М. Л. Лонгуърт
Произшествие във винарната (15)

Петнайсета глава
Крадец! Крадец^[1]!

 

Брюно Полик задържа вратата отворена, за да мине Жул Шолшер.

— Неписано правило ли е пред болниците никога да няма достатъчно места за паркиране? — попита той.

— Мислех си съвсем същото, господине — отвърна Шолшер. — Най-малката ми сестра се роди, докато мама беше горе, а баща ми обикаляше из паркинга на болницата, опитвайки се да намери свободно място. В това време мама направо побесняла горе. Стана една от любимите им истории.

Полик се засмя:

— Колко деца сте?

— Аз съм вторият от шест.

— Аз също.

Приближиха оживената рецепция и комисарят се наведе над плота, за да говори с жената там:

— Тук сме за среща с доктор Д’Алмейда. Каза ни да се обадим първо тук, защото не била сигурна къде точно ще е тази сутрин.

Администраторката не вдигна поглед и продължи да говори. Полик се спогледа с младия полицай и сви рамене, не беше забелязал, че тя е със слушалки и говори по телефона. Жената уреди час, след което отговори на друго позвъняване, а двамата чакаха. След като тя започна трети разговор, Полик се огледа за друга секретарка. Зад плота на рецепцията се появи жена, натоварена с папки, която шумно пукаше балончета дъвка.

— Извинете, аз съм полицейски комисар Брюно Полик, казаха ни да се обадим тук, за да ни покажете стаята, определена за разговори — обърна се той към нея.

Момичето го погледна отегчено, не каза нищо, остави папките до заетата с телефона жена, завъртя се и излезе от рецепцията. Администраторката завърши поредния разговор, тогава Полик се пресегна и внимателно свали слушалките от главата й.

— Ей, какво си въобразявате, че правите? — попита тя.

— С положителност човек, който физически присъства тук, на по-малко от метър от вас, е с някакво предимство пред човек някъде в града, който ви говори по телефона. Аз съм комисар Полик…

— А аз съм Карла Бруни…

Полик пренебрегна забележката й.

— Казаха ни, на мен и на моя колега, полицай Шолшер, да се обадим тук. Трябва да се срещнем с доктор Д’Алмейда.

— И какво се очаква да направя аз? — попита тя, посягайки за слушалките си.

Полик ги покри с едрата си длан.

— Предполага се да ни кажете къде да отидем, за да се видим с докторката. Болницата е доста голяма.

— Никой не ми е казал за вас.

— Бихте ли се обадили, моля, за да разберете къде е тя?

Администраторката въздъхна, в този момент момичето с дъвката се появи отново с поредната купчина папки.

— Ей, Одил — обърна се към нея жената. — Би ли казала на тези момчета къде да вървят?

Усмихна се на каламбура си и пое следващия телефонен разговор.

Одил завъртя отегчено очи, вдигна бавно друг телефон и се отдалечи от плота с него. След няколко секунди се върна.

— На третия етаж е, в гериатричното крило.

Един от асансьорите беше в ремонт, а пред другия чакаше санитар с носилка, затова двамата поеха по стълбите. Последваха указателните табелки за гериатрията, завиваха по коридори, минаваха през летящи врати.

В приемната, копие на онази от първия етаж, стояха други две подобно изглеждащи служителки, които си приказваха.

— Извинете — каза Полик. — Търсим доктор Д’Алмейда.

— Не е тук — подметна по-високата, след което се обърна отново към колежката си и продължи разговора с нея.

Възрастен мъж приближи до рецепцията и каза:

— Извинете, чакам в приемната съпругата ми да приключи с изследванията си, а там една жена в инвалидна количка има нужда да посети тоалетната.

Двете служителки се спогледаха и не казаха нищо.

— Ами… — продължи мъжът. — Дали не можете да й помогнете?

— Ние? Трябва да потърсите някоя сестра.

— О, извинете. Разбира се.

Полик погледна невярващо жените и тъкмо отвори уста, за да се възмути, когато висока, тъмнокожа жена с бяла престилка се насочи към тях.

— Мадам Фурние в чакалнята иска да пишка — провикна се по-високата служителка.

— Тогава повикайте веднага сестра — отвърна рязко лекарката — и в бъдеще, Мари-Пиер, моля ви, казвайте, че пациентът трябва да отиде до тоалетната, и то по-тихо.

