М. Л. Лонгуърт
Произшествие във винарната (27)

Двайсет и седма глава
Френски и английски, общо дело

— Снощи ти оставих две съобщения — каза Полик.

— Съжалявам. Бях… все още не се чувствах добре след хранителното натравяне. Нещо важно ли беше?

Комисарят кимна с въздишка, после дръпна стол, за да седне срещу Верлак.

— Мисля, че снощи близо два часа си бъбрих за стари коли с убиеца.

Съдията учудено го погледна. Полик разказа за посещението си в гаража за ситроени на Продо, както и факта, че сега вече гаражът е празен.

— Дори бюста на Дьо Гол, казваш?

— М-да. И така, защо ще го вземе, ако не е планирал да се измъкне от града и от страната? В днешно време може да пресичаш границите в Европа без проверки, може да е в италианските Алпи или скрит в затънтена вила в Андалусия.

— Но ти заяви, че му вярваш, същото каза и Лор Матур, шефката на мадмоазел Дюран.

— Стават грешки, грешал съм и преди — отвърна комисарят.

Верлак вдигна телефона.

— Тогава да го пуснем за национално издирване. Предполагам, че кара D.S.? Ще се набива на очи. Имаш ли някакви негови контакти, независимо че е самотник?

— Да. Един от полицаите в Пертюи, който мина покрай гаража снощи, каза, че зет му си купил кола от Продо. Взех номера на зетя и му оставих съобщение. — Комисарят извади телефона си от сакото и го постави на бюрото. — Дано отговори.

Стана и започна да кръстосва стаята. Телефонът му иззвъня и той се спусна към бюрото.

— Бинго! Да?

— Комисар? Обажда се Бенжаман Телмар. Оставили сте съобщение снощи.

— Да. Срещнах зет ви снощи, полицая, и той ми каза, че се познавате с Андре Продо.

— Да, така е — отвърна човекът отсреща. — Андре да няма някакъв проблем?

— Не — излъга Полик. — Просто трябва да говоря с него за един случай, по който работим, и миналата вечер минах покрай гаража, но той ми се стори изпразнен. Имате ли някаква представа къде може да е? Няма мобилен телефон, доколкото знам.

— Ха-ха, Андре с мобилен, трудно ми е да си го представя. Така, той затваря гаража само по една причина и тя е, че ходи по ралита.

— Ралита на коли?

— Ралита за „Ситроен“.

— Има ли такова в момента? — попита Полик.

Съмняваше се, че Продо е на рали, по-вероятно беше да се крие някъде.

— Спомням си, че в скорошен бюлетин на D.S. фенклуба прочетох за септемврийско рали. Ще се опитам да го намеря.

— Помните ли къде ще се състои?

— Не беше наблизо — отвърна Талмар. — Иначе и аз щях да отида. Мисля, че беше някъде по средата на Франция.

— Ще бъде чудесно, ако успеете да го намерите, мосю Талмар.

Полик затвори, в този момент се почука и на вратата на кабинета се появиха Жул Шолшер и Роже Каром.

— Влизайте — покани ги съдията. — Какво открихте, момчета? Нещо, което да свързва трите жени? Доставчици? Майстори?

— Нищо, господин съдия — отговори Шолшер. — Хранителните магазини не правят доставки толкова далече от Екс, мадмоазел Монмори е имала една доставка от „Ла Редут“ през юли, но мадмоазел Дюран и мадам Д’Арас никога не са поръчвали по каталог, мадам е викала водопроводчик да оправи капещо кранче през април, но мадмоазел Дюран никога не е викала майстор в къщата си.

— Електричеството? — попита Полик.

— Нищо — бързо отговори Роже Каром. — Проверихме ги, също и експресните куриерски услуги.

Верлак погледна Каром и му се прииска полицаят да не дъвчи постоянно дъвка, особено по време на работа. Баба му Емелин го беше научила, че това е отблъскващ навик, и той винаги го приемаше по този начин.

Телефонът на комисаря отново звънна, той се пресегна през бюрото и го вдигна.

