М. Л. Лонгуърт
Произшествие във винарната (17)

Седемнайсета глава
Момчето от Малибу

Брюно Полик сложи едрите си ръце върху бюрото на съдия Верлак.

— Жизел Дюран — прочете той на глас от папката. — На четиресет и две. Родена и израснала в Рон. Родителите й са починали, има по-голям брат, емигрирал в САЩ преди повече от двайсет години. Работила е тринайсет години в малък магазин за дрехи в селото, който наскоро затворил. Безработна от шест месеца. Тялото е намерено от бившия й приятел Андре Продо, трийсет и седем годишен. Опитвал да се свърже с нея, но постоянно се включвал телефонният й секретар, затова в понеделник след работа отишъл до апартамента й.

— Къде работи той? — попита съдията.

Комисарят погледна в папката.

— Механик е в Пертюи.

— Да изровим всичко за него. А собственикът на онзи магазин за дрехи? Щом са работили заедно тринайсет години, той или тя може да са добър източник на информация.

— Така е. — Полик обърна нова страница и прочете: — Собственик на магазина за дрехи е Лор Матур. За нея имаме адрес в Рон, както и номер на мобилен телефон. Няма мобилен на бившия приятел, а само домашен телефон, но мисля, че знам къде е гаражът.

Комисарят се обърна към Шолшер и го попита:

— Носиш ли малкия си бележник?

Полицаят потупа горния си десен джоб.

— Да започвам веднага?

— Да — отвърна Полик. — Фламан ще работи с теб.

— Оглеждай се за всякакви връзки между двете жени — каза Верлак. — Доктор Буве снощи каза на комисар Полик, че мадмоазел Дюран е била нападната по същия начин като мадмоазел Монмори и че белезите по шията й са много сходни. Удушаване, този път успешно, с голи ръце. Двете жени имат напълно различни профили — едната е с тринайсет години по-възрастна от другата, по-младата е от заможно семейство и е имала стабилна работа, другата е безработна, без семейство в региона. Затова трябва да открием какво ги свързва, къде са пазарували, дали са ходили на църква, дали не са живели в една и съща сграда в някакъв момент, каквото и да е. Идете в жилищата им и проверете бюрата им, търсете банкови извлечения, писма, касови бележки от покупки, изходящи и входящи телефонни обаждания, всичко.

Мобилният телефон на съдията иззвъня, той го погледна, за да види името.

— Буве е — каза и вдигна телефона.

— Да? Свършихте ли вече? Само 9:15 е.

— Започнах в шест сутринта, това нападение страшно ме ядоса — отговори съдебният лекар. — Освен това, когато станеш на моите години, започваш да спиш все по-малко. Ще видиш.

— Благодаря за предупреждението.

— Мадмоазел Дюран е била изнасилена и удушена в петък вечерта, доколкото мога да определя — между 18 и 20 часа. Под ноктите й има някаква кожа, която ще изпратя в лабораторията, може да е одраскала нападателя си. Започнах аутопсията и на мадам Д’Арас. Умряла е някъде по същото време, между 18 и 20 часа в петък, била е убита там, в лозето. Кажи на момчетата си да потърсят изцапан с кръв камък с големината приблизително на бейзболна топка. Ще се обадя, ако има друго. — Той затвори.

Верлак повтори разговора пред Полик и Шолшер и в този момент на вратата се почука.

Влезе Ален Фламан с червен луксозен бележник в ръка.

— Тук има много богат улов — каза.

— Да живеят писалката и хартията — усмихна се съдията. — Сядай.

— Мадам Д’Арас е посетила адвоката си миналата седмица. И съпругът й не знае за това.

— Откъде знаеш? — попита комисарят.

— Защото до часа за срещата е написала „Не казвай на Жил“.

Верлак се разсмя въпреки сериозността на положението и задухът в кабинета. Стана и отвори прозореца.

— Кой е адвокатът?

— Пише само адвокат Бле.

— Ерик Бле — рече Верлак. — Ще се видя с него.

Готвеше се да продължи, когато на вратата отново се почука.