После тя се обърна към Полик и Шолшер и каза:

— Съжалявам за това. Предполагам, че вие сте хората от полицията. Аз съм доктор Д’Алмейда.

Ръкуваха се и тя посочи с ръка.

— Оттук, моля.

— Администраторките тук са много далече от професионалното ниво — обади се комисарят, докато вървяха по коридора. — Поне четирите, с които се сблъскахме днес.

— Знам — отвърна тя. — А планират стачка, така че ще стане още по-зле. Боя се, че както обикновено основната част от работата им ще бъде прехвърлена върху плещите на сестрите, които и без това са ниско платени.

Тя отвори врата към малък кабинет с бюро, четири стола и малка саксия с някакво растение в ъгъла. Безличието на стаята беше компенсирано от гледката през прозореца: центърът на Екс и шпилът на катедралата.

— Моля, седнете — покани ги тя. — Смъртта на мадмоазел Монмори ни потресе. Направихме всичко възможно.

— Сигурен съм, че е било така — отвърна комисарят. — Полицай Шолшер беше тук, пазеше пред стаята й, той каза същото.

— Стори ми се, че ви познавам — усмихна се доктор Д’Алмейда за първи път. — Днес сте без униформа. Извинявам се.

— Няма проблем — отговори младият полицай.

— Предполагам, че сте дошли, за да изясните дали има вероятност за грешка — въздъхна лекарката.

Полик кимна.

— Нападателят на мадмоазел Монмори е все още някъде навън. Ако състоянието й се бе подобрило, тя можеше да го посочи. Почти напълно сме убедени, че нападателят е бил човек, когото е познавала.

— Както полицай Шолшер може да потвърди, в стаята на мадмоазел Монмори влизаха и излизаха само оторизирани лица от болничния персонал — отвърна тя. — Тук спасяваме хора, а не ги убиваме.

— Разбирам. Наречете го професионална параноя, ако искате, но трябва да разгледаме всички възможности. В стаята имаше ли човек, когато младата жена получи сърдечен арест? — попита той.

И лекарката, и Шолшер поклатиха глави.

— Всички се затичахме натам — започна да си припомня лекарката. — Когато чухме алармата на животоподдържащата машина.

— Кой беше там? — попита комисарят.

— Ами… Аз, главната сестра, един стажант… и…

— Доктор Франк Шарне — обади се Жул.

— Да, точно така — съгласи се лекарката.

Полик видя, че Шолшер прочете името от малък оранжев бележник със спирала. Отбеляза си старателността на младия полицай.

— Ще говорим с доктор Шарне днес — каза той.

Надяваше се, че съдията е имал време да го посети.

— Сигурна съм, че ще иска да съдейства — отвърна лекарката.

— Като всички вас — отбеляза комисарят. — Ами, ако е имало нещо нередно…

— Питате как би могло да стане? — замисли се тя. — Подозирате убийство?

Полик кимна.

— Задушаването на пациента с възглавница би било най-бързият и тих начин, но животоподдържащата система щеше да ни извести незабавно и по този начин убиецът щеше да бъде хванат на място.

— Ами ако е използвал лекарство? — попита комисарят.

— Да — замисли се доктор Д’Алмейда. — Като вкара нещо в системата й, като например калий. Това би било почти незабавна смърт.

— А някакъв не толкова директен начин? — продължи да разпитва Полик.

— Въздух.

— Моля?

— Въздух, инжектиран във вените с празна спринцовка. Спира дейността на сърцето. Може да отнеме десетина минути.

— Достатъчно дълго, че убиецът да се качи в колата си и да изчезне… — оживи се Полик.

— Но ние проверихме… — започна Шолшер.

— Както и ние — съгласи се лекарката.

— И тези лекарства могат да бъдат открити при аутопсията? — попита Полик.

— Да, може да има следи в кръвта й. Но има начин да бъдат прикрити дори и при аутопсия, например като се увеличат леко дозите, вливани през системата.

— Значи аутопсията може да хвърли известна светлина, но може и да не покаже нищо.

— А и не съм сигурна, че родителите й ще се съгласят — отвърна доктор Д’Алмейда. — Все още са в огромен шок, освен това са силно вярващи католици. И както вече ви казах, единствените хора с достъп до стаята й бяхме само хора от болничния персонал и родителите й, и ми е много трудно да си представя, че който и да е от нас би извършил подобно нещо, както вероятно мислите и вие за вашите служители от Съдебната палата.

