М. Л. Лонгуърт
Произшествие във винарната (26)

Двайсет и шеста глава
Две чаши уиски „Лагавулин“

— Прибра се малко по-рано от обичайното — каза Марин и целуна Антоан.

Тя се отдръпна назад и го погледна, обичаше рошавата му черна коса, изпъстрена със сиви кичури, счупения му нос, тъмнокафявите очи и плътните устни.

— Не можеш да си представиш колко щастлив ме направи обаждането ти днес — целуна я той.

— Толкова се зарадвах, че едва не се разплаках — отвърна Марин. — Всъщност май го направих.

— Каза ли на вашите?

— Да, веднага звъннах на татко в кабинета му, а той е казал на мама.

Марин протегна ръце, разроши косата му и го прегърна силно.

— Имаше време, когато се страхувах да те прегърна — каза тя, отдръпвайки глава малко назад, така че да може да го погледне. — Искам да кажа, наистина да те прегърна, както правят добрите приятели или братовчедите.

— Да се надяваме, че не сме роднини — усмихна се той. — Семейството ми и без това е доста объркано, а женитбите между братовчеди никога не са добра идея.

Тя го погледна изненадана, удивена, че изобщо споменава брак, та макар и по толкова абстрактен начин.

— Ела, да те прегърна отново — каза той, притискайки я силно. — Знам, че от известно време се държа дистанцирано, и искам да ти се извиня.

— Няма значение — отвърна тя, галейки тила му. — Ей, ами как мина твоят ден?

Антоан се разсмя.

— Сменяме темата. Всъщност много ми се иска да ти разкажа за вчерашния си ден.

Марин го изгледа, усмивката му беше изчезнала.

— Добре. Ще имаме ли нужда от вино? Ох! Забравих да купя шампанско!

— Няма значение. Ще донеса нещо мъничко по-силно, както биха казали моите шотландски братовчеди.

— Имаш шотландски братовчеди?

— Не, доколкото ми е известно — отвърна той. — Много англичани и няколко уелсци. Никакви шотландци. Но това не пречи да обичам уискито им. Ще пийнеш ли с мен?

— Добре, но в моето налей вода.

Той отиде в кухнята й, извади бутилката уиски от шкафа над хладилника и наля две чаши. Занесе ги във всекидневната, където Марин се бе настанила на дивана и прелистваше каталог на ИКЕА.

— Благодаря — каза тя, остави списанието и протегна ръка за чашата си. Антоан се усмихна, когато видя, че целият каталог е „окичен“ с бележки върху малки лепящи се листчета.

— Едва не ти се обадих да се срещнем при онези каменни маси за пикник, които толкова харесахме в подножието на Сен Виктоар — усмихна се той.

Марин му направи място до себе си, държейки чашата си, и се взря в него.

— Какво има, Антоан? Обикновено резервираме тези маси за големи събития, като рождени дни или когато излезе моя статия.

— Вчера се срещнах с една монахиня — отговори той. — В абатство Жонкиер.

— Познавам мястото. Майка обича розовата им градина. Монахинята е сестрата на мадам Д’Арас, нали? Мадам Жубер ми каза за нея.

— Да. Говорихме си повече от три часа.

— Божичко! Трябва да ти е разказала цялата история на рода Обанел.

— Всъщност не. Каза ми това, което ти вече ми беше казала, а именно че бащата на Натали Обанел е бил есесовски офицер. Боя се, че срещата не хвърли никаква светлина върху убийството на мадам Д’Арас. Но хвърли много светлина върху мен самия. Както и фотографиите на Силви.

— Антоан. Съжалявам, но нищо не разбирам. Значи намери време да видиш изложбата на Силви?

— Да, и трябва да кажа, че приятелката ти има невероятен талант. Може да й го кажеш от мен.

— Би се зарадвала да го чуе лично от теб.

— Тя ме мрази — каза той, смръщи се и отпи от уискито си.

— Не, не те мрази! — възрази Марин. — Е, от доста време не те харесва…

Двамата се разсмяха и тя постави длан върху ръката му.

— Какво ти разказа фотографията?

— Да забравя миналото — отвърна той. — А след това монахинята ми каза да простя.

Марин отпусна глава на рамото му.

— Продължавай. Да простиш на кого?

— На Моник, на майка, на татко за това, че не направиха нищо, дори по някакъв странен начин и на баба Емелин.

— Емелин? Но ти я обожаваш.

— Точно затова. Тя знаеше какво стана и именно това трябва да й простя. Поне така каза монахинята. — Той вдигна чашата си и каза: — Наздраве.

— Какво е знаела Емелин? — попита Марин, малко ядосана, че Верлак се опитва да обърне всичко на шега.

