М. Л. Лонгуърт
Произшествие във винарната (18)

Осемнайсета глава
Верлак подозира приятел

— Ти си задник! — кресна Фабрис в телефона. — Никога не съм мислил, че ще го кажа, Антоан, но ти си абсолютен задник!

— Съжалявам, Фабрис — отвърна Верлак. — Но лелята на Кристоф беше убита в петък вечерта, а той е бил лишен от наследство само няколко дни преди това.

— Беше с нас в петък вечерта или не си спомняш?

— Имал е достатъчно време да отиде до Рон — отговори му Верлак. — Преди събирането.

— И откъде ще знае, че е изхвърлен от завещанието? — ядоса се Фабрис. — А? А? Отговори ми на това!

— Мадам Д’Арас се е обадила на майка му, на сестра си Натали и й е казала. Съпругът на мадам Д’Арас го потвърди днес.

Фабрис замълча за няколко секунди.

— Всичко това са само косвени улики. И ти го арестува заради тях?

— Не съм го арестувал, Фабрис. Повиках го само за разпит. Сега си е у дома.

— И сигурно се чувства отвратително. Браво на теб.

Верлак не му каза, че докато той разпитваше Кристоф, полицаи Фламан и Шолшер слязоха на паркинга, за да вземат проби от калта по гумите на новия му джип „Порше“ 4×4.

— Но най-неприятното е, че няма алиби за петък вечерта за времето, след като е излязъл от работа в 17:30 до 20 часа, когато дойде на вечерята на клуба — добави Верлак.

— Не съм сигурен дали имам алиби за тези часове! — кресна Фабрис по телефона. — Значи съм убиец?

— Не ставай смешен, моля те — каза Верлак.

— Разстройваш хората от братството! Ние сме клуб!

— Малцината, малцината щастливци…

— Какви ги дрънкаш? Никой не е щастлив в момента, особено горкият Кристоф. Сега ще затворя телефона, Антоан, и искам да размислиш много сериозно върху това, което току-що направи. Дочуване.

Верлак затвори и отпусна глава върху ръцете си. Някой почука на вратата и той го покани, без да вдига лице.

— О, извинявам се, господине — притесни се Жул Шолшер. — Да дойда по-късно?

— Не, не. Какво има? — отвърна той, вдигайки глава.

— Тъй като онзи ден валя, колата на мосю Шазо е доста чиста…

— По дяволите.

— Но имаше засъхнала кал, останала по вътрешната страна на джантите, успяхме да изстържем малко. Вече е изпратена в лабораторията.

— Отлично — каза съдията. — Да се надяваме, че не е от лозе.

— Извинете, господине?

— Кристоф Шазо е мой приятел.

— О, разбирам. Сигурно е доста неудобно.

— Това е най-малкото. Видяхте ли комисаря някъде?

— Да, на бюрото си е.

— Бихте ли му предали да дойде тук заедно с Фламан, моля ви? Вие също елате.

— Разбира се, господине.

Само след няколко минути четиримата се събраха в кабинета на Верлак.

— Моля ви, кажете ми, че има нещо, което свързва мадмоазел Дюран и мадмоазел Монмори — каза съдията.

— Нищичко — отвърна Полик. — Проверихме всичко, за което се сетихме: от фризьорките до зъболекарите им.

— Продължавайте да търсите — нареди Верлак. — Отивам да се видя със старата шефка на Жизел Дюран от магазина за дрехи. Сега тя работи в Екс и ще се срещнем в едно кафене в… — Той погледна часовника си. — … след пет минути. Звъннете ми, ако откриете нещо, ще се видим отново тук утре в 9 часа.

 

 

Беше предложил да се срещнат в кафене на улица „Гастон Сапорта“, в което рядко се отбиваше, за да е сигурен, че няма да се натъкне на познати, особено на членовете от клуба за пури, които често посещаваха кафенетата по площад „Мирабо“ и по-специално „Мазарин“. Искаше мадмоазел или мадам, не беше сигурен дали Лор Матур е омъжена, да се чувства възможно най-спокойно. Изпита облекчение, когато научи, че сега тя работи в Екс и няма да му се налага да кара до Рон, за да се види с нея. Когато няколко минути по-късно пристигна в кафенето, той огледа терасата за жена, която би изглеждала като човек, работещ в модната сфера. Но тъй като повечето посетители бяха или старци, които пиеха пастис, или нови студенти в „Сианс По“, дошли в Екс преди началото на учебната година в безумна надпревара за намиране на студио с безбожно висок наем, изборът му беше много лесен.

