като си спомни историята му за това как се опитал да открие дома на митичния млад кубинец и след няколко неуспешни опита, главно заради лошия си испански, най-накрая се добрал до апартамента му. „Ще го нарека Мигел — бе прошепнал Фабрис на Антоан, когато му подаваше пурата. — Но, естествено, това не е истинското му име.“

Телефонът му иззвъня и той отговори, отпускайки седалката си назад, за да може да гледа чинарите, които обрамчваха алеята, извеждаща от „Домейн Боклер“.

— Да?

— Антоан, аз съм, Марин.

Той се изправи в седалката.

— Да. Обадиха ли ти се?

— Положителен.

— Какво?

— Искам да кажа, да, чух се с тях и всичко е наред!

Той отново се отпусна и затвори облекчено очи.

— Значи пробите са били отрицателни.

— Да, извинявай, че те обърках. Всичко е сто процента наред.

— Толкова се радвам. Довечера ще отворим шампанско.

— Звучи чудесно. Доскоро.

— Чао.

Той включи на първа и подкара, заслушан в кубинската салса по уредбата, докато подръпваше от пурата си и пускаше дима през отворения прозорец. Знаеше, че ще трябва да се обади на Кристоф и Фабрис и да се извини и на двамата, но колкото и да харесваше Кристоф Шазо, историята, че калта по гумите му била от друго лозе, си звучеше направо като измислица. Само че жената от магазина си беше спомнила посещението на Кристоф в петък вечерта и дори какви вина беше купил — по една бутилка бяло и червено от Шато Симон.

— Прахосник — промърмори Верлак.

Беше най-скъпото вино на Екс, но изобщо не се нареждаше сред любимите му.

 

 

Полик паркира колата си пред вратата на гаража, почти толкова близо, колкото Реми пред кухнята на семейство Бонар. Изскочи от нея, спусна се бързо към стъклената врата и я дръпна — беше заключена.

— По дяволите! — изруга той. Заудря по вратата и се провикна: — Андре! Трябва да говоря с теб!

Опита отново дръжката на вратата, но определено беше заключено. Заслони с длани очите си и надникна вътре, бюрото беше все още затрупано с фактури и използвани чаши за кафе. Бързо мина по предната стена на гаража и погледна в работното помещение — двата ситроена модели D.S. 19 и 21 бяха изчезнали.

— По дяволите! По дяволите! По дяволите! Как можах да съм такъв глупак!

На паркинга пред гаража спря кола и Полик се обърна с надеждата да види Продо, но беше само полицейска патрулка. Той отиде при колата, докато полицаите излизаха от нея.

— Търсите ли нещо? — попита го по-високият.

— Да — отговори той. — Но той вече е духнал. Аз съм комисар Полик от Екс ан Прованс — извади значката си и я показа на двамата полицаи.

— Да не говорите за Андре Продо? — запита по-високият. — През последните шест месеца тук имаше два обира, затова му обещахме да хвърляме по едно око на гаража.

— Да, Андре. Познавате ли го?

— Разбира се. С тези странни стари коли. Зет ми го познава, преди известно време си купи D.S. 21 от него. Бракмата гълта бензин като луда. Той да няма някакви проблеми?

Преди да отвори уста, за да отговори, от радиото им се чу сигнал за домашно насилие в Лурмарин и те веднага потеглиха.

Полик се върна при вратата на гаража и отново погледна в кабинета. В главата му се въртяха части от разговора с Продо: „И двамата бяхме самотници… Трябваше да се защитя… Едва миналата седмица, точно преди дъжда.“ Комисарят забърса с ръкав мръсното стъкло и огледа вътрешността на кабинета. Стори му се, че е доста по-празен от миналата вечер, на стените имаше по-малко инструменти, всъщност нямаше никакви. Докато очите му шареха из помещението, забеляза евтината колона, върху която бе стоял бюстът на Шарл дьо Гол, все още в ъгъла на стаята до кафемашината. Но бюстът на прославения президент липсваше.

— По дяволите! — изкрещя Полик, удряйки вратата с юмрук. — По дяволите! По дяволите! По дяволите!