М. Л. Лонгуърт
Произшествие във винарната (11)

Единайсета глава
Едно променено село

Странно е, помисли си Полин д’Арас, че едно село може да ти изглежда толкова познато, колкото преди петдесет години, и в същото време да е толкова различно. Сградите бяха същите, всички построени от местния златист камък, ваден наблизо, каменоломната и нейният порест жълт камък бяха дали богатството на селцето. Главният път също не се бе променил, все още извиваше на изток при винарския кооператив, и след като напуснеше селцето се спускаше леко на север, докато стигне покритите с лозя равнини към града. Естествено, трудно би било да се променят къщите и пътищата, освен ако не ги унищожи война, помисли си мадам Д’Арас, докато сядаше на пейка под един чинар. Или както беше направило земетресението, датата изскочи съвсем лесно в ума й — 1909 г., загинали са четиринайсет човека от селото.

Покрай нея мина млада майка, облечена „рисковано“ според нея — полата на младата жена беше прекалено къса за ниската й, набита фигура. Говореше нетърпеливо на сина си, който изглеждаше прекалено голям за количка и за биберон. Детето имаше англосаксонско име, макар да беше очевидно, че майката е французойка. И тогава мадам осъзна, че именно това се е променило — хората и магазините. Преди петдесет години, дори само трийсет, тя можеше да седи на тази пейка и щеше да познава всички в селото. Те също щяха да я познават, щяха да минават покрай нея, да кимат с глава и да казват: „Добър ден, мадмоазел Обанел.“ Можеше да поспрат да побъбрят за горещия септември, да изпратят поздрави на сестрите й. Натали беше с две години по-голяма, а Клотилд — две години по-малка.

— Скъпата Клотилд — промърмори възрастната жена.

Време беше да отиде до църквата и да попита къде живее сега Клотилд, защото не можеше да си спомни. В параклиса щеше да намери облекчение от жегата и Полин д’Арас се зарадва, че бе предприела това пътуване. Стана от пейката и се запъти към църквата по главната улица. Заоблената й римска апсида бе едно от първите неща, които човек вижда при влизането в селото от юг, от Екс. Когато стигна там, вече бе уморена и съжаляваше, че е купила бутилката вино от кооператива. Не разбираше от вина, затова винаги ги избираше Жил. Тя пусна чантата на земята до краката си и се загледа в параклиса. Нямаше никаква украса — това й харесваше — от двете страни на сградата се издигаше по един висок кипарис. Нямаше скулптури или друга декорация, единствено камбана в малката кула в горната част на фасадата. Дървените врати не бяха заключени, както бе очаквала, че ще са. Това, което не можеше да разбере, беше защо повечето църкви във Франция в днешно време са заключени през деня — вероятно поради страх от вандализъм и обири, но сега чистачката бе вътре и беше оставила вратата отворена.

Пейката на семейство Обанел беше в лявата редица, на третия ред, и мадам Д’Арас отиде там и седна. Чистачката вдигна глава, кимна й и продължи работата си. Интериорът на малката църква беше коренно различен от грубо издяланите камъни на екстериора — белосаните стени бяха гладки, а таванът бе боядисан в яркосиньо, което, както изглежда, реставраторите от началото на двайсети век са предпочитали. Възрастната жена се приведе напред и натисна с пръсти малката месингова кука, на която едно време закачаха шапките си и чантата на майка й, кукичката се изплъзна от ръката й и отскочи назад на мястото си, блъсвайки се шумно в дървената облегалка пред нея. Чистачката отново вдигна глава, а мадам Д’Арас бързо се изправи, излезе на пътеката, прекръсти се в посока към олтара и излезе.

От църквата до родната й къща щеше да е лека разходка. Бръкна в чантата си, извади бутилката вино и я остави до каменната стена. Можеше да си я прибере отново, когато се връща, или някой селянин, или чистачката щяха да я вземат. Да я взимат, и без това я беше купила само заради шофьора на автобуса.

