М. Л. Лонгуърт
Произшествие във винарната (3)

Трета глава
Един разтревожен съпруг

Жил д’Арас никога не бе стъпвал в Съдебната палата, въпреки че повече от четиресет години бе живял на сто метра от нея. Сега седеше срещу едър, плешив полицай, който го гледаше любезно и му говореше внимателно. Мосю Д’Арас се огледа и видя други полицаи, които пишеха на машина, бъбреха си или разнасяха напред-назад документи. Би могло да е неговият кабинет, с тази разлика, че мъжете и жените тук бяха с униформи. Погледна отново полицая и се сети, че трябва да продължи да говори. Думите обаче трудно излизаха от устата му.

— Прибрах се днес за обяд в обичайния час, малко след дванайсет. Полин, тоест мадам Д’Арас, обикновено е готова с обяда към дванайсет и половина. Така е от деня, в който се оженихме, преди четиресет и две години.

Полицаят си записа тази информация, вдигна поглед към мосю Д’Арас и попита:

— Имахте ли някакви спорове тази сутрин, преди да излезете за работа?

— Не — отвърна той, очевидно изненадан от въпроса.

— И тогава видяхте жена си за последен път?

— Да, тръгвам за работа в осем и четиресет и пет. Като не я заварих у нас за обяд, започнах да звъня на приятелите ни, обадих се и на Натали, сестрата на Полин, питах ги дали не е с някого от тях. Мисля, че трябва много да е бързала, защото Коко… извинявайте, това е нашето кученце… бе оставен сам в апартамента. Полин не би го направила при нормални обстоятелства.

— Предполагам, че не отговаря и на мобилния си телефон?

Мосю Д’Арас поклати глава.

— Тя ги мрази. Опитах да й купя, когато се появиха, но тя отказа.

Комисар Полик замълча, после каза възможно най-внимателно:

— Съгласих се да се видя с вас, мосю Д’Арас, защото бяхте много настоятелен. Но трябва да кажа, че действията ви са малко преждевременни. Вашата съпруга отсъства от дома ви само този следобед, а сега е едва пет и трийсет. Може да е навсякъде.

— Точно там е работата. Навсякъде! — настоя Арас. — Никога не бих ви притеснявал, ако не беше толкова спешно. Тя може да е навсякъде… гладна, ранена, измръзнала. Обядваме заедно повече от четиресет години. Пропуснахме само един път, на 20-ти март 1983 г… В онзи ден имах среща в Париж. Никога, никога не се е случвало да не ми каже плановете си за деня. Никога.

Полик усети как космите на ръцете му настръхват.

— Полицай Фламан ми каза, че сте проверили и болниците.

Не можеше да си спомни последния път, когато с жена му Елен бяха обядвали заедно… и двамата бяха прекалено заети. Е, да, приятният живот на богатите възрастни хора на Франция…

— Да, всъщност първо проверих болниците.

Комисар Полик го погледна изненадан.

— Разбирате ли, жена ми не е, ами, не е много добре напоследък. Започна да забравя и често плаче. В очите й се появи някакъв отсъстващ поглед, все едно не чува хората, които й говорят. Стори ми се, че е възможно да е начало на алцхаймер, но тя отказа да се изследва.

— А, ясно. Съпругата ви явно е във фаза на отричане, мосю Д’Арас?

Според Полик жената много я биваше да отказва разни неща — мобилни телефони, медицински прегледи.

— Да, възможно е. Но й се струпа прекалено много напоследък. При последния общ преглед нашият семеен лекар забеляза бучка в гърлото й и тя си направи изследване за рак на щитовидната жлеза… мисля, че му казват „биопсия“… в болницата, но резултатите не бяха категорични. Затова миналата седмица имахме среща със специалист, който каза, че тъй като пробата не е успяла да покаже дали туморът е злокачествен или доброкачествен, ще се наложи операция. Новината много разстрои Полин. Тя мрази болници. Никога не е вярвала на лекарите.

„Мрази и болниците“ — отбеляза си наум комисарят.

— Твърде рано е да я обявим за издирване, но ако не се прибере вкъщи до утре сутрин, ви обещавам да го направя. Донесохте ли скорошна снимка на съпругата си?

Мосю Д’Арас извади плътен оранжев плик от куфарчето си. Полик беше впечатлен — повечето хора от паника или поради стреса забравят да донесат снимка на изчезналите си близки. Комисарят погледна фотографията, на която мадам Д’Арас, макар че не се усмихваше, бе много привлекателна. Може би имаше любовник? Несъмнено беше хубава жена, на възраст, разбира се, но добре запазена. Нямаше я само от ден, всъщност само от няколко часа. Беше сигурен, че мъжът скоро ще получи телефонно обаждане или, още по-тъжно — прощално писмо от жена си.

Постави снимката в папка и стана, показвайки, че разговорът е приключил. Съпругът изглеждаше съсипан и се изправи бавно. Комисарят заобиколи бюрото, постави ръка на рамото на възрастния мъж и каза:

— Ще ни се обадите веднага щом чуете някакви новини за жена си, нали?

— Разбира се — отвърна той почти шепнешком.

— Полицай Фламан ще ви изпрати.

Полик погледна към Фламан, който работеше наблизо, и му даде знак с очи и кимване да изведе мосю Д’Арас. Полицаят скочи и след секунда застана до стария човек, хвана го за лакътя и внимателно го поведе между бюрата към коридора.

