М. Л. Лонгуърт
Произшествие във винарната (8)

Осма глава
Аз съм, тя е

Марин Боне пристъпваше от крак на крак, ядосана, че трябва да се реди на опашка в пощата в единствения ден от седмицата, когато няма лекции в университета. Отдавна беше приготвила големия оранжев плик, но и двата автомата за мерене и подпечатване на колети не работеха. Беше доволна от есето си върху приятелските отношения и възхищението, което Оноре Мирабо — известен провансалски политик и писател — и Томас Джеферсън споделяха един към друг. Дори мислеше, че статията й може да стане глава от нова, толкова необходима, според нея съвременна биография на Мирабо. Биографиите бяха любимият й жанр от литературата и Антоан често я дразнеше за това. Онзи ден, докато тя четеше биографията на Елеонор от Аквитания в леглото, той я нарече „воайорка“.

— Не е заради това, че искам да си вра носа в живота на другите — отвърна Марин. — Което правя, между другото. Обичам биографиите, защото това е жанр, обхващащ толкова много дисциплини — политика, история, наука, религия, политики по отношение на пола и така нататък, и така нататък.

— Това го разбирам — каза той, настанявайки се в леглото с книга и очила за четене, кацнали на върха на носа му.

— Не се ли интересуваш от живота на поетите? — попита го тя, виждайки, че поне веднъж Антоан не е с антология на Филип Ларкин, заменил я беше с томче на Чеслав Милош.

Той се разсмя:

— Изобщо. Смятам, че ще се разочаровам от живота им.

— Срамота — отвърна Марин. — Мисля, че ще ти помогне да разбереш по-добре поезията им.

— Не мисля, че животът на даден човек има нещо общо с изкуството му.

Марин остави книгата в скута си.

— Не съм сигурна, че е така. Ами онзи английски поет, който е създавал стихотворенията си, докато обикалял Езерната област със сестра си?

— Аха, Уърдсуърт.

— Фактът, че през цялото време е вървял из планините, дали не се е отразил на стихотворенията му?

Верлак се наведе и я целуна.

— Права си, предполагам, че се е отразил. Това изкушава ли те?

Марин се разсмя.

— Сигурно нямаш предвид ходенето по планините и писането на поезия?

— Не! — разсмя се и той. — Говоря за писането на автобиографии.

— При моя хорариум?

— Антъни Тролоп е писал всяка сутрин, преди да отиде на работа в пощата.

— Обаче твоят господин Тролоп е бил много по-талантлив, отколкото аз някога ще бъда.

— Марин — възрази Антоан. — Ти имаш шест свободни месеца всяка година, в които не преподаваш в университета.

— Да — отвърна тя. — И тогава правя изследванията си и пиша статии.

— Забрави за статиите и напиши книга вместо тях. Вземи си една година творчески отпуск.

— Ммм. Това може да е идея. Но за кого да пиша?

Колкото и да я изкушаваше Мирабо, не беше сигурна, че животът му я вдъхновява толкова, че да прекара години в писане на книга за него.

— Ще измислиш за кого.

 

 

И сега, застанала в малкия задушен пощенски клон на площад „Отел де Вил“, тя чакаше, за да изпрати в Кеймбридж есето си за един симпозиум по история на правото. Притисна плика до гърдите си и си пожела късмет. Можеше да го изпрати по електронната поща, но реши да не го прави, предполагайки, че университет като Кеймбридж вероятно предпочита хартиените копия. Като забеляза, че опашката не е помръднала в последните пет минути, тя съжали за решението си. Марин Боне, в почивния си ден облечена в джинси и бледорозова тениска на „Пти Бато“, изглеждаше страхотно и някои от хората на опашката я заглеждаха, възхищавайки се на къдравата й кестенява коса и зелените очи. На свой ред тя също огледа хората около себе си, опитвайки се да не обръща внимание колко бързо вървят останалите опашки. Вместо да направят една опашка, както Антоан й бе казал, че правят в Англия, клиентите бяха оформили редици пред всяко гише. Ако например си избрал да застанеш пред номер 3 и служителят реши да излезе в почивка точно когато ти си се наредил, толкова по-зле за теб.

— Ще трябва да бъдем търпеливи, Коко — промърмори жена зад нея.

