М. Л. Лонгуърт
Произшествие във винарната (24)

Двайсет и четвърта глава
Препечена филийка с масло и мед

— Кафе в леглото? — учуди се Полик, като разпуха възглавниците зад себе си и се облегна на тях.

— Тази сутрин имаме нужда да се отпуснем — отвърна Елен.

— Семейство Вилар взеха Лея за училище, дължаха ми го. После звъннах на Оливие и му казах, че ще закъснея.

Брюно разтърка очи.

— Тогава трябва да се обадя на Верлак. — Той се пресегна, взе телефона си и набра съдията. Поговориха няколко минути, после затвори. — И той се е успал. Ял нещо лошо вчера. Уговорихме си среща в „Домейн Боклер“ следобед. Звучи добре, нали?

Елен седна на ръба на леглото и отпи от кафето си.

— Страхотно! Искаш да кажеш, че си се засилил да хванеш онзи шегаджия?

Полик се намръщи.

— Отдавна искам, повярвай ми, а също и съдията. Решихме също, че ще е добре да се върнем отново на мястото на едно от убийствата и пак да го огледаме.

— Когато изпиеш кафето си, слез долу да закусваме заедно — каза тя.

— Всъщност, когато приключа с кафето, смятам да се обърна и да заспя — отговори той. — Събуди ме за обяд.

 

 

Когато Брюно и Елен Полик пристигнаха, поршето на съдията вече беше паркирано в двора на семейство Бонар.

— Кафе — предложи Елиз, когато двамата влязоха в кухнята.

— Да, моля те — отговори Брюно и погледна към Елен, която каза:

— Аз ще пропусна. Не мисля, че мога да изпия и капка повече. И без това живея само на него откакто започнаха тези… кражби на вино.

Оливие Бонар скочи:

— Съгласен съм. Хайде да кажем „не“ на кафето и да опитаме новото ти бяло вино, Елен. — Той погледна към Виктор и бързо добави: — Твоето и на Виктор всъщност.

Лицето на момчето светна, после то се поклони към нея:

— Прекланям се пред майстора.

Елиз Бонар погледна въпросително към Антоан Верлак.

— Съгласен съм да го опитаме — отвърна той. — Винаги мисля по-добре след чаша вино.

— И татко винаги казва така — обади се Виктор. — Ще отида да наточа малко от бъчвата.

— Какво бяло е? — попита Верлак.

— Роле — отвърна Елен. — Това е бял винен сорт, отглеждан в Прованс, но е подценен и се продава на доста ниска цена. Италианците и корсиканците работят за повишаване на реномето му и двамата с Виктор се опитваме да направим същото.

— И го държите в бъчви по няколко месеца? — попита Брюно жена си. — Не харесвам оня прекалено дъбов вкус, дето беше на мода преди няколко години.

— Не се тревожи — каза му тя. — Използвахме стари бъчви, които купихме от една бургундска изба, не нови, така че дъбът не надделява над плодовия вкус.

— Правят ли роле в Италия? — попита съдията. — Никога не съм го пил там.

Елен кимна.

— Пили сте го, но те го наричат верментино.

Виктор се върна с две гарафи върху поднос.

— Eh voilà!

Елиз се опита въздишката й да не е много явна, когато стана да извади винените чаши от шкафа за стъкло и порцелан. Не обичаше пиенето да започва толкова рано следобед.

Виктор наля на всеки по два пръста от златистото вино, а Оливие, неспособен да скрие вълнението си, раздаде чашите.

— Моментът на истината! И нека този златен нектар помогне за решаването на нашия винен обир! — каза той, вдигайки чаша за тост.

— Наздраве, наздраве! — извикаха всички, дори и Елиз, завъртяха виното в чашите си, помирисаха го и после го завъртяха още малко.

Верлак пъхна орловия си нос в чашата и вдъхна аромата:

— Наистина мирише на мед.

— И препечена филийка с масло — добави Брюно Полик.

Верлак отново завъртя виното в чашата си и отпи.