— Ами, за мен и Моник.

— Антоан, коя е Моник? Един-два пъти в съня си ти викаше нейното име.

— Предполагам може да се каже, че ми е била гадже.

— А защо продължава да те преследва насън?

— Беше най-добрата приятелка на майка — продължи Антоан. — Майка ни запозна и знаеше, че… спим заедно… но не направи нищо, както и татко.

— Антоан, на колко години беше Моник? Това започва да ми се струва доста странно.

Той се засмя.

— Странно си беше, повярвай ми, но по онова време просто нямах представа, че е така, докато Емелин не ме отведе в Нормандия. Моник беше на трийсет и шест.

Марин остави недокоснатото си уиски на масичката пред тях.

— Живял си с баба си и дядо си в Нормандия, когато си бил тийнейджър, нали? И си се върнал там отново, когато си бил вече на двайсет? След аферата с Моник?

— Не, не съм живял там след двайсетата си година. Отидох да живея там, когато бях на петнайсет.

Марин се пресегна към масичката и взе чашата си.

— Трябва ми питие — каза.

— Ще ти трябва и занапред — подхвърли той.

Тя не му обърна внимание.

— Така, значи ми казваш, че когато си бил момче, момче на петнайсет, си имал връзка с трийсет и шест годишната приятелка на майка ти?

— Започна, когато бях на тринайсет. Така че Моник трябва да е била на трийсет и четири.

— Господи! — изпъшка Марин, остави чашата си отново на масичката и хвана главата си с ръце.

— Ей, всичко е наред — успокои я той. — Знаех си, че ще реагираш по този начин. — Вдигна той ръце в престорено възмущение.

— Антоан! — извика тя. — Не се шегувай с това! — Тя скочи, закрачи нервно из стаята, после седна отново. — Това е ужасно! Та ти си бил дете! Мога да й извия врата!

— Мъртва е — отговори той. — Почина от рак преди години.

— Тогава ще отида и ще се изплюя на гроба й.

— Ще дойда с теб — каза той.

Марин отново скочи от мястото си.

— Подскачаш като заек — отбеляза той, наблюдавайки я. — Тя не е единствената виновна.

— Не е ли? — кресна Марин. — Тя е знаела какво прави, а ти…

— Също знаех.

— Не, Антоан! Бил си прекалено малък!

— Достатъчно голям, че да знам какво става, без наистина да го разбирам, но напълно съзнаващ какво става между нас. И изобщо не беше зле. Това е истината, която ми е особено трудно да приема, а вероятно и за теб ще е трудно да разбереш. Обичах я по някакъв изкривен начин.

— Смяташ ли, че на онази възраст си знаел какво е любов? — попита го тя, вземайки ръката му в своите. — Сигурно си бил ужасно объркан.

Верлак чу звъна на телефона си. Не му обърна внимание.

— Мисля, че на тринайсет знаеш какво е любов. Знам, че си разстроена, но това, което искам да разбереш, е, че аз най-накрая престанах да се правя, че нищо не е станало. Към това ме подтикна снимката на Силви, а след това и сестра Клотилд.

— Какво ти каза монахинята? Може ли да го споделиш с мен?

— Тя просто притежава невероятната дарба да те накара да говориш. Към края вече думите се лееха от устата ми и дори се разплаках. — Той бързо вдигна ръка, за да я спре. — Не казвай нищо.

Марин се усмихна.

— Ще си пийна още малко уиски. Наздраве за теб. — Тя отпи. — И така, сестра Клотилд даде ли ти съвет, знаеш за какво говоря, насочи ли те какво да направиш или ти нареди да кажеш сто пъти „Отче наш“.

Той се засмя:

— Знаеш ли, не спомена Бог нито веднъж, нито пък молитви. Каза, че сам трябва да се справя. — Отпи от уискито си и се обърна към нея: — Марин, интересуват ли те парите ми?

— Не, но обичам колата ти — засмя се тя. — Не, Антоан, изобщо не ми пука за парите ти. Признавам, че ми харесват хубавите ваканции и венецианската картина в трапезарията ти…

— И на мен — усмихна се той.

— Но ще съм щастлива и с поставени в рамка фотографии от „ИКЕА“ и да спя в палатка по време на ваканциите ни.

Антоан се намръщи.

— Да не стигаме до крайности. Мразя къмпингуването.

Марин неволно се разсмя.

— Защо питаш всъщност?

— Няма никаква специална причина — отговори той. — Просто си мисля за това, което говорихме със сестра Клотилд. — Той протегна ръка и взе каталога на „ИКЕА“. — Дай да си изберем няколко снимки.

— Престани да се подиграваш!