М. Л. Лонгуърт
Произшествие във винарната (4)

Четвърта глава
Изповедите на един крадец на вина

Верлак изпитваше смесени чувства по отношение на квартала. Беше израсъл в Първи район на площад „Пти пер“ №6 и тук му харесваше — целият Париж беше достъпен пеша или поне местата, които той обичаше да посещава. Беше любимо място на туристите, на любителите на красотата и величествените паметници, но не беше удобен за живеене. В този район добрите месарници и бакалии бяха малко, магазините бяха пръснати далече един от друг. Хората, които живееха тук, се хранеха навън или имаха прислужници, които тичаха из града, за да купуват провизии, както бяха правили родителите му. Той спря на площад „Вандом“, хвърли поглед към хотел „Риц“ в дъното на павирания площад и се усмихна, сещайки се за съмишленик любител на пурите — папа Хемингуей, който през 1944 г. беше обявил освобождението на бара на хотела.

Продължи по улица „Де ла Пе“ и позвъни на номер 15. След малко от домофона се чу рязко „Да?“ и съдията каза името си. Вратата се отвори и той влезе във фоайе с фрески по стените. Тръгна по широкото каменно стълбище, спирайки на всеки етаж, за да чете месинговите табелки до двойните резбовани дървени врати. Намери го на третия етаж — мосю Иполит Тебо, винен експерт. Почука леко на вратата и тя се отвори почти веднага. Гледката пред очите му го остави без думи, а експертът отвори вратата още по-широко и отстъпи встрани, за да може магистратът да влезе. Иполит Тебо не беше крадецът експерт на средна възраст, когото бе очаквал. Нямаше татуировки, нито някакви други признаци, че е лежал в затвор. Тебо беше на трийсетина години, носеше безукорно синьо кадифено сако, бели ленени панталони и яркосини кожени обувки. Ризата и вратовръзката му бяха на сини и бели райета — по-дебели хоризонтални ивици на вратовръзката и вертикални тънки на ризата. Косата му беше руса, къдрава, оформена в перчем, кацнал артистично отгоре на главата му, носът беше тънък и дълъг, а устните плътни. Висок и строен, с широките рамене на човек, редовно посещаващ фитнес залата, той беше — с една дума — красив.

Ръкуваха се и домакинът го поведе по коридора към всекидневната. Предложи кафе, съдията кимна и промърмори „да“, а младият човек се изнесе изящно от стаята, едва ли не с пирует. Верлак чу звук от наливане на вода и след това бръмченето на еспресо машината. В първия миг, когато влезе в салона, остана с впечатление за хаос от ярки цветове, но сега имаше възможност да се огледа. Предметите, които изпълваха огромното помещение, очевидно бяха купувани по различно време и от различни места, но бяха подредени с много вкус. Дългият диван с дърворезба, покрит с яркочервена коприна, му се стори венециански. До него имаше канапе, тапицирано в зелено кадифе също с резбовани крака, следваше син шезлонг, чиято кръгла рамка беше изработена от тънки, успоредни пръчки от неръждаема стомана, които придаваха на основата вид на клетка за птици. Столът, макар и явно от 60-те години и вероятно американски, стоеше гордо до двувековните европейски мебели. Повечето маси бяха със стъклен плот, всяка една с различна основа, някои от краката изглеждаха странно, като бронзирани кости. Върху всяка повърхност бяха поставени малки скулптури, много от тях покрити или подчертани от камбановидни стъклени похлупаци. Килимите и украсата по стените грееха в подобни ярки цветове, като се изключат завесите на прозорците от бял лен с тясна черна ивица по ръба. Верлак си помисли, че това е спокойната нотка, от която стаята се нуждаеше.

Иполит Тебо подаде на магистрата чашката и седна, кръстосвайки дългите си, елегантни крака. Съдията му благодари за кафето и каза:

— Благодаря, че се съгласихте да се срещнем без предварителна уговорка. Както ви казах по телефона, Шато Боклер е било ограбено, а вие сте известен експерт по кражбите на вина във Франция — добави той, предполагайки, че комплиментът ще се хареса на младия мъж.

— Винен експерт и точка — отвърна му Тебо.

Съдията вдигна вежди с видимо недоверие.