— Ако не ми бяхте казали, щях да предположа, че е благородно шардоне от региона на Бон, Бургундия.

Виктор и Елен доволно плеснаха длани, за да се поздравят за успеха.

— Ролето ни никога не е имало такъв вкус — възкликна Оливие Бонар, затвори очи и отпи. — Не казвай на дядо си, че съм го казал — добави той, поглеждайки към Виктор.

— А къде е той? — попита младежът.

— Приготвя се за играта си петанк — отвърна Елиз. — Реми трябва да пристигне всеки момент, за да го вземе.

Сякаш чакала тези думи, една кола се появи в двора и рязко спря само на половин метър от кухненския прозорец.

— Днес много бързат — каза Елиз, отваряйки вратата. — Влизай, Реми!

— Реми е пощальон тук от години — обясни Оливие Бонар на Верлак.

— Единственият, когото аз познавам — присъедини се Виктор. — И е един от най-добрите приятели на дядо.

Всички обърнаха глави към вратата, когато на прага се появи висок, русокос мъж в бледозелен костюм от фина вълна, който влезе със сламена шапка в ръка, сякаш току-що идва от снимачната площадка на филм от началото на века.

— Извинете ме, дами и господа — каза той с лек поклон.

— Мосю Тебо — поздрави го Бонар и стана, за да се здрависа с винения експерт. — Заповядайте.

Иполит Тебо се ръкува с хората около масата, а Верлак беше напълно сигурен, че дори му намигна.

— Скъпи магистрате — обърна се той към него и леко се поклони.

Елиз Бонар с жест го покани да седне, но той отказа с махване на ръка.

— Влюбих се в костюма ви — каза тя.

Виктор изсумтя презрително.

— Не ви очаквахме — изрече Оливие Бонар, хвърляйки предупредителен поглед към сина си.

— Нямах намерение да се връщам, но съм голям поклонник на играта петанк.

Бонар го изгледа с изумление. Виненият експерт беше последният човек, който би очаквал да играе петанк.

— Петанк? — попита той, докато оглеждаше масата, за да види дали и гостите му са толкова изненадани, колкото него.

— Това новото ви бяло вино ли е? — попита Тебо, сменяйки темата.

Оливие Бонар бързо наля чаша и му я подаде. Тебо я вдигна срещу светлината, завъртя я леко и я поднесе към устните си по-бързо, отколкото Бонар очакваше. С шумен звук завъртя виното из устата си, след което отиде до вратата на кухнята, отвори я и изплю виното.

Всички мълчаха и го гледаха, докато накрая Верлак го попита:

— И така, какво мислите?

— Едно от най-добрите роле, които съм опитвал досега — отвърна той.

Виктор възкликна радостно, а Елиз го погледна, сякаш искаше да му каже: „Виждаш ли, не съди за книгата по обвивката.“

— Има много силен характер — продължи Тебо, отпи отново глътка от виното и този път я изпи. — И ми напомня за верментиното, което пих преди много години на лигурийското крайбрежие в лятната вила на скъпа приятелка, контеса Де…

Спомените на Тебо бяха прекъснати от втора кола, която спря с гръм и трясък до взетата под наем кола на Тебо.

— Това трябва да е Реми — каза Виктор. — Наздраве за петанка.

— Петанк — обади се Верлак, поглеждайки Тебо с весела искрица в очите. — Щяхте да ни кажете нещо за петанка…

Елиз Бонар представи Реми, който се бе втурнал в стаята, но замръзна, като видя насядалите около масата гости. Пощальонът се облегна притеснено на стената, мачкайки в ръце шапката си.

— Сядай, Реми! — покани го с жест Оливие. — Днес е свободният ти ден?

— Да, г-господине — отговори изнервено Реми, изненадан да види толкова много хора. — Дойдох да взема Албер за играта ни. И също така дойдох, за да…

— Това може да почака — каза Тебо, пристъпвайки леко напред. — Първо опитай виното.

— Какво става тук? — учуди се Оливие Бонар. — Вие двамата познавате ли се?

Тебо се усмихна.

