М. Л. Лонгуърт
Произшествие във винарната (29)

Двайсет и девета глава
Брюно Полик разбива врата

В четири следобед Верлак остави комисаря в Съдебната палата и се обади на Марин:

— Имам ли чиста риза при теб?

Тя отиде в спалнята и отвори гардероба.

— Да, две бели и една светлосиня.

— Идвам след малко.

Трийсет минути по-късно, след като се бе измил, обръснал и преоблякъл, той седеше в кухнята й, щастлив, че има пет минутки просто да погледа лицето й.

— Трябва да се върна в Съдебната палата.

— Знам — отвърна тя, разбърквайки бучката захар в еспресото си.

— Но когато намерим този приятел, ще си взема няколко свободни дни и ще отидем до „Мишел Бра“.

— Навсякъде ще е добре, Антоан. Вечерята там снощи вероятно е струвала майка си и баща си.

— Престани да говориш като майка си. Не ми пука за парите. — Той се наведе над масата и я целуна. — Такова облекчение изпитвам, че онази бучка е била доброкачествена.

Марин въздъхна дълбоко:

— Аз също. Моят специалист каза, че той не бил разтревожен, но аз бях. Смятам, че съм късметлийка.

— Специалист? — попита Верлак. — Аз реших, че просто си отишла при семейния лекар. Извинявай, трябваше да съм по-наясно с тези неща.

Тя се засмя:

— Не съм и очаквала да помниш имената на всичките ми лекари. Имам доста.

Верлак стана и остави чашата си за кафе в съдомиялната.

— Наистина ли? Всички жени ли имат много доктори?

— Но, разбира се. При вас мъжете е по-лесно. Жените имат личен лекар, след това гинеколог, някои имат и дерматолог, други ходят и на подолог, който се грижи за краката им…

Верлак внезапно я прегърна и я целуна по челото.

— Ти си удивителна! — възкликна. — Трябва да тичам!

— Радвам се, че помогнах — промърмори тя, докато той бързаше към входната врата.

Тя стана и допи кафето си на терасата, загледана в шпила на „Сен Жан де Малт“ с неговите гаргойли, наблюдаващи града. Църковните камбани започнаха да бият бавно, печално и тя се зачуди дали не са за погребението на мадам Д’Арас. Погледна към прозорците на апартамента на Филомен Жубер, капаците им бяха отворени и новото пране — комплект цветни чаршафи, се полюшваше от вятъра. Вечно заетата мадам Жубер вероятно щеше да присъства на погребението на приятелката от детството си, но преди да излезе, бе пуснала една пералня. Марин въздъхна и влезе обратно в апартамента си. Дали някога щеше да бъде толкова експедитивна? Остави чашата си в миялната машина до тази на Антоан. Колко се бе променил. Тя се усмихна при тази мисъл. „Ако смяташ, че нещо си заслужава, не го изпускай“ — беше я посъветвал баща й. Сега се радваше, че го послуша. Толкова смешно беше да избяга от апартамента при разговора за женското здраве. Тя се облегна на кухненския плот, подпряла брадичка на ръцете си, и тогава внезапно й просветна.

 

 

Съдия Верлак вървеше бързо по улица „Тиер“, не искаше да привлича вниманието на хората към себе си, но все още чувстваше тежест след снощната вечеря. Извади телефона си и позвъни на Полик.

— Брюно — изрече той, когато комисарят се обади. — Почти пристигнах. Полицай Шолшер да е някъде близо до теб?

— Седи точно срещу мен.

— Страхотно. Кажи му да извади малкия си бележник, онзи, в който е списъкът с хората, влизали в болничната стая на мадмоазел Монмори.

Полик каза нещо на Шолшер и после отговори:

— Готово. В него е.

— При вас съм след две минути!

Тъкмо щеше да пресече площад „Вердюн“, когато едва не се сблъска с Винсент, приятел на Марин, който държеше магазин за мъжки дрехи.

— Антоан — целуна го той по бузата. — Трябва да дойдеш в магазина!

— Ще дойда. Скоро!

— Имам нови сака от туид за зимата! — продължи Винсент. — В много нетрадиционни цветове!

