М. Л. Лонгуърт
Произшествие във винарната (2)

Втора глава
Последният пазарен ден

В един напълно нормален вторник, мадам Полин д’Арас тръгна към пазара за последните покупки, които щеше да направи в живота си. Септември беше топъл, но тя носеше и лек памучен пуловер върху копринената блуза. Сутрешното слънце беше високо и ярко, небето беше синьо и колкото повече приближаваше Съдебната палата и площада пред нея, на който три пъти седмично имаше пазар, толкова по-шумно ставаше. Кучето й Коко, възбудено от миризмите на пазара, се опита да се спусне напред. Мадам дръпна каишката и се усмихна — дребосъкът обожаваше пазара и особено моторизираните пътни полицаи.

Мадам Д’Арас заобиколи и отмина с презрителна гримаса големите търговците, които продаваха плодове и зеленчуци. Всеки, който предлагаше банани, ананаси и лайм, явно не отглеждаше продуктите си в Прованс, а ги купуваше на едро от складовете в Марсилия. Любимият й продавач Мартен имаше малка сергия в далечния край на пазара, където продаваше биозеленчуци, отгледани в неговата ферма северно от Екс. Тя си проправи път покрай група туристи, които снимаха подправките, и добре ги разбута с кошницата си… не разбират ли, че някои хора наистина трябва да пазаруват и после да готвят? Когато наближи сергията на Мартен, мадам Д’Арас се усмихна, но усмивката й се стопи, когато видя опашката. Така значи, другите също се бяха усетили за отличната му продукция. Ще трябва да чака и сега обядът щеше да закъснее поне с петнайсет минути. Но ако когато се върне, работи по-бързо и не спира за обичайната си чаша чай, обядът можеше да е готов и навреме. Тя взе една от пластмасовите купи на Мартен, оставена върху малка планина от червени картофи, и започна да избира зеленчуците за говеждото задушено, което щеше да сготви следобед за днешната вечеря — цвекло, моркови, картофи, праз, кромид лук и чесън. Говеждото ще купи от месарница „Пале“… още една опашка несъмнено. За обяд двамата с Жил ще хапнат свински котлети и пресен грах — това беше бързо и лесно, а Жил толкова ги обичаше.

— Ти също, мой мъничък Коко? — подхвърли тя на кучето си.

Вдигна изненадано очи, когато се усети, че някой говори на нея.

— Мадам — каза Мартен с усмивка, но в очите му се четеше притеснение.

Мадам Д’Арас се стегна и също му се усмихна. „Какви очарователни големи ръце има — помисли си тя, — но доста мръсни. От колко ли време повтаря името ми?“ Спомни си, че бе говорила на Коко, но колко дълго? Подаде му купата със зеленчуците.

— Ето.

— Май ще има задушено говеждо на вечеря? — констатира продавачът.

— Разбира се — отвърна тя. — Вкусна вечеря и икономична… е, като изключим говеждото.

Тя погледна към „Пале“, с надеждата да зърне колко дълга е опашката вътре в магазина, но не успя да види. Което вероятно беше добър знак, защото поне не се извиваше и извън вратата, както ставаше в събота.

Мартен претегли внимателно зеленчуците, защото знаеше, че мадам Д’Арас следи везните като ястреб. Погледна идеално подредената й руса коса и дизайнерските очила, беше от онези провансалки, чиято възраст не можеше да се определи — някъде между шейсет и седемдесет и пет. Костеливо старо момиче, но той я харесваше. Беше една от първите му клиентки, когато се появи като единствен продавач на биозеленчуци на пазара. Чакал бе години да получи разрешително от градския съвет за сергия и предварителната вноска едва не го уби, но сега мястото се изплащаше, особено в съботите. Обикновено цялата продукция се разпродаваше до обяд.

Мадам започна разговор с друга жена от опашката — и двете щяха да правят говеждо задушено за вечеря и сравняваха рецептите си. Мартен не знаеше дали се познават или не, Екс беше само място, където той продаваше на най-добри цени, и в сравнение със селцето северно от Маноск, това тук беше чужда, макар и богата, привилегирована територия. Нямаше представа дали мадам е искрено любезна и затова винаги се обръща, за да си побъбри с някого от опашката, или е просто „на всяко гърне мерудия“. Реши, че любопитството й вероятно е егоистично и користно, но въпреки това той се притесняваше за нея — явно можеше да излиза и да пазарува, очевидно можеше да помни рецептите, но през последните няколко седмици му се струваше все по-разсеяна — не го чуваше, когато й говореше, а очите й изглеждаха някак стъклени, почти жълти.

— Заповядайте, мадам Д’Арас. Всичко седем евро и тринайсет сантима.

Той добави безплатна връзка магданоз в кошницата й.

Тя извади внимателно портмонето си „Хермес“, подарък от нейния племенник, и бавно отброи парите.

Мартен й благодари с усмивка и тя понесе кошницата си през тълпите от купувачи и продавачи, като поспря за малко, за да се възхити на слънчогледите, продавани от един фермер. Реши да не купува, защото вече доста се беше натоварила със зеленчуците — картофите и кромидът бяха тежки — и продължи към месарницата. В дългия, тесен магазин имаше голяма опашка, но тя бързо се придвижи към дъното, където се бе оформила втора, по-малка опашка, запазена за „предпочитани“ клиенти или така наречените „вътрешни хора“. Тя кимна и се усмихна на тези, които познаваше, и се нареди, като се опита да успокои Коко, който сега стана съвсем нетърпелив. Младата американка пред нея беше заета да говори на момченцето си, което седеше в детска количка. Мадам Д’Арас се приведе, преструвайки се, че гледа парчетата месо, и уж разсеяно мина пред американката, която или не забеляза какво става, или беше прекалено възпитана, за да направи забележка на възрастната жена, която я пререждаше. Мадам се изправи и кракът й се заби директно в количката, която американката бе пъхнала пред нея, блокирайки пътя й.