— Да? Мосю Талмар?

— Да. За ваш късмет открих брошурата, преди жена ми да я е хвърлила за рециклиране. Ралито е този уикенд в Обрак. — Талмар прочете мястото и часовете на състезанието. — Официалното откриване е тази вечер, но Андре сигурно е отишъл по-рано, за да подреди щанда си.

— Благодаря ви много — рече Полик и затвори. Погледна съдията. — Има рали за коли „Ситроен“, което започва тази вечер в Обрак, близо до Лагьол.

Верлак кимна и се опита да не мисли за Лагьол като за мястото, където се намира тризвездният ресторант на Мишел Бра, а като за мястото, където двамата с Полик вероятно ще задържат престъпник.

— Е, да се надяваме, че ще е там.

Двамата полицаи се спогледаха с озадачени лица и Полик им обясни подозренията си за Продо.

— Вие, момчета, оставате тук, ще ви звъннем от Обрак, веднага щом научим нещо.

— Ами ако Продо е на ралито — попита Шолшер. — Смятате ли, че това го оневинява?

— Престани да задаваш умни въпроси — усмихна се съдията. — Не е ли пределно ясно, че не сме мислили толкова напред?

— Да вървим — каза комисарят. — Чака ни към шест часа път, да го вземат дяволите.

— Имаме късмет, че не е в Бретан. — Верлак взе сакото си. — Щеше да е дванайсет.

 

 

Шофирането по автомагистрала „Солей“ беше приятно, почиващите се бяха прибрали по домовете си и двамата можеха да се наслаждават на гледките на маслиновите насаждения на фона на яркосиньото небе. В Монпелие слязоха от автомагистралата и поеха по шосе, водещо на север към Милу и известния мост, който минаваше над река Тарн.

— Виждал ли си го преди? — попита Полик шефа си, който караше.

— Не, срам ме е да го кажа, но не съм го виждал досега — отвърна той, изключвайки компактдиска с джаз, за да могат да говорят. — От доста време планираме да отидем.

Верлак се усмихна, когато усети, че е сменил обичайното си „аз“ с „ние“. Надяваше се да е така отсега нататък — той и Марин. Ние.

— Ние също — каза комисарят. — Лея също би искала да го види, един от съучениците й направил училищен проект за него. — След това добави: — Проектирал го е някакъв англичанин. — Той завъртя очи шеговито, не знаеше много за фамилията на Верлак, но знаеше, че една от бабите му е англичанка и че богатството им е дошло от мелниците за брашно, продадени преди години на мултинационална верига за храни.

— Норман Фостър — отговори Верлак.

— Странно е да пращат английски архитект да строи френски мост.

— Не по-странно от това, че французите изпращат математиците си да работят в лондонските банки. Но ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, мисля, че инженерът е бил французин. Сега сме просто една голяма планета.

Полик въздъхна:

— Наскоро си говорихме с Елен за това. Глобализацията на лозята. Богатите собственици на винарни от Бордо купуват лозя в Аржентина, измествайки местните лозари, а китайците и американците изкупуват нашите.

Верлак намали, за да минат през толгейта, и когато мостът се появи пред тях, двамата млъкнаха.

— Боже мой! — продума накрая Полик. — Бог да пази кралицата.

Спряха на панорамна отбивка и излязоха от колата. Духаше силен вятър, а по синьото небе се състезаваха малки облачета. Белият мост беше величествен.

— Изглежда като група платноходки — каза Верлак. — Плаващи през долината.

Той направи няколко снимки с мобилния си телефон, а Полик стоеше с ръце на кръста и броеше високите колони, носещи моста.

— Седем пилона — посочи. — И забележи този страхотен детайл, във всеки има тесен отвор, който дели колоната на две, но след това се затваря отново над пътната лента.

— Нямах представа, че е толкова впечатляващ — каза Верлак. — Толкова елегантен, съвършена хармония между инженерна наука и дизайн.

— И е френски и английски — засмя се комисарят.