— Не сте ли малко млад за винен експерт?

— Уча бързо — усмихна се Тебо.

Верлак също се усмихна и каза:

— Да. Прочетох в досието, че първият ви арест е бил на деветнайсет години. За кражба на вино от ресторант три звезди, където сте били сервитьор.

— Тъкмо бях навършил деветнайсет. В началото крадях, за да продавам, като гледах нелепите цени, които хората бяха готови да плащат. Бях наивен и не познавах удоволствието, което се крие в хубавото вино. Това възвишено чувство, че когато вкусваш „Романе-Конти“, всъщност вкусваш история, география и геология, събрани в една бутилка. Че варовитостта на почвата има същото значение за вкуса на виното, колкото ръката и главата на винопроизводителя. Че един нещастен винар ще направи затворено вино, вино, трудно за небцето, а един влюбен винар ще направи отворено вино, вино, което се променя, докато се завърта в устата ви, и става още по-хубаво, когато се плъзне надолу по гърлото ви.

Мосю Тебо протегна дългите си крака и плъзна лявата си ръка върху облегалката на дивана, с което даде знак, че е приключил речта си.

Верлак стоеше зашеметен, неспособен да продума. После си пое дъх и запита:

— Откъде се появи любовта ви към вината?

Искаше му се да каже „тази поетична любов“, но вече знаеше, че младият човек няма нужда от допълнителни комплименти.

— Е, това е невероятната част от историята. Научих всичко, без изобщо да съм вкусвал големите вина. В затвора.

Магистратът повдигна вежди.

— В библиотеката на затвора?

Беше сигурен, че дегустацията на вина не е включена в рехабилитационната програма, макар творческото писане и усъвършенстването на тениса да присъстваха.

Тебо кимна.

— Четях, четях, четях. Когато изчерпах нашата библиотека, започнах да искам книги на английски, като учех езика чрез гроздето. Знаех всичко за унгарските токайски вина и италианските тоскански, без дори да съм ги помирисал. Знаех как се правят, кой ги прави и какъв трябва да е вкусът им. Това ме мотивира да пожелая да изляза предсрочно от затвора и ми даде сили да продължа, независимо от мръсотията, която цареше там.

Мосю Тебо направи гримаса и няколко пъти поклати леко глава, за да прогони спомените от затвора.

— И сега сте чист — полузаяви, полупопита Верлак.

Експертът се засмя:

— О, да. Вече няма нужда да крада вино, мога да си позволя да го купувам. Когато излязох от затвора, знаех толкова много за вината, че можех да ги купувам и продавам законно и да реализирам печалба. Английският ми беше много добър, поради което можех да съветвам чуждестранни клиенти, а тъй като бях изучил вината, преди да съм ги вкусил, наистина вкусил, можех да предложа нещо уникално, което никой друг експерт не беше в състояние да им предложи.

Верлак наклони глава.

— И нямате пристрастия?

— Точно така, скъпи магистрате. Вие сте един от малцината, които го схващат. Нямах предпочитания към един или друг регион. За мен всичко беше въпрос на суми, а в това съм много добър. Е, оттогава, естествено, се промених и вече имам пристрастия. Но по онова време нямах.

— Впечатляващо — напълно искрено каза съдията.

Обичаше истории като тази — в които, независимо от всичко, човек успява в живота, истории, които според него бяха напълно нетипична за Франция с нейното предпочитание към правилните училища, правилния акцент, доброто семейство. Иполит Тебо беше винен експерт, който не беше израсъл в семейство на винопроизводители от Бордо, който не беше учил в правилните училища и определено не беше имал връзки, тъй като беше започнал кариерата си като помощник-келнер.

— Може да напишете мемоарите си — каза той.

— О, вече го направих! — погледна го учуден Тебо. — В момента мислим за подходящо заглавие.

Верлак отговори на мига:

— „Изповедите на един крадец на вина“.

Лицето на Тебо светна.

— Прекрасно! Точно заради това, когато влязохте, разбрах, че трябва да ви разкажа историята си — възкликна той, подвивайки крак под себе си.

