М. Л. Лонгуърт
Произшествие във винарната (5)

Пета глава
Нападение в Егил

Четири часа по-късно, в 21:45 ч., влакът стрела спря в съвременната гара на Екс, цялата от дърво и стомана. Въздишка на облекчение се разнесе от уморените пътници, които посегнаха за палтата и чантите си.

— Е, приятна вечер на всички — пошегува се мъж на средна възраст, когато си сложи шала и вдигна куфарчето си.

— Да бе, страшен купон беше — отвърна му студент, докато прибираше слушалките и айпода си в оръфана раница.

Жената зад Верлак тръгна към пътеката, отново говорейки по телефона — изглежда, малкият Шарл беше изял всичките зеленчуци, но сега пък отказваше да си легне, докато мама не се прибере у дома.

Магистратът се усмихна на възрастната жена от другата страна на пътеката и й направи път да мине пред него.

— Беше голямо неудобство за нас — каза тя, очарована от хубавия си спътник с тъмните, печални очи. — Но е нищо в сравнение с горката отчаяна душа, която приключи своя живот днес.

Верлак кимна.

— Да, мадам, голямо неудобство, но ние още сме живи.

Не й каза, че това е второто самоубийство, с което се сблъсква този ден.

— Ще позволите ли да ви помогна с багажа? — предложи той, като видя големия кафяв куфар на полицата горе и ръчната й чанта.

— Много любезно от ваша страна — прие тя. — Зет ми ще ме чака на перона.

Верлак вдигна куфара и я последва на осветената платформа. Там я посрещна мъж, наближаващ четиресетте, протегнал ръце, за да я поздрави. Тя го прегърна, благодари на съдията и двамата си пожелаха всичко най-хубаво. За първи път при многобройните си пътувания със скоростния влак се бе запознал с друг пътник, което го накара да осъзнае, че шокът от самоубийствата наистина е бил голям.

Вдигна очи към нощното небе и видя пълната луна над Екс. Остана така няколко секунди, замислен дали да отиде до другата страна на гарата, да слезе по стълбите няколко етажа по-надолу и да излезе на спирката, където директният автобус до града можеше да чака, но можеше и да не чака, или просто да излезе от вратата на гарата и да вземе някое от такситата, подредени в редица само на няколко метра от него. Не му се наложи да взема решение, защото Брюно Полик излезе от автоматичните врати, водещи към паркинга.

— Извинявай, че закъснях — каза той.

— Току-що пристигнах. Брюно, не трябваше да идваш да ме вземеш. Мислех, че след като ти пратих съобщението за закъснението на влака, ще се прибереш направо у вас.

— Прибрах се, но в осем часа ми се обадиха от Съдебната палата и трябваше да отида до Егил — отговори Полик. — Хайде, влизай — покани го той, отваряйки вратата на стария си рейндж роувър.

— Искам да ти благодаря, че отиде да говориш с оня винен експерт в Париж — каза комисарят, когато спря при изхода на паркинга, за да плати. — Елен и Оливие също. Пращат ти поздрави.

— Трябваше да прегледам някои документи с родителите ми тази сутрин, а виненият ни експерт Иполит Тебо, живее съвсем наблизо — отвърна съдията. — Даде ми много полезна информация, включително и че крадецът със сигурност ще се върне за още.

Полик изпъшка:

— Боях се от това. Добре, ще предупредя Оливие.

Излезе на магистралата и хвърли бърз поглед към Верлак.

— Гладен ли си? — попита го комисарят.

Брюно Полик обичаше да похапва.

— Не особено, благодаря. Спряхме за смяна на влаковете във Валанс и ни раздадоха от онези кутии с храна за спешни случаи. Почти очаквах да открия играчка вътре.

Полик се засмя, после попита:

— Трябвало е да сменяте влака?

— Да. Локомотивът беше прекалено повреден, за да стигнем далече с него. Едва докретахме до Валанс.

— Горката душа — пророни тихо комисарят.

Верлак кимна и след това се усети, че Брюно е бил повикан в Съдебната палата само двайсет минути след като вече се е бил отпуснал доволно в къщата си в Пертюи.

— Я кажи за какво беше онзи разговор, които те накара да се върнеш обратно в Екс и провали вечерта ти?

— Ами това отчасти е причината да дойда да те взема — отвърна Полик. — Мислех си, че ще мога аз да те информирам, исках да изпреваря Русел.

Съдията не каза нищо, а и нямаше нужда — Ив Русел беше свръхактивният прокурор на Екс.

— Какво е станало в Егил? — попита той.

— Рано тази вечер е била изнасилена млада жена — започна комисарят. — Била е пребита и после душена, но не е починала. Сега е в болница, където се бори за живота си.