Марин се обърна и се усмихна. Изобщо не се изненада, че Коко не е лабрадор или друго голямо куче, а пудел.

— Трябва да купя само няколко марки — каза жената. — Въпрос на секунди е.

Марин се насили да й се усмихне. Знаеше, че жената й намеква да я пусне пред себе си.

— Аз съм за същото — отвърна. — Трябва само да пусна това писмо. За съжаление и двата автомата не работят.

Жената, с безупречно оформена златиста коса и костюм на Шанел, който Марин би сметнала за прекалено дебел за ранния септември, въздъхна и изцъка с език.

— О, какви красиви пликове — възхити се тя и мина напред, преструвайки се, че разглежда изложените картички и пликове, украсени с местни забележителности, които пощата предлагаше.

— Хайде, започна се — промърмори Марин, виждайки как жената лека-полека се придвижваше към началото на опашката вдясно от нея.

— Мадам — обърна се чернокож тийнейджър към възрастната жена. — Извинете, но има опашка.

— Браво, младежо — прошепна Марин.

Мадам Д’Арас продължи да разглежда картичките. Бързо си избра една и игнорирайки момчето, отиде до гишето, възползвайки се от това, че двете момичета отпред бяха заети да си бъбрят. В следващия миг едното от тях забеляза какво става и изгледа възмутено жената.

— Ей — каза й тя. — Вие пред нас ли бяхте?

Приятелката й вдигна поглед от айпода си също толкова изненадана.

— Ние бяхме първи, нали, Йожени?

— С положителност бях преди вас двете — отговори възрастната жена и започна да говори на кучето си.

— Не мисля, че бяхте — повтори момичето на име Йожени.

— Не, не беше — обади се жена на средна възраст, застанала пред Марин, която също като нея бе наблюдавала ставащото.

Чернокожият младеж въздъхна и сложи отново слушалките, не желаеше да се замесва в никакви скандали.

Дълбок глас със силен марсилски акцент изпълни пощата и една ръка се спусна върху дребното рамо на възрастната жена.

— Мадам Д’Арас — каза мъжът. — Много ми е приятно да ви видя тук, в пощенския клон. Хубави картички, а? — гледаше я той с усмивка.

Жената така се стресна, че изпусна картичката и размаха ръце, сякаш е била нападната. Двете момичета се разсмяха, както и чернокожото момче, което отново свали слушалките си, за да чува.

— Мосю Леридон! — изписка жената. — Какво, за Бога, правите тук?

Мосю Леридон се засмя.

— Купувам си марки, мадам Д’Арас, като всички останали.

Марин продължи да го гледа. Изпита облекчение, че опашката най-накрая помръдна. Представителен мъж беше, приличаше на филмова звезда или на спортист, чиято кариера е приключила и сега стои пред камерата като коментатор. Имаше гъста черна коса, вероятно боядисана, помисли Марин, и малко прекалено идеални бели зъби. Носеше ленени панталони и риза, както и светлокафяви италиански мокасини. Марин хвърли поглед към яркозелените си маратонки „Найк“ и се ухили, спомняйки си как най-добрата й приятелка Силви я караше да върви малко встрани от нея, за да не я излага. Отново вдигна очи към двойката, осъзнавайки, че е изпуснала част от разговора.

— Не мислете, че не ми е ясно какво сте замислили да правите в онази ваша къща — казваше мадам Д’Арас. — „Отел дьо Панис-Паси“ е видяла много собственици през годините, но никой не е бил толкова активен нощем като вас, мосю Леридон.

Марин се спогледа с жената пред себе си. Името „Отел дьо Панис-Паси“ й прозвуча познато. Беше сигурна, че е на улица „Емери Давид“. Но като се замисли, май името Д’Арас също й беше познато.

— Какво искате да кажете? — Мосю Леридон вече не изглеждаше толкова дружелюбен.

— По цяла нощ се разхождате в задната градина с фенерче в ръка… Хора влизат и излизат. Чух от един продавач, че имате тайни…

Мъжът пристъпваше изнервено от крак на крак в елегантните си обувки.

— Не знаех, че ме наблюдават в собствения ми дом — каза той остро.

— Знаем всичко — продължи жената. — Нали, Коко?

— Предложих да платя всички щети, нанесени на дома ви заради моя ремонт, мадам, както вече обясних на мосю Д’Арас.