Съдията замълча, несигурен как да отговори на този прекален комплимент. Тебо беше търговец преди всичко и едва след това винен експерт и консултант на полицията. Реши да не казва нищо, вместо това му разказа за кражбата на вина при Оливие Бонар. Описа подробностите и завърши разказа си с думите:

— Смятаме, че крадецът е човек, който познава семейството и винарната.

Тебо се облегна и скръсти ръце зад главата си.

— И защо така?

— Защото ключалката не е разбита и ключът е бил на обичайното си място до кухненската врата.

— Класика! — провикна се Иполит Тебо. — Винопроизводителите имат толкова невероятно богато въображение! Крият ключа от избите си на едно и също идиотско място, независимо дали са в Аржентина, Елзас или Аделаида. Всеки глупак може да се промъкне вътре и да си направи копие. Правил съм го, като се преструвах, че отчитам електромера. Давайте следващото!

— Добре. Крадецът не е взел всички най-добри реколти, той или тя са взели различни вина оттук-оттам, без да гледат годината или качеството.

Тебо изстреля ръце във въздуха.

— Крадат моите номера! Правих го един-два пъти, за да създам впечатление за вътрешна работа. Втория път, когато се върнах, за да взема още, полицията на Бордо беше плъзнала там, много заета да разпитва семейството и персонала. Ха!

На лицето му се изписа такова блажено удоволствие, че Верлак за миг се усъмни дали хубавият млад мъж не се е върнал отново към кражбите.

Като видя погледа му, Тебо рече:

— Не се тревожете. Казах ви истината, когато споменах, че вече нямам нужда да крада.

— И така, какво е мнението ви?

— Ще се върнат за още — отвърна консултантът. — Още малко кафе?

 

 

Колкото и нетипично да беше за него. Верлак реши да вземе метрото до гарата, защото знаеше, че в обедните часове такситата ще са малко и нарядко. Седна за няколко минути на пейка в градините на Тюйлери, любувайки се на закръглените жени, скулптирани от Майол, после влезе в метрото и се качи на влак по линия №1. На следващата спирка, която беше музеят Лувър, влакът стоя четири минути, преди вратите най-накрая да се затворят и влакът да тръгне отново. Изпусна въздишка на облекчение, но когато погледна часовника си разбра, че не е преценил правилно времето, необходимо на №1 да мине под центъра на Париж, успоредно на Сена. На следващата спирка влакът стоя на станцията повече от седем минути, преди от високоговорителите да се разнесе съобщението, че е имало „инцидент“ по линията и ще мине известно време, преди влакът отново да потегли. Пътниците замърмориха за самоубийство и бавно започнаха да слизат от вагона. Верлак последва тълпата и излезе от метрото, пое към улица „Риволи“, където опита да се пребори с другите за такси, но всички минаващи покрай тях бяха вече заети. Обедно време в Париж, изруга под нос съдията. Тръгна към съседната улица „Сент Оноре“, където движението беше в посоката на Лионската гара, като вървеше бързо и същевременно се обръщаше, за да проверява за свободно такси. Всички бяха заети. Когато стигна входа на следващата метростанция „Шатле“, погледна часовника си и разбра, че е изпуснал влака в 12:49 за Екс. Можеше да рискува да вземе линия №14 от „Шатле“, която беше автоматизирана, или да продължи пеша. Реши да върви и да използва момента да се полюбува на Париж, като се отнесе философски към това, че е изпуснал влака си. В края на краищата денят беше добре оползотворен. Прегледа семейните финанси заедно с родителите си — задължение, което изпълняваше два пъти в годината, и получи полезна информация от Иполит Тебо. Човекът беше абсолютно денди, дума, която нямаше превод на френски, французите просто я бяха приели за своя. Изгаряше от нетърпение да разкаже на Марин за този крадец на вина.

Подсвиркваше си, докато вървеше, и пристигна на гарата навреме за влака в 13:53, показа билета си на контрольора и му каза за закъснението на метрото.

— Независимо от това ще трябва да си купите нов билет.

— Моля? — възмути се съдията. — Не е по моя вина. Имаше самоубийство на една от метростанциите.

— Всички така казват. Трябвало е да предвидите достатъчно време за такива неща. Новият билет ще ви струва деветдесет и пет евро, втора класа.

Верлак му подаде кредитната си карта и потръпна при мисълта за тесните седалки във втора класа.