Полик кимна и за миг обърна глава, за да погледне шпила на катедралата.

— Главната сестра плака — продължи лекарката. — Всички бяхме много натъжени, особено след като вече изглеждаше, че мадмоазел Монмори е вън от опасност. Но в медицинския университет винаги ни казват да не приемаме нищо за даденост.

 

 

Елен Полик и Виктор Бонар вървяха през лозята, спирайки постоянно, за да огледат растенията или да усетят тежестта на някой грозд в ръката си.

— Гроздоберът ще е скоро, нали? — попита младежът.

— Да, с баща ти искаме да изчакаме още няколко дни. След изненадващите дъждове в края на август гроздето се нуждае от още малко слънце.

— Дъжд и слънце правят плевели — каза Виктор, навеждайки се да изкорени един кичест стрък от сухата скалиста почва. — Никога не съм виждал толкова много.

— И аз — съгласи се Елен.

— Ами ако завали в някой от следващите дни? — попита момчето. — Не трябва ли да започнем брането сега?

— Опасно е, макар едно време да го правехме… но ще е прибързано. Правилният момент е, когато захарта и киселината са в баланс, прибери го прекалено рано и всичко отива по дяволите.

Виктор вдигна очи към ясното небе.

— И все пак, ако завали…

— Септемврийският дъжд може да докара гниене, но това може да се оправи с фунгициди. Предпочитам да поема риска.

Виктор отдаде чест по военному.

— Слушам, шефе!

— Ще проверим първо съдържанието на захар на гроздето шазо и да се надяваме, че ще е поне 12° — каза Елен. — Защо се тревожа за него?

— Защото е на североизточния склон, долу край пътя, и затова получава най-малко слънце.

— Правилно — усмихна се тя. — Носиш ли спринцовката? Макар че трябваше да те попитам още преди да сме тръгнали.

Той потупа раницата на гърба си.

— И ще проверим гроздето сира последно?

— Да. Не се тревожа за него, защото е на югозападен склон. Но не искаме и твърде много алкохолно съдържание. За моя вкус 15° е прекалено много.

— Ама е повече резултат за усилията — ухили се младежът.

Тя също се разсмя.

— Радвам се, че дойде да ми помагаш днес — каза. — Да благодарим за учителската стачка.

— Предпочитам да съм тук, отколкото в училище, повярвай ми — отвърна момчето.

Едва се удържа да не каже „с теб“. Винаги беше следвал Елен като кученце из лозята, но напоследък бе започнал да спазва дистанция, защото усети, че е влюбен до уши в дребната брюнетка. Не беше само заради външния и вид — стройна, мускулеста, с големи кафяви очи и сърдечен смях, а и заради познанията й и защото никога не му говореше отвисоко. На закуска тази сутрин баща му го беше помолил да й помогне с лозята и макар да не му се искаше — боеше се да не издаде чувствата си, сега вървеше и си бъбреше щастливо и безгрижно с нея. Знаеше, че баща му иска да обходи избите с онова денди от Париж без друг човек от семейството или служител, а и съдията, дето пушеше пури, щеше да е с тях.

— Май не си падаш много по училището, а? — попита Елен.

Той кимна и подритна камъче.

— Може да се окаже полезно по-късно — подхвърли тя.

— Каква полза от Молиер, когато всичко, което искам, е да произвеждам вино?

— „Крадец! Крадец!“ — провикна се Елен и двамата се разсмяха.

— „Убиец!“ — извика Виктор, мушкайки напред с въображаем меч.

Спускаха се по лек склон по тесните межди между лозовите насаждения, които все още се беряха на ръка. Чуваше се движението по шосето между Екс и Рон.

— Да спрем тук — каза Елен. — Този грозд ми изглежда добър.

Тя орони няколко зърна, а Виктор свали раницата.

— Започнали са да се сбръчкват леко. Това е добре.

— Прекрасното шазо — възхити се младежът, клекна и започна да вади апаратурата, но изведнъж бързо се изправи. — Каква е тая шибана работа? Извини ме за езика, Елен.

— Какво има, Виктор? — попита тя. — Молиер ти дойде в повече?

— Там се въргаля някаква розова чанта.

— Какво?

Виктор се наведе, за да я вдигне, но бързо се отдръпна.

— Господи! — изкрещя той и отстъпи назад, почти падайки в ръцете на Елен, след което се обърна и започна да повръща.