Гласът му бе станал по-сдържан, сякаш полагаше усилие да е учтив и може би да умилостиви възрастната жена.

— Всичко, свързано с къщата, е моя работа, скъпи мосю Леридон — отвърна тя. — Винаги съм се гордяла с това. Повечето жени оставят мъжете си да се грижат за всичко…

— Как ми се иска да беше така! — прошепна жената пред Марин и намигна.

— Но държа аз да уреждам всички проблеми с къщата — продължи мадам Д’Арас. — Ето защо, както вече ви казах, моите адвокати ще влязат във връзка с вас.

При което тя вдигна Коко, който вече бе започнал да лае, и напусна пощенския клон.

— По дяволите! Каква кучка! — възкликна мосю Леридон.

— Светът трябва да се отърве от жени като нея! — Той също излезе.

— Точно така бих я описала и аз — каза жената пред Марин.

— Да — съгласи се тя. — Истинска чума.

— И двамата забравиха да си купят марките — подсмихна се жената.

— Вярно! — засмя се Марин. — О! Вие сте наред.

 

 

Намирането на новия телефонен номер и адреса в Монреал на Едмон Мартин се оказа съвсем лесно за Ален Фламан. Но не и да разбере какво казва съквартирантът на младежа. Той постави ръка върху говорителя и се обърна към Верлак:

— Съжалявам, господин съдия! Акцентът им е много силен. Такъв френски никога не съм чувал. Може ли вие да говорите с тях?

— Няма проблем — отвърна Верлак и взе слушалката. — Ало — каза нещо на английски и разговорът бързо потече.

— Ама те в Монреал на английски ли говорят? — обърна се Фламан към Брюно Полик.

— Предполагам — отвърна му той, не съвсем сигурен дали квебекчани са двуезични, или съдията просто е извадил късмет.

Верлак продължи да говори, но нито комисарят, нито полицай Фламан разбираха какво казва. Няколко пъти той вдигна очи към тях, а веднъж размаха ръка, съвсем като италианец, сякаш това, което квебекчанинът му казваше, е изненадващо и дори шокиращо. След пет минути каза „гуд бай“ и затвори телефона, след което придърпа стола си по-близо до двамата.

— Съквартирантът на Едмон Мартин ми каза, че в момента той е извън страната, на почивка.

— Къде? — попитаха двамата.

— Тук. Съквартирантът обясни също, че Мартин е бил странно потаен за пътуването си.

Полик подсвирна.

— Да поговорим със семейството му.

— Ами ако те го укриват? — попита Фламан.

— Ако се видим и говорим лично с тях, ще разберем дали лъжат. Повечето хора са ужасни лъжци — отбеляза магистратът.

— Мартин е отлетял от Монреал в петък и е пристигнал тук в събота. Трябва да се върне на работа следващия понеделник.

— Ще говоря със семейството веднага — рече комисарят. — Имат винарска къща в Пюирикар, недалече от мястото, където работи Елен. Ще се отбия на път към нас.

— Идеално. Опитай се да добиеш представа къде е и с кого — инструктира го съдията.

— Ще направя всичко възможно да разбера.

Той грабна якето и телефона си, каза им „довиждане“ и бързо излезе. Почти веднага на вратата на Верлак се почука.

— Влезте — каза той.

Беше мадам Жирар. Застана неловко на прага, нервно подръпвайки дългата перлена огърлица на шията си. Верлак и Фламан я погледнаха удивени. Мадам Жирар обикновено бе толкова самоуверена.

— Току-що се обади полицай Шолшер от болницата — изрече тя с леко потрепващ глас.

— Продължавайте, мадам Жирар — каза съдията.

Той се размърда на стола си, чувствайки някакво притеснение. Фламан, който очевидно се чувстваше по същия начин, стана и отиде до библиотеката, от която извади някаква случайна книга.

— Лоши новини — най-накрая продължи тя. — Мадмоазел Монмори е получила сърдечен арест и е починала преди около час.