— О, боже мой!

Верлак отпусна глава в ръцете си и пое дълбоко дъх. Вдигна поглед и видя светлините на Екс в далечината.

— Тази сутрин светът ми приличаше на розова градина — каза той, все още загледан през прозореца. — Но пък аз винаги мисля така, когато седна в парижки парк.

— Името й е Сюзан Монмори — продължи Полик. — На двайсет и осем, живее сама в апартамент на пътя, минаващ през Егил. Непосредствените й съседи не са чули нищо, освен шума от телевизора й, но утре сутрин ще разпитаме и други.

— Влизане с взлом ли е било? — попита съдията, заинтересуван от случая.

— Ключалката не е повредена.

— Значи вероятно е познавала нападателя си?

— Така изглежда. Повечето жени ги познават. В апартамента цари хаос. Както изглежда, мадмоазел Монмори е оказала сериозна съпротива.

— Кога е станало?

— Някъде след 16:10 и преди 19:30 часа. Колегите на мадмоазел Монмори — тя работи в клон на Популярната банка в Егил — казаха, че се е оплакала от болки в гърлото, затова си тръгнала малко по-рано. Излязла е от банката преди 16:00 ч., а до тях е само десет минути пеша.

— Кой я е намерил в 19:30 ч.? — попита Верлак.

— Един колега се притеснил и отишъл до тях, за да я види. Почукал няколко пъти и когато тя не отговорила, решил да се опита да отвори вратата, която се оказала отключена. Намерил я вътре и веднага се обадил на „Бърза помощ“.

— Провери го.

Комисарят въздъхна.

— Точно това каза и Русел, а когато ги оставих, той печеше момчето на бавен огън.

— Правилно.

Полик го погледна изненадан. Съдията обикновено беше състрадателен и склонен да вижда голямата картина.

— Днес имах ден, изпълнен със смърт — каза Верлак, поглеждайки го. — Защо този младеж ще ходи да проверява своя колежка, която се е оплакала само от възпалено гърло? Хората постоянно ги болят гърлата. Не му вярвам.

— Каза, че си падал по нея, затова използвал болното гърло като извинение да я види. Щял да я покани да вечерят някъде навън.

— Това е малко по-правдоподобно. Ти какво мислиш?

— Вярвам му — каза Полик, слизайки от магистралата, за да влезе в Екс. — Не спираше да плаче. Всъщност хълцаше и не можеше да си поеме дъх. После полудя, наистина полудя. Направо изпадна в криза. Завършил е университета „Сианс По“^[1] и това е едва втората му работа.

— Това, че е бил в елитен университет, не означава, че не може да извърши престъпление, но си прав, емоционалната му реакция не е на убиец — отвърна съдията, докато влизаха в централната част на града по тясната уличка „Черното муле“.

Загледа се през прозореца в осветените каменни фасади на Екс и помисли, че това е единственото положително нещо, което излезе от забавянето на влака, защото обичаше да се прибира в Екс по вечерно време. Тогава градът беше най-красив.

— Тази жена… — каза той.

— Мадмоазел Монмори — подсети го Полик.

— Благодаря. Ако оживее, ще може да идентифицира нападателя си.

— Точно. Оставих двама полицаи да пазят в болницата и други двама да наблюдават апартамента й.

— Добре.

— Да те закарам ли до вас? — попита Брюно.

Бяха на кръстовище и ако завиеха надясно, щеше да отведе магистрата до сградата, където той живееше в апартамент на четвъртия етаж с гледка към катедралата на Екс, а ако свиеха вляво, щяха да стигнат до Съдебната палата.

Верлак се обърна към комисаря и го попита:

— Ти какво предпочиташ да направим?

— Фламан търси информация за мадмоазел Монмори. Мислех си, че може да погледнем какво е изровил. Но ако си уморен, може да приключим и да започнем утре по-рано.

— Има ли студена бира в палатата? — попита съдията.

Комисарят се засмя:

— Да, струва ми се, че има няколко останали от запасите на Фламан.

— Какъв беше поводът?

Не беше разбрал за празненството, но вероятно беше получил мейл и не му бе обърнал внимание.

— Беше снощи. Сгодил се.

Полик се прокашля смутено. Не беше сигурен дали Антоан Верлак изобщо е бил поканен. Вероятно трябваше да ги подсети, но не беше сигурен дали другите полицаи харесваха шефа му. Зави наляво и каза:

— Тогава да свършим малко работа. Аз съм за.

— Също и аз. Закъснението с пътуването сякаш ми даде нови сили, или поне не ме изтощи толкова, колкото очаквах.