— Ще има много празни места, не се тревожете — успокои го кондукторът. — Може да си изберете, което искате.

Беше прав, влакът беше полупразен и магистратът се разположи на четири седалки една срещу друга, като просна книгите и вестниците си върху тях. Огледа се за контакт, където да включи компютъра си, но в купето нямаше. Надяваше се батерията да не е съвсем изтощена. Провинциалните гледки се плъзгаха покрай прозореца, окъпани във великолепното слънце на циганското лято, и той се почувства невероятно щастлив. Започна да подготвя чернови на имейли, които все отлагаше да напише, когато внезапно се чу ужасен трясък, сякаш хулиганчета замеряха влака с камъни или колелата минаваха върху някаква метална решетка. Спътниците му спряха заниманията си, оставиха книги и списания, свалиха слушалките от главите си. Звукът продължи няколко страховити секунди. Влакът постепенно забави, после спря напълно и от пътниците се разнесе колективна въздишка на облекчение.

— Ударихме нещо — промърмори на себе си мъжът от другата страна на пътеката.

— Не — обади се възрастна жена. — Звукът изглеждаше по-скоро като нещо, хвърлено по влака. Камъни например.

Хората замълчаха, но след няколко секунди две момичета се втурнаха по пътеката, оглеждайки се за кондуктора.

— В нашия вагон има счупен прозорец.

Пътниците отново се разшумяха, не знаеха как е бил счупен прозорецът, но знаеха добре, че това означава забавяне вероятно дори с часове. Верлак тъкмо се готвеше да пусне съобщение на Марин, за да й каже да не го чака за вечеря, когато през вагона мина човек от персонала — ниска, набита жена с щръкнала бяла коса, която изглеждаше така, сякаш е видяла призрак.

— Ударихме някого — каза тя, поставила ръка върху облегалката на съдията. — Самоубийство. Три часа закъснение, поне.

Съдията пусна есемес до Брюно Полик, съобщавайки муза закъснението, защото комисарят бе предложил да го вземе от гарата в Екс. Щеше да закъснее прекалено много, затова реши, че по-добре ще е да вземе такси или бързия автобус до центъра на Екс. Облегна се назад и затвори очи. Някои от пасажерите се върнаха отново към заниманията си, неособено притеснени от закъснението. Имаха работа за вършене, а и с нищо не можеха да помогнат. Други притиснаха лица към стъклата на прозорците, опитваха се да видят кръв или проучваха възможността да се измъкнат навън за една цигара. Жената зад съдията се обади у дома си и инструктира човека на телефона кои неща от хладилника да претопли за децата, и да не забравя, че малкият Шарл не обича тиквички, но въпреки това трябва да ги изяде.

Верлак се загледа в слънчевия ден, чувствайки топлината на следобедното слънце по ръцете си. Внезапно усети, че Марин ужасно му липсва. Натъжи се, не заради закъснението и съдбата, която, както изглежда, ръководеше днешния ден, а заради отчаянието, което кара хората да отнемат собствения си живот. Това беше заплаха, която Моник обичаше да използва срещу него по време на връзката им. Ако не дойдеш, ще направя нещо ужасно. Той затвори очи, ядосан на себе си, че позволява призракът й да се появи отново. Не се беше сещал за нея от месеци.

Аварийните екипи пристигнаха, пътниците се разприказваха и започнаха да се канят един друг да отидат до вагон-ресторанта за кафе или бира. Верлак се зае отново с разказа си и отбеляза изненадващ напредък. Пишеше добре, както му се струваше, и с удоволствие препрочете това, което току-що бе създал.

Два часа по-късно все още бяха там, насред равна, приятна местност. По селския път, минаващ успоредно на релсите, мина трактор. Верлак вдигна глава и проследи с очи фермера и облака прах, носещ се зад машината. Направи му впечатление, че човекът не обърна глава да види защо полицията и пожарникарите са се събрали около спрелия скоростен влак. Имаше работа за вършене. Или вероятно и преди бе виждал подобни неща? В този момент съдията забеляза, че полетата от двете страни на железопътната линия са засадени с овощни дръвчета, а дивите жълти цветя покрай релсите се поклащат от вятъра.