— Срещнахме се в селото по време на игра петанк.

— Добър си — рече Реми, пристъпвайки неловко. — Роден талант.

— Сядай, Реми — покани го отново Оливие, който не схващаше диалога между пощальона и винения експерт. — Опитай това бяло вино, наскоро го създадохме.

Реми бързо седна, блъсвайки се непохватно в масата.

— Ъхъ, да. Малко вино ще ми дойде добре точно сега.

Виктор му наля чаша, Реми я подуши, после отпи малко и изжабурка шумно виното в устата си като специалист. Елен скри усмивката си и намигна на Виктор.

— Великолепно — заяви. — Точно такъв трябва да е вкусът на ролето.

Докато другите се взираха мълчаливо в него, изненадани от познанията му, Елиз се върна в кухнята и каза:

— Албер ще слезе след минутка, Реми. Не е забелязал колко е часът и сега се приготвя.

— А ние трябва да отидем да огледаме местопрестъплението още веднъж — каза Полик, изправяйки се.

Верлак кимна и допи виното си.

Реми скочи, блъскайки отново масата.

— А? Местопрестъпление? — попита той. — На кражбата на вино?

— Не, Реми — каза Оливие. — Става дума за онази жена, знаеш, чието тяло бе открито в нашето лозе.

— Дали може да излезем за малко, преди баща ви да слезе? — каза Тебо на Оливие Бонар.

— Имаме да ти покажем нещо! — добави Реми, кимайки усърдно с глава.

— Реми, какво става? — попита Оливие, като остави чашата си и стана.

— Добре ли си? — попита го Елиз. — Искаш ли чаша вода?

Тя погледна озадачено мъжа си.

— Ъ-ъ, няма нужда от вода, мадам. Но ти, Оливие, трябва да дойдеш до вана ми, и то бързо. Трябва да ти покажа нещо.

— Добре, добре.

Всички последваха Реми до вана му, бивш жълт пощенски бус, боядисан в бяло. Струпаха се около задната му врата, докато пощальонът се туткаше с ключовете, като успя дори да ги изпусне на земята.

Виктор се наведе и ги вдигна.

— Реми, искаш ли аз да отключа вратата? — попита.

Мъжът бързо кимна, взрян в кухненската врата. Виктор отключи и отвори широко вратите, отдръпна се назад, погледна баща си, после Реми.

— Реми, тук е пълно с вино.

— Д-д-да.

Оливие Бонар посегна и извади една бутилка. Погледна етикета и въздъхна, подавайки я на Елиз.

— Реми — ахна тя, предавайки я на Виктор. — Това е наше.

— Вие ли го открихте? — обърна се Верлак към Иполит Тебо.

Експертът отвърна с лек поклон.

— Не мога да повярвам — каза Виктор, загледан в пощальона. — Как си могъл да го направиш?

— Ами, беше доста сложно — отвърна му той. — Отне ни дни да съберем това, което беше останало.

— Което беше останало? — попита озадачено Елен.

— Как влезе в избата ни? — попита Оливие. — Направил си копие от ключа, който виси в кухнята?

Реми го зяпна.

— Ама какво става? Познаваме се цял живот — изрече. — Не мога да повярвам, че ме обвиняваш, че крада виното ти! Хубава работа!

— Но, Реми — намеси се меко Елиз, — какво да мислим? Откъде си взел всичко това?

— Старите вина от 64-а година — промърмори Виктор, подавайки прашна бутилка на баща си.

— От всички наоколо — отговори Реми, отново поглеждайки тревожно към вратата на кухнята. — Никой не искаше да признае, че има от вашето вино. Той обаче разкри всичко! — посочи към Тебо. — Игра петанк с нас и ни попита дали имаме бутилки от него. Тогава Роже каза, че Албер му е дал една бутилка магнум от 1978 г., а Жан-Филип каза, че той също има няколко от 70-те, подарени му от Албер, и тогава разбрахме какво става.

— Татко раздава нашето вино? — попита Оливие.

Тебо кимна.