Паркираха колата на Полик в подземния гараж на Съдебната палата и влязоха в общата стая, за да потърсят нещо за ядене. Както бе предположил Брюно, в хладилника имаше останали кенчета бира, а навън стояха няколко купи с чипс и хрупкави гевречета. Грабнаха четири кенчета, чипса и гевречетата и се запътиха нагоре към кабинета на съдията. Той се обади набързо на Марин, за да й се извини, после двамата седнаха с папката, която Фламан бе подготвил и оставил върху бюрото му.

Верлак си сложи очилата за четене и се приведе напред, облягайки се на стъкления плот на бюрото.

— Кажи сега какво имаме.

Полик отвори папката и започна да чете страниците, които Фламан беше разпечатал.

— Мадмоазел Сюзан-Мари Монмори. Родена в Авиньон на 18 юли 1978 г., което означава, че току-що е навършила двайсет и осем. Неомъжена, без предишен брак. Живее сама, няма домашни любимци.

— Продължавай — каза съдията.

— Работи в Популярна банка, откакто е завършила общинския колеж преди осем години. Наета на работа от настоящия си шеф, директора Камел Йешела. Женен с четири деца, живее в Егил. Фламан е записал тук, че Йешела бил „в шок“ от новината за нападението срещу нея.

— Сигурно, като се има предвид, че е назначил мадмоазел Монмори на първата й работа — каза Верлак. — Вероятно са били близки.

— Предвид късния час решихме да отидем в Егил утре сутринта, за да говорим с колегите й в банката — продължи комисарят. — Банката ще остане затворена до обяд.

Съдията отпи от бирата си.

— Ами онова момче, което си падало по нея?

Полик обърна друга страница и се наведе, за да я прочете.

— Гюстав Лапиер, възраст 25 години, завършил „Сианс По“ в Лион преди три години. Това е втората му работа в банка, очевидно иска да стане инвестиционен банкер.

— Пробива си път към върха, а? — попита Верлак. — Като се е дипломирал в един от най-добрите ни университети, какво прави в забутан кабинет на посредствена банка?

— Добър въпрос — отвърна комисарят, отпивайки от своята бира. — Един от братовчедите ми завърши „Сианс По“ и незабавно се премести в Париж, където намери страхотна работа в Министерството на културата.

— Брюно, колко точно братовчеди имаш? — попита Антоан.

Брюно Полик бе отгледан във ферма в Люберон и идваше от голямо, много голямо семейство.

Комисарят взе шепа гевречета и започна да хрупа.

— Първи братовчеди? Само четиресет и двама. Втори братовчеди? Повече от двеста.

Съдията се усмихна.

— Има ли друга информация?

Полик обърна страницата и видя, че е била последната.

— Никаква.

— Хайде да приключваме тогава. Ще се срещнем утре сутрин пред банката?

— Да. В центъра на Егил е, близо до селския хотел. Точно преди девет, нали?

— Страхотно.

Хвърлиха кутийките от бирата в кошчето за боклук близо до кабинета на магистрата и той попита:

— Между другото, има ли новини за изчезналата жена?

— Мадам Д’Арас, да, мислех да ти кажа, но забравих. Точно както ти предсказа. Била в „Моноприкс“ и после решила да си направи косата. След процедурата изглеждала доста объркана, затова една от фризьорките я изпратила до къщата й, където съпругът й я очаквал. Съжалявам, че ти загубих времето с тази история.

— Не се притеснявай, Брюно — каза той, спомняйки си чичо му Жан.

Верлак сложи сакото си и реши, че тази нощ ще спи в собственото си легло, прати съобщение на Марин с обещание, че ще се видят утре вечер и той ще сготви вечерята. Помисли за братовчедите си — имаше двама и не ги беше виждал от много години. Баща му беше единствено дете, майка му имаше двама братя, единият от които изобщо не се бе женил, а другият бе вдовец с двама сина. По-големият братовчед беше сърдечен хирург в Женева, а последния път, когато Антоан се чу с по-малкия, той се беше отказал от работата си като гимназиален учител по история и сега живееше някъде в Централния френски масив^[2] и отглеждаше овце.

 

 

— Наред ли е всичко?

Марин смяташе, че е прикрила добре разочарованието си, че тази вечер няма да види Антоан. Но никога не успяваше да скрие нещо от баща си.

— Антоан се върна от Париж, но ще работи до късно — каза тя, след като затвори телефона.

Заради дъжда баща й бе закарал майка й за репетицията на хора в Сен Жан де Малт и посещението му тук бе неочаквано, но, разбира се, той винаги бе добре дошъл. На Марин й се искаше това да се случва по-често.