— Избери това, което ти харесва най-много, и ми го запази — отговори Верлак, продължавайки към Съдебната палата. — Знаеш номера ми! Чао!

— Ça marche^[1]! — провикна се Винсент, развълнуван, че е направил продажба, докато се е измъкнал за едно кафе. — Доведи и Марин!

Верлак му махна и се затича към вратата, после нагоре по стълбите, които водеха към кабинета на комисаря. Мина тичешком покрай мадам Жирар, която пишеше нещо на машината, подхвърляйки:

— Здравейте, мадам Жирар! Днес изглеждате очарователно! — и продължи към кабинета на Полик.

— Мадам Д’Арас е посетила лекар за щитовидната жлеза — каза той. — А мадмоазел Монмори е ходила на преглед за сливиците…

— Когато водопроводчикът е дошъл! — измърмори Роже.

— Един и същи лекар? — попита съдията, без да се обръща специално към някого. — Уши, нос и гърло, нали?

— Мадам Д’Арас е създала доста проблеми на този лекар — отвърна Полик, ставайки от стола си.

— Защо? — попита съдията.

— Мосю Д’Арас ми каза, че смятала операцията за излишна. Мислела, че е опит за изкарване на пари.

— Напълно възможно. Момчета, казахте ми, че някакъв специалист е посетил стаята на мадмоазел Монмори… Опитах да се видя с един от лекарите, които са влизали в стаята й, но той беше заминал на почивка. Или поне секретарката му каза така. Не си спомням името му.

— А мадмоазел Дюран също ли е посещавала някакъв специалист? — попита комисарят. — Ще звънна на личния й лекар. Имам мобилния му.

— Какъв ден е днес? — попита Верлак. — Господи, май сега аз съм този с алцхаймера.

— Събота, господин съдия — отвърна Жул Шолшер.

Утре беше неделя, свободният ден на Магали, и двамата щяха да ходят до Касис.

— Питай изрично дали е ходила на специалист по уши, нос и гърло! — викна съдията след Полик, който излезе навън, за да се обади на спокойствие.

— Полицай Шолшер, извадете малкия си бележник — помоли го Верлак. — Мосю Д’Арас остави ли ви името на семейния им лекар? Ще трябва да се обадим на него, а не на съпруга, за да вземем името на специалиста по щитовидната жлеза, при когото е ходила, защото мисля, че днес е погребението й. Този човек може дори да е там. По дяволите!

— Мисля, че номерът на личния лекар е тук в папката — отговори полицаят.

Наведе се над бюрото на Полик и я отвори.

— Доктор Ерве Тайли. Има и номер на мобилен телефон. Ще го запиша. Да му се обадя ли?

— Да, моля.

Полик се върна в кабинета си.

— Бинго — каза той. — Личният лекар на мадмоазел Дюран си беше вкъщи. Жизел наистина е ходила на специалист по уши, нос и гърло, имала е и проблем с щитовидната жлеза. Някакъв в Екс. Доктор Франк…

— Шарне! — прекъсна го съдията.

— Да!

Жул Шолшер закри микрофона на телефона си:

— Това е лекарят, който влезе в стаята на мадмоазел Монмори. — Той подхвърли бележника си към Роже: — Покажи им. — После се заслуша в телефона и го затвори. — Телефонен секретар — обяви.

— Вероятно е на погребението — предположи Верлак.

На вратата се почука и влезе Ален Фламан.

— Полицай Фламан — каза комисарят и остави телефонния указател. — Ще седнеш ли на компютъра ми, за да потърсиш сведения за д-р Франк Шарне? Също и адреса му, защото го няма в жълтите страници.

— Разбира се — отговори Фламан, сядайки пред компютъра на Полик. След няколко секунди каза: — Ето адреса му. — Написа го на листче. — Пюрикар.

— Удобно, близо и до Егил, и до Рон — замисли се Верлак. — Намерихте ли данни за предишната му работа?

— Всеки момент — рече Фламан, без да вдига очи от екрана. Наведе се по-близо до компютъра и подсвирна: — В Екс е от четири години. Преди това е бил в Лил.