— Il faut attendre, madame^[1] — каза младата жена на добър френски, макар и със силен акцент.

Мадам изсумтя и се престори, че не я разбира, после започна да говори на Коко, но се ядоса, че тази млада жена не само препречи пътя й, а очевидно знаеше и тайната за двете опашки.

— Мадам Д’Арас — провикна се месарят, а също и собственик Анри, когато най-накрая дойде нейният ред. — Днес изглеждате прекрасно.

Тя се изчерви и отвърна:

— Човек трябва да изглежда добре, независимо от деня.

— Разбира се — съгласи се той. — И какво ще приготви красивата мадам на щастливия си съпруг?

Без да иска, тя се изпусна:

— Говеждо задушено.

— Добре, позволете ми да ви предложа едно от моите специални парчета говеждо месо за задушено, както и малко телешко.

— Телешко? — запъна се тя.

Това щеше да вдигне значително цената. Другите месари в магазина обикновено й даваха само говеждо.

— Разбира се… телешко! Но ако мадам не е съгласна…

— Не, наистина, може би сте прав… малко телешко ще направи чудеса с аромата, нали? — Не й се искаше Анри и особено онази клюкарка мадам Де Коре да си помислят, че е стисната.

Опитният търговец Анри се усмихна и отряза парче крехко телешко, което добави към говеждото.

Мадам Д’Арас взе месото и се нареди на още една опашка, този път, за да плати, но от опит знаеше, че дъщерята на Анри, която работеше на касата, е изключително бърза и ефикасна. Само след минутки мадам вървеше по улица „Емарик Давид“ обратно към своя апартамент. Носеше на ръка и Коко, който в момента вече не беше на себе си от умора и глад. Когато минаваше покрай номер 16, спря за миг и се намръщи възмутена. Съседът й, младо новозабогатяло парвеню, стоеше пред „Отел дьо Панис-Паси“ и разговаряше с работниците, които издигаха скеле. Филип Леридон беше купил старата представителна сграда преди няколко години, но я беше оставил да стои празна — и тиха — докато живееше в Мароко, правейки милиони от верига луксозни хотели, както съпругът на мадам Д’Арас я беше осведомил. По време на почивка в Екс купил старата, но все още елегантна аристократична къща от XVIII век просто защото му харесала, а по-рано тази година продал хотелската си верига и се преместил да живее за постоянно тук. Работниците влизаха и излизаха от къщата вече седмици наред — вдигаха шум по цял ден, особено в съботите, а от работата им с къртачите по стените в апартамента й се бяха появили пукнатини. Тя си напомни да се обади на адвоката си по-късно следобед и забърза радостна, — не, направо горда, — че успява да се справи с толкова важни неща сама, без помощта на съпруга си.

— Добър ден, мадам Д’Арас — обърна се към нея Филип Леридон.

Поздравът му наруши приятните й мисли, но тя продължи към „Отел дьо Барле“, следващата сграда на север, на номер 18. Преди да пъхне ключа в ключалката на вратата, тя се обърна към Леридон и подхвърли, внимавайки да му покаже своя далече по-превъзходен акцент:

— Добър ден и на вас, мосю! Адвокатът ми ще ви се обади!

Дочу смътно зад гърба си, че той протестира, но бързо влезе в безупречно запазения вестибюл на своята сграда и затвори вратата след себе си. Резбованите входни врати, макар и не толкова богато украсени като тези на „Панис“, изглеждаха още по-елегантни и изящни точно по тази причина. Вратите на съседната къща представляваха хаос от резбовани клончета, мечове, корони и панделки — крещящо — точно като новия си собственик с грубия му акцент и огромната чуждестранна кола, която едва минаваше по улица „Емарик Давид“.

Спря във вестибюла и въздъхна, чувствайки се прекалено уморена, за да вземе пощата, оставена от пощальона върху мраморната поставка до входа, и бавно започна да се изкачва по стълбите към апартамента си на първия етаж. Сложи Коко на земята, кученцето излая и се втурна нагоре по стълбището. Тя отключи — това винаги отнемаше известно време, защото вратата имаше три ключалки — и влязоха. Затвори зад себе си, отиде в кухнята с кученцето по петите и остави покупките на плота. Внимателно седна на малката бяла кухненска маса, която стигаше точно колкото сутрин да сервира закуската за двама им с Жил. Нещо я безпокоеше, но не можеше да се сети какво. Дали не бяха сутрешните кексчета? Не, не бяха толкова лоши. Може би беше заради срещата със съседа, онзи фукльо с модната кола и новите пари? И тогава се сети, че мосю Леридон беше прекъснал мислите й — мислеше за сестра си Клотилд и малкия римски параклис, където пееха като момичета. Помнеше параклиса съвсем ясно, закръглената му апсида бе първото, което човек вижда, когато влиза с кола в Рон. Коко излая, искаше си обяда.

— Да, да, ей сега ще ти дам храната — изгука тя на кученцето и после, припомняйки си собствения си обяд, седна отново, скри лице в ръцете си и се разплака. Беше забравила да купи свинските котлети.