— Виктор! — Отпусна се на колене до него Елен и започна да разтрива гърба му.

— Не гледай там, Елен — едва изговори той.

Тя извади книжна кърпичка от джоба си и му я подаде. Изправи се и проточвайки врат над повече от метър високите лозя, се опита да види какво има зад розовата чанта.

— Татко, върви да доведеш татко! — прошепна момчето.

— Какво, за Бога, има там? — попита Елен, докато вървеше към края на реда лози и заобиколи от другата му страна.

— Божичко! — Тя закри устата си с ръка и се обърна, вперила поглед във Виктор.

— Какво е станало с нея? — попита той с разтреперан глас.

Елен поклати глава.

— Не знам, не знам.

Устата й пресъхна и тя се ядоса, че не е взела бутилка вода, особено за Виктор.

— Не мога да я оставя сама — каза тя.

— Защо? Нали е… мъртва.

— Точно затова.

Тя се върна обратно покрай редицата лози и седна до момчето.

— От уважение. Тя е възрастна жена. Ще можеш ли да вървиш?

Виктор стана и изтупа червената пръст от панталоните си.

— Да.

— Сигурен ли си?

— Да. Ще тичам.

И побягна.

 

 

Верлак бързаше за срещата си, но не в страдащата от липса на средства болница, където в момента бяха Полик и Шолшер, а в елегантна бивша къща, заобиколена с градина, в квартал „Мазарин“. Щеше да има достатъчно време да поговори с лекаря, преди да потегли с колата за „Домейн Боклер“. Секретарката отвори вратата през интеркома, той влезе и докато бързо се изкачваше по каменното стълбище, хвърли бегъл поглед към стените, покрити с фрески, изобразяващи градини. Масивната дървена врата на лекарския кабинет бе отворена, елегантна жена на около петдесет я държеше в очакване на появяването му.

— Заповядайте, господин съдия — каза тя и отстъпи встрани, — но се боя, че доктор Шарне замина снощи на почивка. Как бих могла да ви помогна?

— Миналия четвъртък доктор Шарне е посетил пациентка в болницата…

Секретарката го погледна, сякаш е малоумен.

— Доктор Шарне редовно посещава пациентите си в болницата, господин съдия.

— Да, така предположих, мадам…

— Бланш.

— Мадам Бланш — продължи той. — Разговаряме с всички болнични служители, посетили тази жена, тъй като тя почина, докато е била там. Доктор Шарне не е бил личен лекар на жената, затова искам да знам защо я е посетил.

Секретарката потрепна почти незабележимо.

— Доктор Шарне е отоларинголог.

— Извинете?

— Специалист по уши, нос, гърло. Напълно възможно е да е била от неговите пациенти.

Верлак кимна.

— Може ли да видя списъка с пациентите му, мадам Бланш?

— Може.

— Благодаря ви — каза съдията.

Имаше чувството, че стъпва върху черупки от яйца.

— Следващата седмица — продължи тя, — когато лекарят се върне от почивката си.

— Къде е?

— Лекарят ли? — попита секретарката. — Предполагам в… Ардените.

Верлак се взря в жената.

— Аз съм съдия-следовател, мадам — изрече, — и мога да погледна…

— Господине — прекъсна го тя, — не ме интересува какъв съдия сте. Моля ви, имайте малко уважение към положението ми като пазител на документите на лекаря в негово отсъствие. Може да ги разгледате с негово позволение следващата седмица.

Верлак понечи да й отговори, но звукът, който се чу в кабинета, беше от звъна на собствения му мобилен телефон. Той се извини и виждайки, че е от комисаря, отговори:

— Да, Брюно?

— Съжалявам, че те притеснявам, но имам лоши новини.

— Продължавай.

— Намерихме мадам Д’Арас, мъртва е от няколко дни.

— Разбирам — отвърна съдията, поглеждайки към секретарката, която поливаше малко цвете на бюрото си и сякаш му говореше. — Идвам веднага. Къде да те намеря?

Той затвори телефона и се обърна към мадам Бланш:

— Трябва да тръгвам, но ще се върна и със или без разрешението на доктор Шарне ще разгледам списъка на пациентите му. Благодаря за вашето, вашето…

— Довиждане, господин съдия — отговори му тя бързо, прекоси стаята и отвори вратата. — Ще предам на лекаря, че сте идвали.