М. Л. Лонгуърт
Произшествие във винарната (28)

Двайсет и осма глава
Ле Гаргою

Колите на паркинга пред ресторанта на Мишел Бра определено бяха различни от тези, които току-що бяха гледали, нямаше никакви ситроени, нито стари, нито нови. Повечето бяха германски, като се изключи едно яркожълто ферари с парижки регистрационен номер.

Верлак бързо изкачи каменната алея до ресторанта, докато Полик остана отвън, загледан от хълма, на който се намираше хотелът, към обраслите с шубраци равнини около Обрак.

— Дали ще се намери маса за двама за тази вечер? — попита Верлак добре изглеждащ млад мъж на рецепцията. — И стая, по-добре две?

Младежът направи физиономия.

— Ресторантът е пълен, господине.

Съдията въздъхна, бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади полицейската значка. Показа му я, наведе се над бюрото и каза:

— Тук сме по работа, която изникна в последната минута.

— Ще видя какво мога да направя.

— Ще съм ви задължен.

Младият човек се обади на някого, след което затвори телефона.

— Ще поставим малка маса за вас в салона за хранене — каза той. — И имаме една останала стая с двойно легло.

Верлак направи недоволна гримаса.

— Фантастично. Няма ли възможност за две легла?

— Не, господине.

— Ще я вземем. Вечеря в 19:30?

Знаеше, че това е ужасно ранен час за изискана вечеря, но не би могъл да издържи без храна.

— Разбира се, господине. Ако бъдете така любезни да седнете във фоайето преди вечеря, ще ви донесем менюто там.

— Чудесно. Благодаря ви.

— Ще повикам някого да ви покаже стаята и да занесе багажа ви.

— Нямаме никакви чанти — отвърна Верлак. След което прошепна: — Помнете, тук сме по работа, изникнала в последната минута.

Излезе бързо от ресторанта и намери Полик там, където го беше оставил, загледан в пейзажа.

— Имаме резервирана маса за вечеря и стая. Малък проблем с леглата, но мисля, че ще се справим някак си.

— Страхотно. Но, честно казано, като гледам тези коли и тази сграда, излязла като от космическата ера, мисля, че ще надхвърлим бюджета си дори като комисар и съдия.

— Не се тревожи за това — отвърна Верлак, знаейки, че никога не би натоварил гражданите на Екс с вечерята им, а ще я плати от собствения си джоб. — И след като ще споделим леглото довечера, крайно време е да започнеш да ме наричаш Антоан.

Полик се разсмя искрено:

— Мисля, че ако сме особено любезни, могат да ни донесат едно походно легло.

— Хъркаш ли?

— Да. А ти?

— Също, поне така казват.

Погледна разстлалата се пред тях долина, още светла под гаснещата слънчева светлина и все пак притъмняваща от носещите се по небето тъмни облаци.

— Централният масив е специално място във Франция, не е ли така? — отбеляза той.

— Да — отвърна Полик. — Но всъщност няма кътче от Франция, което да не харесвам, като изключим някои квартали в Париж.

Верлак се разсмя, не беше сигурен дали комисарят има предвид снобарските Шести и Седми райони или претъпканите, мръсни Деветнайсети и Двайсети.

— Баба ми веднъж каза, че цялата тази област е била напълно пропусната в нейния английски пътеводител за Франция. Любимият ми художник е от тук. В спалнята ми виси една от неговите картини.

— Да не е Пиер Солаж?

— Да. Познаваш ли работите му? Много черни, искам да кажа като цвят, а не като настроение.

— Елен му е голяма почитателка. Тя ми е разказвала, че Солаж е от Централния масив. Всъщност видях селце с това име на картата, когато наближавахме Лагьол.

Не добави, че Елен веднъж бе взела скоростния влак до Париж, за да посети ретроспективна изложба на художника в центъра „Помпиду“. Можеше само да си представи какви са цените на тези картини. Вероятно тази на съдията беше малка. (Всъщност не беше.)

Верлак постави ръка на широкото му рамо.

— Какво ще кажеш да отидем да вземем по един душ и да се престорим, че слагаме чисти ризи за вечеря?

 

 

— Може и да свикна с вечери в тризвездни ресторанти — каза Полик, отпуснал се в едно от белите кожени кресла пред панорамния прозорец с гледка към равнините и долината пред тях. — За първи път ми е.

— Вероятно предпочиташ да си тук с жена за първото си посещение в такъв ресторант.

— Да, за предпочитане с моята — засмя се комисарят.

— Ако Елен един ден започне да бутилира собствените си вина, тя ще стане богата и вероятно доста известна — отбеляза Верлак.

— Не знам за богата. Може би известна, но само в света на виното, като Лулу ле Рой в Бургундия и онова семейство Мондави в Калифорния.

Съдията кръстоса крака и запали пура, получавайки ядосан поглед от двойката до тях.

— Франция ще е последната страна в Европа, която ще прокара закона за забрана на пушенето в закрити помещения, помни ми думите! А като помисля, че сме 2006-а! — Обърна се на английски съседът им към съпругата си: — Хайде, Маргарет.

Двамата бързо станаха и влязоха в салона за вечеря.