— Сигурно се е преместил тук заради климата — засмя се Роже.

— Не. Преместил се е тук, защото в Лил е бил отстранен от работа за осемнайсет месеца. Спал е с пациентка.

— Да отидем до къщата му — каза съдията. — Секретарката му каза, че е заминал, но не ми се стори искрена. Трябваше й доста време да си спомни, че вилата му е в планините Ардеш. Шарне е свързан с две от жертвите, а съм сигурен, че той е също и специалистът на мадам Д’Арас.

— Предлагам да вземем три коли — каза комисарят. — Със съдия Верлак ще сме в едната, ще отидем там и ще позвъним на вратата. Полицаи Каром и Шолшер ще са в друга… вие момчета ще паркирате някъде по-встрани, пред някой съсед, и след това ще се опитате да отидете при задната му врата, за да ни подсигурите. А ти, Фламан, вземи още един полицай с теб и двамата ни чакайте отпред, но скрити някъде, така че да не се виждате.

— Ще взема Жавалие — каза Фламан. — Тъкмо седеше долу и се оплакваше, че му било скучно.

Верлак наблюдаваше, докато колегите му слагаха кобурите с оръжието си.

— Искаш ли и ти? — попита го Полик.

— Не, благодаря. Разчитам, че ти ще ме защитиш.

 

 

Петнайсет минути по-късно бяха пред имитацията на селска къща на Шарне, построена по-скоро през 90-те години на двайсети век, отколкото през 90-те на осемнайсети. В отбивката за колите имаше две френски коли, по-нови модели. Двамата слязоха от колата си, отидоха до вратата и позвъниха. Никой не им отвори, но когато Полик натисна звънеца за втори път, от вътрешността на къщата се чу силно сгромолясване и вик. Верлак заблъска по вратата и се опита да я отвори, но тя беше заключена.

— Дръпни се встрани — каза комисарят.

— Ама ти наистина ли? — попита го Верлак.

— Играя ръгби, помниш, нали?

Той се засили срещу вратата и на втория път тя се отвори сред разлетели се трески дърво.

— Евтиния от 90-те години — промърмори.

— Шарне! — извика съдията, когато влетяха вътре и чуха стенание, идващо от всекидневната.

Секретарката му лежеше на пода и се опитваше да си поеме въздух. Плъзгащата се врата към вътрешния двор беше отворена и Полик каза:

— Ще го настигна.

 

 

— Не се движете — обърна се съдията към жената. — Ще повикам линейка.

Тя преглътна и прошепна дрезгаво:

— Той има пистолет.

Фламан и Жавалие се втурнаха тичешком.

— Чухме виковете.

— Шарне избяга отзад и е въоръжен — каза им Верлак. — Жавалие, остани тук с нея и повикай линейка. Фламан, върни се на улицата, в случай че се опита да заобиколи отпред!

Изправи се и тръгна към предната врата с мисълта да провери алеята за колите, когато се чу изстрел. Затича се обратно вътре, прекоси всекидневната и спря за миг, достатъчно колкото да види ужаса на лицето на секретарката. Едва се въздържа да не й каже: „Това е последният път, когато лъжете заради шефа си.“

Излезе на зелената морава и видя Полик да се навежда над някакъв човек. Изтича до тях и видя, че комисарят вади телефона си и вика линейка. Жул Шолшер лежеше на земята и дишаше тежко. Чу се нов изстрел, който сякаш идваше от предната част на къщата.

— По дяволите! — кресна Верлак и отново се затича, този път към предната врата.

Фламан стоеше в края на алеята за колите с пистолет, насочен към Франк Шарне. Докторът се беше облегнал на един чинар, а Роже Каром му слагаше белезници.

Съдията тръгна към улицата, когато две линейки спряха отпред. Той ги насочи към къщата и каза, че на задната морава има ранен полицай.

Ален Фламан не помръдваше, вперил очи в Шарне с насочен към него пистолет.

— Полицай Каром го издебна отзад — каза той. — Пистолетът на Шарне гръмна, когато го пусна на земята.

— Добра работа — поздрави ги Верлак.

После приближи до Шарне, показа значката си и му прочете правата.