— Кабинетът ти е като летище „Шарл дьо Гол“ при дълъг уикенд — пошегува се Полик.

— Здравейте, господа — каза Ив Русел, влизайки в стаята.

Фламан прошепна на Жул Шолшер:

— Прокурор Русел.

— В доста неприятно положение сме — отбеляза Русел, кръстосвайки стаята.

Комисарят се приведе, сложи лакти на коленете си и се взря в краката на прокурора.

— Не си с тюркоазените си каубойски ботуши — констатира.

— Оставих ги за смяна на подметките — отвърна му Русел, поглеждайки надолу. — Докато вие, момчета, си бъбрите тук и си пиете кафето, аз трябваше да си пробивам път през тълпа от репортери, обсадили входната врата. Имаше дори от националните медии! Нападателят на момичето от Егил и сега на тази жена от Рон, е един и същи човек, доколкото схващам?

— Да — отвърна му съдията. — Буве току-що потвърди сходността на случаите.

— А старицата?

— Мадам Д’Арас — остро го поправи Верлак. — Смятам убийството й в Рон за съвпадение, но и двете убийства са били извършени между 18 и 20 часа в петък вечерта. Нейното обаче е съвсем различно и портфейлът й е изчезнал, макар че може да е взет, за да ни заблуди.

— Добре, намерете ми човек, когото да арестувам, и то бързо! — каза Русел.

Верлак обядваше със сандвич на бюрото си и звънна на Марин по мобилния.

— Как си? — попита я той, когато тя вдигна на второто позвъняване.

— Добре.

— Баща ти успя ли да те заведе в болницата?

— Да. Искаше да влезе с мен и в стаята, където вземат пробата, но не му позволих.

— И как се чувстваш сега?

— Добре съм. Опитвам се да чета, но не мога да се концентрирам. Дай ми някаква задача, ако има нещо, подходящо за мен.

Верлак бутна полуизядения си сандвич встрани.

— Наистина ли искаш да направиш нещо за мен?

— Да, казах ти вече.

— Тогава имам две неща, ако наистина искаш — отвърна той — Приятелката ти Филомен. Може ли да я посетиш и да я попиташ дали този адрес улица „Де ла Консепсион“ 6 в Рон й говори нещо.

— Добре — отвърна тя и си записа адреса на гърба на някакъв плик. — Там ли е живеела и е била убита онази жена Дюран в петък вечер?

— Да. Надявах се да мога да задам някои въпроси на Ерик Бле, но имам среща само след минути с един бивш крадец, който преди няколко години нападна възрастна жена, а след това трябва да замина за Рон. Можеш ли да минеш и през кантората на Бле?

— Да — отговори бавно Марин. — Защо?

— Бле е адвокат на семейство Д’Арас и миналата седмица мадам е имала с него среща, за която не е казала на мъжа си. Кантората му е на улица „Тиер.“

— Знам я. Ще отида. — Тя се облегна на стола си и отпусна телефона на гърдите си за секунда. През изминалата година Ерик Бле два пъти я беше канил да излязат на вечеря и двата пъти тя му беше отказала. — Ще ти звънна веднага, щом получа отговорите.

— Благодаря ти.

 

 

— Много бързо работите, момчета — каза Диди Рюер, след като се намести на стола и кръстоса крака. — Надзорникът по условното ми освобождаване звънна и ето ме, точно навреме в 12:30 часа.

— Тогава да преминем бързо на същността, за да може да се заемете с обяда си — рече съдията. — Къде бяхте в петък вечерта между 18 и 20 часа?

— Чакайте малко! — бързо отвърна Рюер. — Гледах новините тази сутрин! Изобщо не съм бил близо до Рон!

— Добре. Къде бяхте.

Рюер замълча за момент.

— Бях… да видим… петък вечерта… о, да! Спомням си! Бях тук в Екс, в бар „Де Занк“ на улица „Еспария“. Може да попитате, когото искате.

— Така и ще направим — обади се Полик. — Кой друг беше там?