Останаха на панорамната площадка десетина минути, без да говорят. Изобщо не забелязваха колите, които влизаха и излизаха от отбивката, не обръщаха внимание на приказките на туристите и прищракването на фотоапаратите. Верлак гледаше моста, шедьовър на строителството, който сякаш плаваше между двата високи варовикови бряга, покрити с билки. Река Тарн течеше дълбоко долу, а в далечината се виждаше по-малък стар мост, който изглеждаше като играчка в сравнение със съвременния.

— Когато видя нещо толкова красиво — обади се той, — направено от човек, имам чувството, че всичко на този свят е наред.

Той хвърли поглед към комисаря и си помисли за думите на сестра Клотилд. Всички трябва да създадем нещо, което да направи света по-хубав.

Полик кимна.

— Разбирам какво имаш предвид — каза той, гледайки облаците, минаващи над най-високия пилон на моста. — Особено предвид нашата работа.

— Мисля, че мога да стоя тук цял ден, но по-добре да потегляме.

— Да, така е — отвърна комисарят. — Определено ще доведа момичетата тук.

Верлак се усмихна на думата „момичетата“.

— Ти си голям щастливец, Брюно.

Полик се престори, че не го е чул, и се възползва от връщането към миниатюрното порше на съдията като повод да не отговори. Какво би могъл да каже?

Верлак излезе на шосето и комисарят отвори картата на „Мишлен“.

— Слизаме от този път на изход №42. После караме близо 24 км на изток по №88, след това на север по D28 към Лагьол. Талмар ми каза, че сигурно ще има много указателни табели, водещи към ралито, и че ако не видим никакви пътепоказатели, тогава трябва просто да следваме ситроените. — Той остави картата на коленете си, за да види гледката от моста. — Грандиозно — изрече, притискайки лице в стъклото, за да погледне долината отдолу.

— Виж това — посочи Верлак пред тях. — Две коли пред нас има стар ситроен.

Полик обърна глава напред, после погледна назад.

— Зад нас се движи цяла група.

— Значи няма нужда да следим за табелите.

С наближаването на Лагьол ситроените ставаха все повече. От регистрационните им номера беше ясно къде живеят собствениците на всяка кола. Идваха главно от юг, което означаваше, че повечето са френски, но двамата бяха изненадани от големия брой италиански, испански и дори португалски фенове, запътили се към ралито. Точно преди Лагьол ситроените започнаха да завиват наляво по малък път, водещ към Монперо, и съдията ги последва.

— Като съдя по броя на колите, вероятно са наели някоя голяма ферма — предположи.

Тийнейджър в червено яке с марката на „Ситроен“ им махна да влязат в паркинг и те паркираха сред хиляди ситроени във всевъзможни цветове, модели и години на производство. Излязоха от колата, а до тях един сивокос мъж, също с червено яке на „Ситроен“ и същия цвят бейзболна шапка, изскочи от своето кабрио D.S. 19 и каза на английски:

— Сбъркал си ралито, друже.

Верлак заключи колата си и студено се усмихна на мъжа.

— Нима не е рали за стари поршета? — попита той на английски. — О, боже мой!

— Шегувам се — каза мъжът. — Но скоро ще смените вярата, ще видите. Приятен ден!

Верлак вяло махна с ръка.

— Тоя поднасяше ли ни? — попита Полик.

— Да — отвърна съдията, вървейки покрай блестящия, дълъг кабриолет. — Наистина са странни коли. Красиво източени.

— Когато бях момче, мислех, че са от космическата ера — отбеляза комисарят. Той се завъртя и се опита да погледне над оградата на паркинга. — Ами, да следваме тълпата. Все някъде трябва да има главен павилион, където можем да разгледаме плана на щандовете.

— И може да хапнем нещо — добави Верлак, поглеждайки часовника си. — Почти три часът е. — Чуваше къркоренето на стомаха си и подушваше миризмата на барбекю.

Като излязоха от паркинга, тръгнаха по прашен път, от двете страни на който имаше подредени ситроени за разглеждане. Вървяха бавно с тълпата, повечето мъже и над петдесетте, които спираха при почти всяка кола, за да поговорят със собственика й, да я снимат и да надзърнат в купето или под капака на двигателя.