Алеята, водеща от църквата към „Отел Болени“, беше сенчеста, големи храсталаци от лечебна дилянка я обрамчваха от двете страни, пеперуди кръжаха и кацаха по големите лилави цветове. В дъното й мадам Д’Арас спря и смръщи чело. От другата страна на улицата трябваше да е къщата на Филомен, приятна къща от 20-те години, построена веднага след Първата световна война. Там Филомен бе живяла с майка си и двете си лели, стари моми. Станаха приятелки, защото пееха заедно в хора. Зад къщата имаше пътека, която Полин и сестрите й винаги използваха, за да се приберат вкъщи. Не бе идвала от години, последния път Жил я беше докарал с колата и вероятно не беше внимавала какво има наоколо, защото къщата на Филомен и пътят сега вече ги нямаше, заменени от модерни вили близнаци с малки павирани алеи между тях за паркиране на колите. Горката Филомен, помисли си мадам Д’Арас. Радио или телевизор — не беше сигурна кое от двете — гърмеше от една от малките къщички, тя потръпна и продължи. Не си спомни, че Филомен се омъжи за едно от момчетата Жубер и скоро след женитбата се преместиха в Екс, нито че Филомен все още пее, но сега в хора на „Сен Жан де Малт“

Възрастната жена повървя още малко по улицата, но новите къщи се простираха, докъдето й стигат очите. Внезапно се почувства много уморена, а жегата изобщо не намаляваше. Нямаше никаква представа колко е часът, но знаеше, че трябва да се върне до пейката и да чака автобуса, ако иска да се прибере у дома за вечеря (всъщност вече бе 19:15 вечерта). Тя се обърна, решавайки, че ще посети дома на детството си друг път, когато силната музика спря и входната врата на една от малките къщички се отвори (възрастната жена цъкна с език, когато забеляза, че жълтата й фасада се нуждае от сериозен ремонт). Мадам Д’Арас отскочи назад и инстинктивно притисна чантата до гърдите си.

— Здравейте — каза мъжът бързо, затваряйки вратата след себе си. — Каква изненада.

— Ама това не може да бъде — отвърна тя. — Това е моето село.

— Така ли? — попита той.

— Израснала съм тук — продължи тя. — И това беше къщата на Филомен.

— Виж ти — усмихна се накриво той. — Отдавна ли стоите тук?

Мадам въздъхна.

— Разбира се, че не. Защо ще го правя, след като Филомен очевидно вече не живее тук?

Ядоса се на този мъж, ядоса се, че селото се е променило толкова много (без нейно знание и съгласие), ядоса се, че къщата на Филомен я няма и че вече не се вижда със старата си приятелка (истината беше, че Полин д’Арас бе прекалено голям сноб, за да поддържа връзка с Филомен Жубер, която от четиресет години изпитваше гордост от работата си като секретарка в една от гимназиите на Екс и от своя съпруг печатар).

Човекът направи крачка към нея и тя уплашено отстъпи назад.

— Само искам да отворя вратата на колата си — каза той. — Вие с кола ли дойдохте?

— Разбира се, че не. Аз не шофирам.

— Позволете да ви откарам обратно в Екс — посочи той седалката до шофьорското място. — Трябва да тръгнем бързо или ще попаднем в задръстването. — Видя, че тя си вее с ръка пред лицето и добави: — В колата има климатик.

— Добре — съгласи се тя. — Трябва да се върна, за да приготвя вечерята.

— Разбира се — каза той, поглеждайки часовника си. — Хайде да побързаме тогава.

Той й подаде ръка, за да се облегне на нея, и държа чантата й, докато тя се настани удобно в колата. После бързо заобиколи автомобила до страната на шофьора, влезе, запали двигателя и се облегна, свърши всичко това бързо, без дори да я погледне, помисли си мадам.

— Ще минем по живописния път през гората — обади се той. — Магистралата ще е много натоварена.

Мадам Д’Арас беше прекалено уморена, за да му противоречи. Той почти не намали при знака „Стоп“ и тя трябваше да извърти глава, за да хвърли един последен поглед на църквата и заоблената й апсида. След това погледна към него, но той вече не се усмихваше, а гледаше право напред, стиснал волана здраво с две ръце.