— Приятелят ми Луи. Гледахме футболен мач на телевизора в бара. Келнерът и барманът ни познават и ще могат да гарантират за нас. Тръгнахме си някъде към девет, щото бяхме гладни, а всичко, което имаше за ядене там, беше фъстъци.

Верлак видя как на челото на Рюер избиват капчици пот.

— Оставете ни телефонния номер на Луи, моля — каза той.

— Разбира се.

Съдията побутна към него лист хартия и крадецът надраска номера на мобилния с трепереща ръка.

— Спасен от една красива игра — обади се Полик.

Рюер се усмихна слабо.

— Ще ми се Марсилия да побеждаваше от време на време.

 

 

Марин се запъти към края на улицата си, после свърна по „Д’Итали“ и накрая зави вдясно по „Кардинал“. Тръгна бавно по десния тротоар и на номер осемнайсет натисна звънеца с името „Жубер“. Никой не отговори, тя почака и звънна отново. Огледа се в двете посоки, чу органа на „Сен Жан де Малт“ и тръгна към църквата. Вероятно Филомен беше на репетицията на хора. Тълпа местни и туристи се бяха събрали на павирания площад пред църквата, влизаха и излизаха от музея „Гране“, в който имаше обща изложба на Сезан и Пикасо. Двамата с Антоан получиха покани за специално събитие преди официалното откриване на изложбата и си тръгнаха с възхищение от Сезан, което граничеше с фанатизъм от страна на Верлак, и новооткрито уважение към Пикасо. Винаги бе харесвала деликатните пейзажи, рисувани от него във Вуварг, на север от Екс, които бяха далече от кубистичните му работи.

Влезе в църквата и спря за няколко минути да се наслади на музиката. В момента хорът не пееше, но тя видя брат Беноа да върви по пътеката между пейките, спря го и се представи като дъщерята на семейство Боне.

— Приятно ми е да се запознаем — отвърна той. — Да не търсите отец Жан-Люк? Той е на изложбата на Сезан и Пикасо, за трети път.

Марин се засмя:

— Изключителна е. Всъщност търся Филомен Жубер. Съседка съм й.

— Мадам Жубер не е тук, както сама може да видите. Замина с други енориаши на поклонение до Сантяго де Компостело. В момента трябва да са някъде около Конк.

Марин потръпна от съчувствие.

— Ще извървят целия път?

— О, не — отвърна той. — Само за две седмици ще е сега. Дори убеди мосю Жубер да отиде с тях.

— Мога ли да се свържа по някакъв начин с нея?

— Доста трудно ще е. Нямат мобилни телефони и спят в хосписи, които бих описал като изключително скромни. Спешно ли е?

— Не — отвърна тя. — Благодаря ви.

Излезе навън на ярката слънчева светлина. Дали беше спешно? Не беше сигурна. Ами ако Филомен знаеше адреса? Ами ако имаше връзка? Тя се завъртя и влезе обратно в църквата, затичвайки се по пътеката, за да догони брат Беноа, преди той да влезе в ризницата.

— Струва ми се, че може да е спешно — изрече задъхано.

Той се обърна към нея и кимна:

— Добре.

— Във връзка с… жестоката смърт… на Полин д’Арас. С мадам Жубер са отраснали заедно.

— Разбирам. Защо не ми звъннете тази вечер след службата, към осем часа? Ще се опитам да намеря телефонен номер на някой от хосписите по пътя им.

— Благодаря.

Тя се обърна и излезе навън, тръгна по улица „Кардинал“, след това на север по „Д’Итали“, в края на която щеше да се озове на „Тиер“. Там спря, за да огледа витрината на „Пепеляшка“, магазин за обувки, който помнеше от дете, и откъдето майка й си купуваше обувки през 50-те години. Повечето от моделите бяха старомодни, практични, разумни, с ниски токчета, от качествена кожа, макар че имаше и няколко пъстроцветни пантофки марка „Репето“. Магазинът бе все още в обедна почивка и Марин продължи, съзнавайки, че просто протака. Зачуди се дали Ерик Бле също няма да е излязъл за обяд, но вече бе почти два и половина. Натисна звънеца на кантората му, входната врата се отвори и тя тръгна по елегантното каменно стълбище към правните кантори на братята Бле на втория етаж.