— Искаш ли чаша вино? — попита тя. — Или билков чай? Знам, че двамата с мама сте луди по него.

— Влюбих се в билковия чай на стари години, вярно е — отвърна Анатол Боне на дъщеря си. — Но ще пийна чаша вино, за да ти правя компания.

— В хладилника имам малко сирене и маслини — провикна се Марин от кухнята.

Отиде във всекидневната с плато от сирена — пирамида шевре от Лоара, парче стилтън и парче Сен Марселин, което бе толкова меко, че трябваше да се сервира с лъжичка. Върна се в кухнята за вино и чаши и когато влезе отново, баща й се бе навел над масичката с малък нож в ръка, нетърпелив да си отреже от пирамидата.

— Полини сен Пиер — каза той, разрязвайки сиренето, чиято вътрешност се показа гладка и бяла като мрамор.

— Не съм го яла от години — усмихна се Марин, наблюдавайки как баща й си отрязва щедро парче от любимото сирене. — Има нов магазин за сирена на улица „Д’Итали“ — каза тя. — Собственикът е работил двайсет години като IT специалист, после е захвърлил всичко, за да се отдаде на страстта си.

Реши, че ако каже на баща си къде е магазинът, той може да започне да си купува сирене от там. Пазаруването беше работа на майка й, но тя избираше храната по цената и близостта на магазина, а не заради вкуса и качеството й — макар и двамата да имаха добри кариери. Баща й, общопрактикуващ лекар, беше гастрономът в семейството. Това бе една от общите им черти с Антоан Верлак.

Като по команда доктор Боне попита:

— Как е Антоан всъщност?

Не я изненада, че баща й пита за Верлак в същия момент, когато тя мисли за него. Между нея и баща й имаше телепатична връзка.

— Зает е — отговори тя. — В „Домейн Боклер“ е имало кражба на вина. А и снощната работа — не знам какво е станало, но съдейки по гласа на Антоан, трябва да е било нещо много сериозно.

Баща й бързо отхапа парченце от филийката със Сен Марселин, преди сиренето да потече от хляба.

— Харесвам Антоан — каза той небрежно, сякаш казваше, че харесва сиренето.

Марин усети, че сърцето й ще изхвръкне. Мнението на баща й означаваше много за нея.

— Радвам се — каза тя, опитвайки се гласът й да звучи както обикновено.

— Всеки, който може да накара майка ти да се смее по начина, по който той я накара онази вечер, със сигурност е свестен.

Марин се засмя, припомняйки си семейната вечеря миналата седмица, за която се бе страхувала, че ще е пълен провал. Антоан ги беше поканил, двамата с Марин сготвиха заедно агнешкото бутче и вечерта бе много приятна. Не че много се забавляваха, не, но беше минала поносимо.

— Не бях сигурна как мама ще приеме вицовете на тема религия — каза Марин.

Мадам Боне беше пенсионирана преподавателка по теология.

— О, майка ти харесва хубавия виц, особено ако включва свещеник, равин и имам в самолет. — Той отпи от виното и цъкна от задоволство. — Какво пием?

— Бургундско от Гиври — отвърна Марин. — Харесва ли ти?

Анатол Боне отпи още една глътка.

— Само за да проверя — каза той с усмивка. — Много е добро. Откъде го купи?

— Антоан го поръчва на каси от един винар.

— Гледай ти — реагира баща й. — Мислиш ли, че може да поръча една каса и за мен следващия път, когато купува за себе си?

— Разбира се.

Марин прие този нов интерес към хубавите вина като следващо доказателство, че родителите й, е, поне баща й, одобряват Антоан.

— А как е приятелката ти Силви? — попита доктор Боне.

— Отлично. Току-що ми звънна от Межев, там вече захладнява, ще се върнат точно преди началото на учебната година.

— Преди началото на учебната година? — учуди се той. — Горката Шарлот има нужда от повечко време, за да се подготви…

— Тате — спря го Марин. — Те така са свикнали. Предпочитат да стоят възможно най-дълго с родителите на Силви, с нейните братя и сестри в Алпите…

— Без баща…

— Татко! — Татко прехапа устни, за да не се ядоса.

Най-добрата й приятелка Силви беше фотограф и преподаваше история на изкуството, беше и самотна майка на деветгодишната Шарлот, кръщелница на Марин.

Анатол Боне разбра, че е прекрачил границата, затова посочи към стилтъна:

— Какво е това сирене? Не ми прилича на нито едно от сините, които съм виждал.

— Стилтън — отвърна Марин и вдигна ръка, преди той да успее да отвори уста, за да се възмути. — Опитай го.