— Да не зяпаме колите прекалено много — предложи съдията, опитвайки се да огледа ситроен от 1940-а, който, ако се съди по номера му, току-що беше пристигнал от Белгия.

Вървяха, спираха, тръгваха отново заедно с потока от хора почти двайсетина минути, а главният павилион все още не се виждаше никакъв.

— Ама това е като в кошмар — оплака се Полик. — Имам чувството, че никога няма да се измъкнем оттук.

— Или да се нахраним. — Верлак го погледна, но комисарят не каза нищо. — Предполагам, че може да се нахраним и по-късно. Първо трябва да намерим Андре Продо — добави.

— Ако е тук.

След пет минути вече бяха в главния павилион, дълъг хангар с плосък покрив. Вътре имаше стари модели „Ситроен“, също и по-редки версии — ванове с ламаринени стени, състезателни коли, една къмпинг каравана, дори червен двуетажен лондонски автобус от времената преди Втората световна война. Акустиката не беше подходяща за хилядите автомобилни фенове, нито за акордеониста, и Верлак едва устоя на изкушението да си запуши ушите. Високоговорителите обявяваха събитията, голямата церемония по откриването щеше да започне в 18 часа с речи, последвани от аперитив.

— Да излизаме оттук, преди да е започнало — обърна се съдията към Полик, който се съгласи веднага, речите на такива събития можеха да продължат с часове.

Двамата последваха червените стрелки към информационната кабина, където за техен късмет имаше само един човек преди тях.

— Мога да ви предложа единствено да потърсите хотелска стая малко по-далече — казваше мъжът от информацията. — Може би в Милу. Хотелите и частните квартири в Лагьол са резервирани от участниците в ралито още преди месеци.

Двамата се спогледаха и Верлак вдигна вежди.

— Както изглежда, ще трябва да се прибираме по тъмно.

Човекът, останал без хотел, се отдалечи възмутен и Верлак се придвижи към бюрото.

— Имате ли карта на щандовете? — попита той. — Търсим този на Андре Продо, има гараж в Екс ан Прованс.

Мъжът го изгледа с празен поглед.

— Не съм го чувал — каза и плъзна по бюрото към тях лист хартия. — Ето ви планът. Има над сто щанда. Късмет.

Съдията погледна картата.

— Но те нямат имена.

— Точно така. Не успяхме навреме да дадем списъка с наемателите на щандовете в печатницата. C’est la vie^[1]!

— Vive la France^[2] — промърмори Верлак и отиде при Полик, който разглеждаше линейка „Ситроен“, използвана по време на Втората световна война. — Имам карта без имена. Ще трябва да обиколим всички щандове, някои са тук — каза той, поглеждайки плана. — Други са навън.

— Да се разделим — предложи комисарят. — Ще се свържем по мобилните, ако го намерим. Гаражът му се нарича „Ситроен Продо“, а той прилича на гимназиален учител. Висок, кльощав, с малки кръгли очилца и оплешивяващо чело.

— Аз ще изляза навън — каза съдията. — Надявам се скоро да се видим.

Разделиха се и Верлак веднага се насочи към щанда със скарата. Пред него имаше голяма опашка, усещаше се миризмата на пикантните марокански наденички, които се печаха. Когато пред него остана само един човек, телефонът му звънна.

— Да, Брюно? — каза той; вече беше първи на опашката.

— Намерих го.

Верлак погледна човека зад скарата.

— Ей сега се връщам.

— Това са последните, които пека за следобеда — отговори готвачът.

— Е, добре. Такъв ми бил късметът.

Бързо се върна в хангара, като четеше съобщението на Полик „Третият щанд на север от информацията“. Видя комисарят, застанал зад тълпата, заобиколила щанда „Ситроен Продо“.

— Били сме на практика до щанда му, когато говорехме с човека от информацията — прошепна му комисарят. — Продо изнася истинско шоу.