— Добър ден — обърна се към добре облечената секретарка. — Стара приятелка съм на адвокат Бле и се чудех дали е тук.

— Ще звънна в кабинета му — отвърна жената — За кого да предам?

— Марин Боне. Доктор Боне.

Рядко използваше академичната си титла, освен в случаите, когато смяташе, че ще й помогне да получи по-ефикасно обслужване.

Секретарката набра номер, поговори няколко секунди, после й каза, че може да влезе, втората врата вляво.

Марин внимателно отвори вратата, но Ерик Бле вече беше стигнал средата на стаята, за да я посрещне. Застанаха неловко един срещу друг, несигурни дали да си стиснат ръцете, или да разменят приятелска целувка по бузата. Марин разтопи леда, като се засмя.

— И все пак мисля, че трябва да се целунем. Познаваме се от достатъчно дълго време.

— Права си — усмихна се той. — Записах се да пея в училищния хор само защото ти беше в него.

Прегърна я нежно и двамата размениха целувка по бузите. Тя се изчерви и бързо отстъпи назад.

— Наистина ли си се записал в хора заради мен?

— Не, майка ни накара насила. Но ти беше допълнителният бонус за братята Бле.

Тя се разсмя.

— Как си? — попита Бле, отстъпвайки назад, за да я огледа.

— Добре. Благодаря ти, че ме прие.

С един бърз поглед Марин обхвана изтънчените черти на лицето му: дългия, орлов нос, тънките устни и светлосините очи. Косата отпред се бе отдръпнала малко, което само подчертаваше красивото му, загоряло чело, сините очи и високите скули. Като момичета с приятелките й му бяха лепнали прякора „Момчето от Малибу“.

— Винаги си добре дошла — отвърна той. — Но това едва ли е приятелско посещение, нали?

— Не. Имаш ли няколко минутки?

Бле кимна, посочвайки й стол, а самият той мина зад огромното дървено бюро, същото, което дядо му бе използвал в същата тази кантора. Марин седна и остави чантата си на пода, като при това движение презрамката на копринената й блузка се свлече надолу по лявото й рамо. Тя бързо я вдигна, но видя, че той се взира сериозно в нея. Беше забелязал медицинската лепенка на гърдата й, там, където бе извършена пункцията.

— Добре ли си? — попита Бле.

Тя се намести на стола с високо изправени рамене.

— Да, добре съм.

— Извинявай. Не трябваше да питам.

— Няма нищо. Правиха ми биопсия тази сутрин, затова превръзката е все още там. Не болеше, но беше изключително неприятно. Трудно е да се опише.

— Съжалявам — каза той. — Кога ще знаят нещо?

— Вероятно в края на деня. Татко се обади в лабораторията, за да ускори нещата.

Баща й беше един от най-търсените общопрактикуващи лекари в Екс и беше личен лекар на семейство Бле от години.

Младият мъж посегна през бюрото и докосна ръката й.

— Ще стискам палци.

— Благодаря, Ерик — усмихна му се тя.

— И така… какво има?

— Идвам заради смъртта на мадам Д’Арас. А ти си техният семеен адвокат…

— Точно така.

— Знаем, че миналата седмица е имала с теб уговорена среща, която е искала да запази в тайна от съпруга си.

Бле кимна.

— Това е поверително, Марин.

— Но тя беше убита. В петък вечерта.

— Какво! — възкликна той с пребледняло лице. — Тази сутрин чух, че е починала, но не и как. Целият уикенд бях в Париж, върнах се със сутрешния влак. Нямам думи. Как е станало?

— Все още не знаем, но тялото й е намерено в едно лозе. Ударена е отзад по главата с камък и портфейлът й липсва.

Адвокатът се облегна на стола и прокара пръсти през косата си.

— Какво искаш да знаеш? И защо тук си ти, а не полицията? Или преподавателите по право вече са поели и други функции?

— Помагам на Антоан Верлак.

Той замълча за няколко секунди, после попита:

— Все още се виждаш с него, нали?

Марин кимна.