— Извинете — каза той, обръщайки се към единствената жена, която седеше сама на маса. — Мадмоазел Матур?

— Да — отвърна тя, протягайки ръка на Верлак. — Седнете… моля.

Той се настани и поръча кафе на сервитьорката, която веднага изчезна.

— Благодаря, че се съгласихте да се видим толкова бързо.

— А вие ще трябва да ме извините, че не съм особено добра компания — каза тя, дръпна от цигарата си и после я остави в пепелника. — В шок съм от… убийството на Жизел. Ето, казах я най-накрая тази дума. Никога не съм и помисляла, че ще се наложи да употребя „убийство“ заедно с името на човек, когото познавам.

— Много съжалявам — каза той. — Работили сте с мадмоазел Дюран доста дълго, нали?

— Дванайсет години. Беше добра служителка и надявам се, добра приятелка.

— Надявате се? — учуди се съдията.

Мадмоазел Матур кимна и отново вдигна цигарата си.

— Работихме заедно дванайсет години, но сега, като погледна назад, не съм сигурна, че изобщо сме били приятелки. Колеги, да, но приятелки?

— Трудно ли се общуваше с нея?

— Беше лесно да я харесаш, но много трудно да я опознаеш истински. Мисля, че е имала тежко детство и май избираше все негодници за гаджета. Не й вървеше с мъжете. Независимо от това те се тълпяха около нея.

— Така ли?

— Да, беше красавица. Въпреки че беше минала четиресетте, хората я мислеха за двайсетина-трийсет годишна. Дребничка, с хубава коса, чиста маслинена кожа. Горката.

Мадмоазел Матур наведе глава, закри очи и заплака.

Верлак погледна през улицата към готическите статуи, пазещи вратите на катедралата, и изчака жената да се съвземе.

— Някой да иска питие? — изрече тя накрая, изтривайки очите си с книжна кърпичка.

— Пастис? — предложи съдията.

Погледна изрусената й на кичури коса, татуираните рамене и реши, че тази ухаеща на анасон напитка ще й хареса.

— Ще пийна, ако и вие пиете — отвърна тя с едва забележима усмивка.

— Ало. — Махна с ръка Верлак на сервитьора. — Два пастиса, моля.

Мадмоазел Матур си пое дълбоко дъх и каза:

— Не знаете кой го е направил, нали?

— Не, все още не. — Замълча за момент, после попита: — А вие?

Жената повдигна рамене.

— Всеки от бившите й безполезни приятели, с изключение на последния, Андре. Един от тях… Жорж… него се наложи да изхвърля от магазина с метлата.

Верлак се усмихна. Харесваше му куража й.

— Бихте ли ми дали списък с имената?

— С удоволствие.

Сервитьорът донесе две високи чаши с по два сантиметра жълта течност на дъното, гарафа с вода, купичка с кубчета лед и две дълги бъркалки.

— Благодаря — каза съдията. — Може ли? — попита той жената срещу себе си, като приближи гарафата с вода до нейната чаша с пастис.

Тя кимна.

— Давайте. Ще ви кажа кога да спрете.

Той наля водата, гледайки как напитката става млечнобяла. Мадмоазел Матур даде знак с ръка и той спря, после наля вода в своята чаша, пускайки вътре две кубчета лед.

— Чин, чин — каза тя, вдигайки чашата си към неговата.

— Наздраве — отвърна той, отпи от чашата си и се изненада колко освежаващ вкус има питието.

Обичаше ликьорите и все пак рядко си поръчваше. Зачуди се дали не е от снобизъм.

— Човек или го харесва, или го ненавижда — обади се мадмоазел Матур.

— Пастиса?

— Или анасона по принцип.

— Права сте. Като кориандъра — каза той, сещайки се за своята любов към подправките и нежеланието на Марин да ги използва.

— Или… стридите.

— Обожавам ги — усмихна се съдията.

— А аз ги мразя.

В този момент един сервитьор донесе малка купичка с фъстъци и друга с пуканки и ги остави на масата им.

— Защо затворихте магазина? — попита съдията, вземайки си няколко пуканки.

— Трудно беше да се конкурирам с големите вериги за облекла в Екс, особено след като откриха онзи търговски център в края на площад „Мирабо“.

— Съжалявам. Не мога да си представя кой би могъл да го харесва, освен брокерите на недвижими имоти, големите вериги магазини за дрехи и кмета. Значи мадмоазел Дюран напусна, когато затворихте магазина?

— Да. Аз веднага си намерих работа в Екс и й предложих да направи същото. Дори предложих да я карам с колата до Екс, защото тя не шофира. Но мисля, че тя изпадна в депресия и почти престана да излиза.