Фламан се отпусна обратно на стола си, а мадам Жирар излезе, тихо затваряйки вратата след себе си. Младият полицай се вторачи в коленете си и остана безмълвен. Верлак се възползва от възможността да го огледа отново, харесваше го все повече с всеки изминал ден. Беше среден на ръст, не много едър, но строен и жилав. Започна кариерата си като полицай на колело, обикаляше тесните улички на Екс, докато едно скорошно повишение не го доведе под крилото на комисар Полик. Имаше кафяви, леко тъжни очи, а светлокестенявата му коса бе започнала да оредява доста бързо напоследък. Но имаше високи скули и хубави зъби и съдията си помисли, че сигурно има успех с дамите. След това си спомни, че само преди ден имаше купон по случай предстоящия му годеж.

— Наистина лоша новина — облегна се той на стола си.

— Да, така е, господине. Бих казал, дори шокираща.

— Би ли се обадил на полицаите, които са пазили стаята, за да им кажеш да дойдат в кабинета ми веднага щом пристигнат тук утре сутрин.

Фламан го погледна изненадан.

— Но нали е бил сърдечен удар.

— Да, Ален. Но дори и така, трябва да разберем кой е влизал и излизал от онази стая.

Полицаят погледна часовника си.

— Смяната им току-що е приключила. Веднага ще им се обадя.

— Добре. А аз ще се обадя по мобилния на комисаря, за да го уведомя за новината.

Фламан напусна стаята, а съдията стана и погледна през прозореца към затвора с неговите жълти стени, искаше му се нападателят на Сюзан Монмори да е вече там.

 

 

Антоан Верлак не си спомняше друг ден, в който изминаването на няколкото улици до дома му да е отнемало толкова много време. На улица „Рифъл-Рафъл“ се улови, че зяпа разсеяно витрината на магазин за шоколад, после продължи, пресече „Пол Берт“ и тръгна към сградата си по мъничката „Ескишо Куд“ — провансалската фраза за „остъргани лакти“, защото тя приличаше повече на тротоар, отколкото на улица. Щом влезе във входа, изпразни пощенската си кутия, обичайно беше пълна със сметки, но днес имаше и пощенска картичка — и се повлече нагоре по стълбището с усещането, че някой го е ударил под пояса. С тази необичайно бавна крачка успя да забележи колко много се е олющила боята от тривековните стени и колко много от теракотените плочки са спукани или се клатят под краката му.

Благодарен, че бе помолил Марин да вземе пържолите за днешната вечеря, той влезе в апартамента си и изпразни джобовете си от парите и блекбърито си, като ги остави върху кухненския плот от бял карарски мрамор. Телефонът му иззвъня и той видя съобщение от Марин — „Закъснявам; в пощата беше кошмар! Ще дойда след половин час с пържолите и десерт от «Мишо».“ Ширината на апартамента се нанасяше три пъти в дължината му и той се запъти в другата посока към банята, отделена със стъклени стени от спалнята, където пусна крана, за да напълни ваната. В спалнята погледна огромната черна картина на Пиер Сулаж, после се обърна и се загледа през единия от двата прозореца към тихия, пълен с дървета вътрешен двор. Единственият шум идваше от птиците и той беше благодарен, че прояви настойчивост, поради което извади късмета да намери този апартамент в сърцето на града. Съблече се и влезе във ваната, затисна нос с пръсти и потопи глава в горещата вода, направи го три пъти, като всеки път, когато подаваше лице за въздух, се надяваше, че по някакво чудо мадмоазел Монмори ще е все още жива.

Пресегна се към малка провансалска табуретка от камъш, върху която имаше купчина пухкави бели хавлиени кърпи, и взе пощенската картичка. Ярките й, почти фосфоресциращи цветове му напомниха за стила на печат от 60-те години. На преден план имаше високи зелени растения с дебели листа, отзад се виждаше стара къщурка със сламен покрив, а до нея фермер със сламена шапка се бе навел и береше листата. Верлак се усмихна, веднага разпозна тютюневите полета на Винялес в Западна Куба. Обърна картичката и прочете: „Направих точно така, както ме инструктирахте, и посетих вашите приятели, които отглеждат тютюн. Страхотни мъже! Наистина са солта на живота. Не мога да повярвай на силата, гордостта и щедростта им. Глезят ме много. Утре се връщам в Хавана, където се надявам благодарение на някакво чудо или на огромни количества ром да усъвършенствам моята салса в «Каса де ла мусика»! ОХ Арно“