— От пурата ти ли се оплака? — попита Полик. — Не е като да си се канел да влезеш с нея в ресторанта.

— Разбира се, че нямаше — излъга Верлак.

Появи се сервитьор, който им донесе две чаши местно шампанско.

— Избрахте ли какво ще вечеряте, господа? Или ще поръчате ала карт?

— Аз бих искал пълното дегустационно блюдо — каза съдията, после намигна на Полик и каза: — Ти също трябва да го опиташ.

Комисарят затвори менюто си.

— Добре, и за мен.

— Ще искате ли да довършите пурата си, преди да влезете за вечерята, господине? — попита сервитьорът. — Обикновено с шампанското сервираме тарталет о сепс, но тъй като вие пушите…

Верлак остави пурата си в пепелника.

— Тарт с гъби Портобело? Сервирайте ни го, благодаря ви. И, моля ви, искам да разгледам листа с вината.

Полик отново се облегна и потъна в гледката, докато съдията се вглъби в листа за вината, което сервитьорът бързо бе донесъл.

— Би ли искал да го погледнеш, Брюно?

— Не, избери ти. Достатъчно щастлив съм да си седя тук и да гледам как облаците се гонят по небето.

До тях се приближи сомелиер и Верлак предложи да започнат с ризлинг.

— Отличен избор, мосю — отговори мъжът със силен акцент, който и двамата не успяха да разгадаят. — Ризлинговите вина вървят чудесно със зеленчуците на мосю Бра.

— Прекрасно — каза съдията. — С месните блюда и сиренето ще искаме червено вино. Но не мога да реша дали да е „Мас Жулиен“ или „Амалая“.

— Както знаете „Мас Жулиен“ е местно, така да се каже, от Лангедок — отговори сомелиерът. — Но „Амалая“, то също е много хубаво вино, от моята родина.

Полик го погледна и вдигна изненадано вежди. Не би му хрумнало, че съдията може да поръча вино, което не е френско.

— Аржентина? — попита Верлак.

— Да, и съм щастлив да ви съобщя, че то не само ще върви добре с втората половина на вечерята ви, но е също и… божествено.

Съдията се усмихна и му подаде обратно менюто.

— Тогава нека да е аржентинското.

— Я да видим това — каза той и се наведе напред, когато миз он буш пристигнаха. — Изглежда супер фин тарт.

Двамата се опитаха да не изгълтат наведнъж малките тарталети, а да се насладят на тънкото, хрупкаво маслено тесто, върху което имаше тънко нарязани резенчета гъби, подредени на слоеве, точно както ябълките в известните френски тартове „Татен“.

Десет минути по-късно двамата седяха в трапезарията на маса с лице към панорамните прозорци, гледащи към залязващото слънце. Тапата на бутилката им „Ризлинг“ беше извадена и Верлак предложи на Полик да опита пръв виното. Големите бели чинии започнаха да пристигат в бавна последователност, блюдата бяха основно от зеленчуци. Хранеха се мълчаливо, докато не пристигна сладкият кромид, запечен бавно с нещо, което келнерът нарече „прах от женско биле“, но всъщност беше сладка, ароматна смес от маслини, захар и смлени бадеми, която ги накара да се разприказват.

— Мислиш ли, че ще ни сервират гаргою, макар че е есен? — попита Полик, завъртайки златистото вино в чашата си.

— Надявам се. Какво всъщност значи тази дума?

— Местна е. Едно време е било селско задушено с картофи, вода и шунка.

— Но сега се е превърнало във фирменото блюдо на шеф Бра — каза съдията, когато един сервитьор се приближи до масата им. — Виждал съм версиите му в почти всеки добър ресторант, където съм бил през последните десет години.

— Гаргою — обяви сервитьорът, внимателно поставяйки две бели чинии, пълни с палитра от ярки цветове.

Двамата се отдръпнаха леко назад, сякаш за да преброят по-лесно зеленчуците, дивите цветя и билките в чиниите си.

— Листенца от бели рози — каза Верлак, мислейки за Емелин и розовата градина на абатството.

— И макове — допълни Полик, повдигайки деликатно листче с вилицата си. — А тези тъмновиолетови теменужки изглеждат почти черни.

— Гулия и репички — повдигна пълна вилица от тънко нарязаните зеленчуци Верлак. — Есенната реколта.

— Не мога да разпозная и половината от нещата в чинията ми. А съм от региона.

— Чел съм, че Бра започва деня си с търсене на ядливи цветя и диви билки.

— Ето на това казвам изискана вечеря. На кого му трябва хайвер от белуга?

Някъде след шестото блюдо, което беше морски дявол, покрит с „черен зехтин“, както обявяваше менюто, в ресторанта се появи Мишел Бра. Вечерящите, които до момента разговаряха спокойно със сътрапезниците си, бурно заръкопляскаха.

— Чух, че скоро щял да предаде кухнята на сина си — каза Полик, оставяйки вилицата си. — Гледай ти колко прилича на Андре Продо, нали?

— Да, и на гимназиалния ми учител по химия, чак до малките кръгли телени очила. Идва към нас!