— Онзи ден, когато дойдох да разгледам избата ви — каза, — видях баща ви да излиза за играта на петанк, стиснал кожената си чанта, сякаш в нея е съкровището на живота му, а не просто топките му за петанк. Тръгнах си бързо и го последвах в селото, видях го да спира пред месарницата, където даде на месаря бутилка вино, после пресече улицата и влезе в аптеката, където направи същото. Беше разочароващо лек за разрешаване случай.

— Дори прислужницата ви има няколко и Патрис, който подстригва Албер — развълнувано допълни Реми.

— Исках да се уверя, че баща ви не е бил принуден да раздава виното си, затова поиграх петанк с… момчетата — каза Тебо.

Хората се спогледаха, всеки от тях усилено мислейки в какво ли е бил облечен за играта.

— Като че ли пък ние насила ще накараме Албер да го прави! — възмути се Реми. — Правеше го по своя воля!

— Вярно е — каза Албер Бонар, който тъкмо излизаше от къщата, прегърнал в ръце чантата си с топките за игра. — По-добре на приятелите, отколкото на врага.

— Тате? — изуми се Оливие, тръгвайки към него. — Врагът?

— Бошетата.

— Тате, войната свърши преди шейсет години. Имаме немски приятели и клиенти.

Албер Бонар притисна още по-силно чантата към гърдите си.

— Дядо — намеси се Виктор, — дай да нося чантата. Струва ми се тежка.

Момчето бавно се приближи до дядо си и внимателно взе чантата от ръцете му, като хвърли предупредителен поглед към баща си.

— Не ги давай на никого, освен на наши приятели — каза Албер Бонар. — А сега двамата с Реми трябва да тръгваме, за да не закъснеем.

Пощальонът погледна Оливие Бонар и повдигна рамо.

— Хайде, Реми! — подкани го Албер, заобикаляйки вана към мястото до шофьора.

Виктор остави чантата на земята, извади от нея двете бутилки вино и после я понесе към него.

— Ето, дядо. Топките ти!

Реми седна на шофьорското място и смъкна стъклото на прозореца.

— Събрахме каквото можахме — прошепна той на Оливие, като протегна глава навън. — Но някои от хората вече са изпили виното. Не и аз. Не се притеснявай. Ще получиш и моето.

Оливие сложи длан върху ръката му.

— Благодаря ти, Реми. Трябва да запазиш няколко бутилки за себе си.

— А, не, не. Не бих си и помислил. Радвам се, че бях полезен.

Оливие погледна към задната част на вана и видя Верлак, Елен, Брюно и Виктор да разтоварват бързо бутилките, докато Тебо гледаше със скръстени ръце. Бонар потупа по вратите на вана и каза:

— Приятна игра.

Реми свали кепето си и им махна с него, а всички чуха как Албер се оплаква високо от Жан-Филип, който според него мамил по време на последната игра.

— Ще го докарам навреме за вечеря! — извика им Реми, докато излизаха през портите на „Домейн Боклер“.

— Мосю Тебо — стисна ръката на винения експерт Оливие. — Не знам как да ви се отблагодаря.

— О, няма защо.

— Ще останете ли за вечеря? — развълнувано го попита Елиз.

— Благодаря ви, но трябва да хвана скоростния влак за Париж. — Тебо се усмихна и добави: — Имам уговорка за късна вечеря с издателя ми.

— Пишете книга за виното? — попита Оливие.

— Публикувам мемоарите си.

Верлак го погледна и се усмихна.

— Уха! Със сигурност ще купим книгата, когато излезе — каза Елиз. — Какво ще е заглавието?

Виненият експерт оправи вратовръзката си.

— „Изповедите на един крадец на вино“.

— Ха! — избухна в смях Верлак.

Тебо не му обърна внимание.

— Телевизионните права вече са продадени — каза с усмивка. — За сериал по Канал Плюс.

Елиз плесна с ръце:

— Това е чудесно! Кой ще играе вашата роля? О, просто виждам Ромен Дюри или може би Гийом Канет…