Двамата се заслушаха, докато монтьорът показваше двата черно-бели D.S. модела, които преди бяха вдигнати на крика в гаража му. Стеснителният интроверт, с когото Полик бе говорил, се оказа истински шоумен пред тълпата.

— Да си признаем — говореше той. — Всички сме тук, защото „Ситроен“ създаде много революционни коли през деветдесетгодишната си история. И все пак пред модел като този стоим като омагьосани. Поне аз се чувствам така. — Продо се приближи към публиката си. — Господине — попита той възрастен мъж, — ако трябва да използвате само една дума, за да обрисувате „Ситроен“, каква би била тя?

— Революционен — отговори мъжът.

— А вие, господине — попита друг човек.

— Ами… забавление, бих казал.

Продо посочи друг и той бързо отговори:

— Комфорт.

Когато попита една жена, тя каза:

— Индивидуалност.

Верлак въздъхна, потривайки корема си.

— Хайде да приключваме с това.

Полик пристъпи напред и каза:

— Здравейте, мосю Продо.

— Хей, господин комисар! — възкликна Продо, все едно Полик беше дошъл на ралито като фен на марката. — Помните ли я? — ухили се той и посочи колата.

Полик приближи до него и тихо каза:

— Трябва да поговорим.

— Добре, народе, това беше всичко засега — обяви механикът, гледайки Полик. — Ще се видим на церемонията по откриването довечера! — Той изключи микрофона си и внимателно го постави на малка масичка. — Какво става? Изглеждате ядосан.

— Това е съдия-следователят на Екс — представи го Полик.

— Казах ви всичко — заяви Продо, повишавайки тон.

— И защо изчезна от града? — попита го комисарят.

— Да съм изчезнал? Не пропускам рали. Така плащам сметките си. Винаги продавам по някоя кола тук.

— Не ми казахте за ралито?

— Не мислех да идвам — рече Продо. — Реших го след вашето посещение. Обадих се на Лор — шефката на Жизел — и тя ми каза, че ще е добре за главата ми да дойда. Погребението на Жизел е в понеделник следобед, така че ще се върна навреме. Наложи се да разчистя гаража веднага.

Полик погледна зад гърба му и видя бюста на Дьо Гол.

— Донесъл си го?

Лицето на Продо светна.

— Той е част от програмата ми. Тъкмо щях да разкажа историята със стрелбата, когато вие се появихте.

— В гаража ти няма останали никакви инструменти — каза Полик.

Монтьорът кимна.

— Нося инструментите със себе си на всяко рали. Всички го правим. Трябва винаги да си готов да помогнеш на колега собственик на D.S. Тези коли са… деликатни.

Комисарят въздъхна и погледна Верлак.

— Имате ли алиби за сряда, седми септември? — попита той, мислейки за Сюзан Монмори.

— По кое време?

— Между 16 и 17:30 часа.

— В сряда вечер са терапевтичните ми сеанси. Между 18:30 и 19:30.

— А преди това?

— Вероятно съм бил в гаража.

— Говорете с мен — обади се някой.

Двамата се обърнаха. Пред тях стоеше Франсоа Гро, съдията следовател на Екс, преди Верлак да поеме поста. Гро се беше пенсионирал на шейсет и две години с отлична пенсия, която да харчи за голямата си любов — „Ситроен D.S. 19“.

— Франсоа! — зарадва се Верлак, стискайки ръката на мъжа.

— Господине! — почти изкозирува Полик.

— Звъннах ти в сряда следобед, Андре — каза Гро. — И ти надух главата с приказки. Помня, че беше сряда, защото в сряда жена ми ходи при дъщерята и гледа внучетата, така че имах целия следобед на разположение.

Продо се удари по главата.

— Сега си спомням. Говорихме за…

— Какво, за Бога, става тук, Верлак? — прекъсна го Гро.

— Разследваме три убийства, Франсоа, в случай че не гледаш местните новини.

— Може да ми разкажеш по-късно — заяви Гро. — Но за протокола мога да заявя, че бих поверил живота си на този млад човек. Това стига ли ти?