Инспектор Полик мина покрай своето бюро и се запъти към дъното на голямото помещение, където се намираше малкият кабинет на мадам Жирар.

— Вътре ли е? — попита я той, посочвайки към друг кабинет, чиято черна врата беше затворена.

— Да, казах му, че искате да говорите с него — отвърна тя.

Полик си помисли, че тя изглежда като по-млада версия на мадам Д’Арас — с фризура, дискретен грим и дизайнерски костюм с къса пола.

— Влизайте — каза тя, посочвайки с молива си към вратата.

— Благодаря.

Комисарят почука и отвори вратата. Съдия-следователят седеше на бюрото си и четеше, но като видя Полик, свали очилата и стана. Здрависаха се без излишни любезности, работеха в близко сътрудничество вече над година.

— Как вървят нещата? — попита съдия Верлак. — Видях те с онзи старец… познавам го, но не си спомням откъде.

— Живее малко по-нагоре на улицата, на мен също ми се стори познат… Екс е много странен в това отношение, нали? Дойде да подаде сигнал за изчезнал човек. Жена му е в неизвестност от тази сутрин.

Верлак го погледна изненадан.

— Тази сутрин? Може да е навсякъде. Сигурно е в „Моноприкс“. Или на фризьор.

— Знам, но господинът е толкова объркан. Страхува се, че тя страда от алцхаймер. Съгласен съм, може да е с приятелка или с любовник, но може и да се е запиляла нанякъде и сега да не може да намери пътя обратно. Прачичо ми Жан беше болен от това.

— Чиста загуба на време — промърмори Верлак. — За това ли искаше да ме видиш?

Едва когато думите излязоха от устата му, съдията се усети, че може би е проявил безчувственост по отношение на въпросния чичо Жан.

Полик прочисти гърлото си.

— Не — поколеба се той, преди да продължи. — Сигурно ще го сметнеш за също такава загуба на време, но точно преди мосю Д’Арас да влезе, ми позвъни Елен, изпаднала в абсолютно нетипична за нея истерия.

— Жена ти? Тя добре ли е? А дъщеря ти Лея?

Верлак обожаваше Елен Полик, която правеше вина в частно имение на север от Екс. Десетгодишната им дъщеря Лея ходеше на курсове по пеене в музикалната консерватория на Екс и по всичко личеше, че е много талантлива.

— Да, да, те са добре, благодаря. Става дума за „Домейн Боклер“, където Елен работи. Били са обрани. Знам, че кражбите не са в нашата юрисдикция, но имам нужда да обмисля нещата на глас.

— Разбира се. Какво е било откраднато? Пари?

— По-лошо. Вина. Но отлежали, има дори от 29-та.

Верлак подсвирна и се облегна на стола си, потупвайки корема си.

— Жалко. Знаят ли колко вино е отмъкнато?

Полик поклати глава.

— В момента правят инвентаризация, Елен и шефът й Оливие Бонар. Елен е толкова разстроена, че едва говори, но каза, че шефът й намекнал, че подозира сина си, който е тийнейджър. Очевидно хлапето се е мотаело с някакви местни богаташки деца… е, това е логично, защото самите Бонар също са богати… както и да е, тези момчета често организират купони с наркотици и шампанско… златната младеж. Има един нощен клуб, където тези златни деца ходят, само входът му е четиресет евро.

— „Фантазия“ — каза съдия-следователят.

— Да, той. Както и да е, горкият човек се е побъркал от мисълта, че синът му може да е продал семейните вина само за да има пари да ходи на онези партита.

— Кажи на Бонар да не прибързва със заключенията. Не е тайна, че неговата „Домейн Боклер“ е най-престижната винарска къща в Екс. Някои крадци наистина са се специализирали във винарския бранш. Всъщност… — Верлак направи пауза, слагайки отново очилата за четене, за да погледне в блекбърито си. — Има един бивш крадец на вина, който е обърнал нова страница и сега е на заплата в парижката полиция. Съмнявам се, че обирджийски екип тук в Екс ще знае за него. Той работи също за „Кристис“ и „Сотбис“. Голям особняк бил, както чувам.

Верлак се загледа в екрана на телефона си, като скролваше надолу, докато стигна до това, което търсеше.

— Ето. Това е името на магистрата в Сен Жермен… обади му се, може да е в състояние да помогне на Оливие Бонар и да го свърже с експерта по кражбите на вино.

Той взе лист хартия, записа името и телефонния номер и го подаде на Полик.

— Благодаря — отвърна комисарят. — Ще му звънна веднага… да се надяваме, че все още е в кабинета си.

— Сега се сетих, че утре трябва да ходя до Париж във връзка с едни семейни дела — каза Верлак. — След разговора ми дай името и адреса на винения експерт и ще се опитам да го посетя. Този човек отдавна ме интересува.

— Добре — отвърна Полик — Хиляди благодарности.

Съдията свали очилата си и го погледна.

— И така, какво е мнението ти за мадам Д’Арас?

— Като съдя по снимката, бих казал, че най-вероятно е при фризьорката си. На Елен веднъж й хрумна да си боядиса косата и това й коства цели четири часа. Беше бясна. Жената може все още да е под едно от онези подобни на каска неща — отвърна комисарят, правейки полукръг с ръце около главата си.

— Надявам се — каза съдията, едва устоявайки на изкушението да се разсмее, защото когато ръгбистът Полик вдигна ръце над главата си и ги завъртя, смътно му напомни на балетист.