— По това време тя ходеше с Андре?

Жената отпи от пастиса си и кимна.

— Да, но скъсаха месец-два, след като затворих магазина. Той беше свестен човек, ако искате да знаете. Срещнах го скоро след като се бяха разделили и той беше наистина натъжен. Каза, че не може да я изкара от депресията, затова престанали да се виждат. Но той продължавал да й се обажда от време на време. Мисля, че наистина я обичаше.

— Именно той я е намерил — каза Верлак. — Снощи.

— О, боже мой! Не знаех. — Тя си запали нова цигара. — Горкият Андре. Гледала съм достатъчно телевизия и знам, че ще трябва да го разпитате — изрече, като дръпна от цигарата си и издуха дима. — Но Андре не е вашият човек.

 

 

Филип Леридон изпитваше облекчение, че жена му замина за Париж да пръска по магазините пари за мебели и пердета за новата им къща. Как може някой да зяпа пердета толкова дълго, запита се той. Жена му не можеше да понася Полин д’Арас, а сега старицата беше мъртва… убита… и всеки момент полицията щеше да се появи на вратата му. Знаеше, че ще бъде заподозрян, старата харпия го беше тормозила неведнъж и той накрая й се озъби в пощата, да му се не види. И за лош късмет приятелката на съдията също беше там, разпозна я на онова събиране на клуба на пушачите на пури. Че кой нямаше да я запомни? Висока, стройна, елегантна жена с лешникови очи и къдрава кестенява коса? И онези очарователни лунички…

Тръгна по малката задна поляна… всъщност голяма за градина в центъра на града… тясна, но петдесет метра в дълбочина. Беше занемарена и единствените останали растения бяха две високи палми в двата задни ъгъла и два олеандрови храста. Усети мокасините си да потъват дълбоко в тревата, изненадващо зелена и гъста за Прованс благодарение на скорошния неочакван дъжд. Спря в дъното на градината до временния навес, който зидарят му бързо бе вдигнал, за да защити изкопните работи. Клекна на колене и ръце, повдигна брезента и светна с фенерче долу, там, където един ден трябваше да е неговата винарска изба. Съвсем целенасочено беше спрял строежа й и бе насочил работниците към друг свой голям проект — италианската кухня. Всеки ден, когато те приключеха работа в 18 часа, той едва издържаше да си тръгнат, за да може да отиде да погледа и да инспектира своята голяма награда. Почти ги изритваше през входната врата.

Трябваше му време, за да реши какво да направи и как да го направи, без някой да узнае. Мадам повече нямаше да му пречи, но съпругът й можеше да го наблюдава. Може би му беше казала за тайната на Леридон? Той вдигна очи към прозорците на „Отел Барле“, но тъй като слънцето все още грееше, не можа да види никого на прозорците. Беше опасно да излиза и да разглежда избата през деня, но беше прекалено нетърпелив и мислеше за виното, не можеше просто да седи вътре и да чака човека. Никой не знаеше за това, никой, освен него самият и зидаря, който се беше заклел да пази тайна. Плащаше му в брой, за да държи устата си затворена. Филип Леридон никога не беше виждал подобно нещо, само като си представеше, че е негово, очите му се пълнеха със сълзи от щастие.

 

 

На път към вкъщи Верлак спря в средата на площад „Д’Аршевеши“. Сложи ръце на кръста си и се загледа във високите чинари, които го обграждаха, после вдигна глава и погледна небето, изпълнено с рояци градски лястовички.

— Здравей, Антоан — чу той глас и видя една ръка да се протяга към него, за да се здрависат.

— О, здравей, Омар — отвърна, стискайки ръката на собственика на кафенето в северозападния край на площада.

— Философски размисли? — попита Омар.

— Нещо такова.

— Е, ще те оставя тогава — усмихна се човекът и отмина.

Верлак остана на площада и започна бавно да се върти, за да получи панорамна картина. Спря и погледна към земята, после подритна някакво листо. Какво би могло да свързва мадмоазел Монмори и мадмоазел Дюран? Не живееха на едно и също място, а Жизел Дюран очевидно рядко е напускала дома си. Но Лор Матур му каза, че тя не е шофирала, което значи, че вероятно рядко е идвала в Екс. Макар че според него би могла да вземе автобуса… често ги виждаше по околовръстното, обикновено пълни с гимназисти от селата наоколо, които идваха в Екс на училище. Мадам Д’Арас също бе взела автобус, значи сигурно минаваха начесто…