Верлак стана с усмивка, дръпна тапата на ваната, обу джинси, сложи риза и се върна в кухнята, където постави картичката на Арно върху хладилника. Арно, на осемнайсет, пишеше толкова добре, колкото говореше, и Антоан почувства лека гордост от факта, че бе давал на момчето дребни задачи, за да финансира епичното му пътешествие, преди да се заеме сериозно с учението. Арно и майка му, която беше вдовица, живееха на един от долните етажи в същата сграда. Верлак отвори шкафа, взе една от ръчно шлифованите кристални чаши на дядо си и си наля от бутилката уиски, която приятелите му Жан-Марк и Пиер му бяха донесли от Дъблин, наричаше се „Писателски сълзи“. Знаеха за любовта му към поезията, но те дори не подозираха, че е започнал да пише разкази. Той седна в коженото кресло, отвори хумидора^[1], който стоеше на маса до него, и огледа колекцията си от пури, опипвайки ги, за да провери влажността им. Накрая си избра една „робусто“ от „Ойо де Монтерей“. Помириса я, отряза единия край, после бавно запали другия с нова запалка, приличаща на факла, която тъкмо беше купил от магазинчето за пури и цигари. Дръпна доволно, облегна глава назад и затвори очи. До бележника му лежеше томче с поезия на Чеслав Милош, той го взе и отвори на случайна страница. Смяташе, че един истински литератор трябва да чете стихотворенията едно след друго, хронологично в реда, по който са подбрани и подредени от редактора, но той никога не четеше по този начин. Осъзна, че чете стиховете, за да открие онези, които отразяват състоянието му в дадения момент.

Първото стихотворение, на което попадна, беше за Европа и гражданите й след войните, и макар да имаше някои очарователни редове, изобщо не отговаряше на настроението му тази вечер. Обърна страницата и видя поема, озаглавена „Ес“, написана през 1954 г. Беше денят на жените, помисли си той: мадмоазел Монмори, жените от банката, мадам Жирар, дори годеницата на Фламан, която той, незнайно защо, си представяше като детска учителка или дори медицинска сестра, грижовна жена, която да подхожда на благородния Ален Фламан. А сега и тази Ес на поета, която и да бе тя. Продължи да пуши и прочете стихотворението, после го прочете отново. Онази вечер Марин бе казала, че човек би разбрал поета по-добре, ако познава живота му. Все още не беше убеден в правотата й, имаше ли значение коя е била тази Ес? Не можеше ли да се наслади на стихотворението просто като думи върху лист хартия? Откри, че е забравил пурата и уискито, докато бе препрочитал пет-шест пъти редовете в края му. Грабна бележника си, за да ги запише:

„И стана тъй, че след толкова опити да назова света, съм способен само да повтарям, свирейки на една струна на арфата, най-величественото и единствено признание, неподвластно на никоя сила: аз съм, тя е. Крещете, надуйте фанфарите, марширувайте в безбройни редици, скачайте, разкъсайте дрехите си, докато повтаряте единствено: е!“

— Аз съм, тя е — повтори на глас Верлак. — Аз съм, тя е.

Затвори книгата и продължи да подръпва от пурата си, отпивайки малки глътки от малцовото уиски. Полагаше огромни усилия да не заспи, защото цялата предна нощ се бе въртял и мятал в леглото. Бе сънувал Моник, само че в съня името й беше Сюзан. Радваше се, че Марин не е до него, колкото и да му липсваше, защото бе сигурен, че извика името на Моник високо и после се събуди потънал в пот.

Домофонът иззвъня, той скочи и се спусна бос към него, за да отговори.

— Качвай се! — каза, осъзнавайки, че почти крещи.

Не чу потропването на високите й токчета и се притесни. Дали не беше някаква доставка? Но след това видя кестенявата й коса да се мярка през кованото желязо на парапета — макар тя да бе два етажа по-надолу — и чу познатото тихо тананикане. Остана на вратата, изгарящ от нетърпение да я види. Тя изкачи последното стъпало и той видя защо не бе чул стъпките й — беше със светлозелени маратонки. Той огледа площадката, излезе навън и се спусна към нея, за да я прегърне.

— Обичам те — промълви, притискайки я силно.

Беше благодарен, че тя прояви добрия вкус да не каже нищо, а само да отвърне на прегръдката му.