Двамата избутаха столовете си и се изправиха, когато шеф готвачът дойде при тяхната маса.

— Моля ви, не ставайте, съдия Верлак и комисар Полик. Хареса ли ви храната?

— Прекрасна…

— Изумителна…

— До момента гаргоюто ми е фаворитът — каза Полик. — А не съм голям фен на зеленчуците.

— Моят беше морският дявол — намеси се Верлак.

Бра се усмихна, развеселен от ентусиазма им.

— Беше толкова черно и бяло — продължи съдията, чувствайки се глупаво, че не може да опише едно блюдо по-точно.

— Точно това се опитах да постигна с него — отговори готвачът. — Наричам го „Тъмнина и светлина“. Представлява платото Обрак, плътните тъмни облаци и хълмове на фона на блестящата ярка светлина, която имаме тук поради голямата надморска височина.

Верлак се усмихна.

— Били ли сте из йоркширските тресавища? — попита той. — Те са много подобни на Обрак.

— С удоволствие ще ги посетя — отвърна Бра. — Някой ден може би.

— А черният зехтин? — попита Полик. — Какво го прави черен?

— Черните маслини, на които вадим костилките и печем на фурна цяла нощ — усмихна се готвачът. — На следващия ден ги смесваме със зехтин и постоянно мажем морския дявол със сместа, докато бавно го пържим.

— На ниска температура?

— Да, иначе сместа ще стане горчива.

— В момента навън е пълна тъмнина — отбеляза съдията, искаше му се да поговорят повече за пейзажа и по-малко за рецепти, които беше сигурен, че ще забрави на следващия ден.

— Но от ноември до април ще е бяло — каза Бра. — Навсякъде ще е сняг и мъгла. Тъмнина и светлина. Приятна вечер, господа.

— Приятна вечер и благодаря — отговориха двамата в един глас.

— Миналата седмица беше такава — отбеляза Верлак. — Тъмнина и светлина.

Сервитьорът поднесе следващото блюдо и Полик кимна.

— Съгласен съм с теб. Неразрешените убийства са тъмнината, а Албер Бонар, който раздава отлежалите си вина на бръснари и аптекари, е светлината.

 

 

В един от ъглите на широката стая бе поставено второ легло и завивките на двете легла бяха отметнати. Полик седна на ръба на своето и започна да подбира снимки от вечерята за Елен и Лея.

— Не мисля, че някога съм виждал толкова красиво блюдо като това гаргою — каза той и натисна бутончето за изпращане на телефона си. — Изглежда като картина на импресионист, като Моне. И не смятам, че съм пил толкова хубаво вино, като онова аржентинско, макар че гроздето малбек всъщност идва от Кайор…

Верлак се усмихна вътрешно, докато отиваше към банята. Вземаше душ вече за трети път през този ден и се надяваше горещата вода някак да прочисти тялото му от всичката тази храна, която току-що бе поел. Уви хавлията около кръста си и се върна в спалнята, където Брюно вече си беше легнал и хъркаше. Той отиде на пръсти до леглото си, изключи светлината и тогава видя, че червената светлинка на мобилния му телефон просветва. Беше изключил звука по време на вечерята и след това беше забравил да го включи. Видя номера на Марин и отиде в банята, за да й се обади.

— Антоан? — отговори със сънен глас тя. — Не получи ли съобщението ми?

— Съжалявам, телефонът ми беше изключен.

— Как беше Мишел Бра?

— Божествен — отговори той. — И вдъхновяващ, както би трябвало да е всеки добър ресторант. Ще ти разкажа утре и някой ден ще дойдем заедно.

— Великолепно. Слушай, имам важна информация за теб. Най-накрая успях да говоря с Филомен Жубер.

Той приседна на ръба на ваната.

— Наистина? Тя все още ли е на поклонението?

— Не, върнала се по-рано, защото трябвало да придружи приятелка, която навехнала глезена си. А свещениците от „Сен Жан де Малт“ й казали за смъртта на мадам Д’Арас и че аз съм я търсила, за да говоря с нея. Онзи адрес, където е била убита жената в Рон…

— Улица „Де ла Консепсион“ №6?

— Да. Това е адресът на мадам Жубер. Там е била родната й къща. Съборена е някъде през 60-те години.

— Мадам Д’Арас вероятно е ходила там — каза Верлак.

— Да. С нейната деменция сигурно е търсела загубените си приятелки, стари къщи и съседи, които е помнела. Баща ми каза, че това поведение е нещо обичайно за заболяването. Така че трите убийства са свързани.

— Възможно е. Но не е задължително убиецът да е един и същ.

— Мисля, че е. Да предположим, че мадам Д’Арас е видяла или чула нещо? Била е там в петък следобед, когато онази жена е била… о, Господи!

— И ако е бил човек, когото познава?

— Ще влезе в колата на някого, когото познава — каза Марин. — Било е в края на деня и тя сигурно е била уморена.

— Да — съгласи се Верлак. — Добре, слушай, сега заспивай, ще се видим утре вечер. — После добави: — Обичам те.

Марин отдръпна телефона от ухото си и го погледна изумена, след това каза:

— И аз те обичам.