— Трябва да разберем защо мадам Д’Арас е трябвало да пази срещата с теб в тайна от съпруга си. Изглежда странна тайна, като се има предвид, че двамата с мъжа й са правели всичко заедно, според хората, които ги познават.

— Горкият Жил — изрече Бле. — Да, бяха неразделни. Но мадам Д’Арас дойде да ме види за своите пари, парите на семейство Обанел.

— Аха, разбирам.

— Тя имаше отделно завещание, съвсем отделно от това, което двамата с Жил бяха написали и подписали. Мога да ти го покажа, ако имаш съдебна заповед, която предвид това, че не си полицейски служител, предполагам нямаш.

— Не, нямам. Но съдия Антоан Верлак не се нуждае от такава.

— Тогава изпрати него — отговори рязко Бле.

Марин знаеше, че сега той си отмъщава за това, че тя все още излиза с Антоан и че отблъсква неговите предложения. Благодари му, стана и този път се ръкува с него за довиждане, после бързо напусна кабинета му. Докато слизаше по стълбите, звънна на мобилния на Верлак.

— Ей, аз съм — каза тя. — Колко бързо можеш да дойдеш до кантората на Ерик Бле?

— След две минутки — отвърна той. — Всъщност мога да я видя от моя кабинет.

— Не иска да ми каже защо мадам Д’Арас е била при него, но срещата е имала нещо общо с нейното лично завещание.

— Ей сега съм там.

— И като съдия-следовател нямаш нужда от съдебна заповед, нали?

— Правилно. Само от значката си.

Тя затвори и седна на стълбите, които бяха изненадващо студени предвид топлия септемврийски ден. Извади тънко томче с мемоарите на Симон дьо Бовоар и започна да чете, но само след няколко реда се замисли и затвори книгата. Осъзна, че току-що бе казала на Ерик Бле много повече за състоянието си, отколкото бе казала на Антоан до вечерята в ресторанта миналата вечер. Дали не беше, защото искаше да изглежда силна и здрава в очите на Антоан Верлак? Дали не се страхуваше, че той няма да й даде достатъчна подкрепа, ако тя се разболее? А дали не беше, защото с Ерик Бле се познаваха от деца и защото цял Екс знаеше — е, поне нейните приятели и познати — че Ерик доскоро се бе грижил за стария си баща, който почина след дълго и мъчително боледуване от рак?

Верлак пристигна след две минути, както бе казал, и тръгна нагоре по стълбите.

— Води ме при него — каза той, след като я целуна.

Влязоха в кантората, прекъсвайки оживения разговор на Бле със секретарката.

— Добър ден, адвокат Бле — обърна се към него съдията, пресичайки помещението, за да се ръкува с адвоката. — Аз съм Антоан Верлак, разследващият магистрат на Екс ан Прованс. Имате ли минутка?

Бле ги покани с жест в кабинета си. Влязоха, той затвори вратата зад себе си, а Верлак свали значката от сакото си и я подаде на Бле. Както е по закон, адвокатът я постави на бюрото си.

— Искате да видите промените, направени от мадам Д’Арас в завещанието й?

— Да, моля — каза Верлак.

— Мадам Д’Арас направи промени в своето лично завещание — поясни адвокатът. — Имаше свое богатство, наследено от семейство Обанел.

Той извади папка от старинен дървен шкаф за съхранение на документи, купен вероятно заедно с бюрото преди много десетилетия, и я постави до значката на Верлак на бюрото си. Отвори я и обърна на страница, напечатана върху бланка с логото на неговата кантора.

Верлак се наведе напред и сложи очилата си за четене.

— Какво точно е променила? — попита той, докато четеше. — Изглежда е дарила богатството си от 890 000 евро на… — Той се приведе още малко, за да види по-добре. — На Обществото за предотвратяване на жестокост към животните? — изрече. Свали очилата си и погледна Бле. — На SPCA?

Адвокатът кимна.

— Кой щеше да го получи миналата седмица, преди тя да го промени? — попита Марин.

— Племенникът й — отвърна адвокатът. — Кристоф Шазо.