М. Л. Лонгуърт
Произшествие във винарната (13)

Тринайсета глава
Филомен подрежда цветята

Виктор Бонар се беше отпуснал в леглото си с ръце под главата и зяпаше тавана. Когато стана на девет, двамата с баща му го налепиха целия със светещи в тъмното звезди. Погледна към Голямата мечка и се зачуди дали не трябва вече да ги свали, беше на осемнайсет все пак. На вратата се почука.

— Влез — промърмори той, без да откъсва очи от тавана.

— Знам, че още няма десет часът — влезе с усмивка Оливие Бонар и седна на края на леглото. — Но понеже снощи не излезе да купонясваш, значи би трябвало да си в добра форма.

Виктор продължаваше да лежи неподвижно, загледан в звездите.

— Знаеш ли, че когато бях на твоята възраст, ние също ходехме във „Фантазия“? Сигурен съм, че вътре е същото, само музиката се е променила.

— Да, вече няма „Бийтълс“.

Оливие перна шеговито сина си по главата.

— Не съм толкова стар!

После го погледна, възхищавайки се на правия му нос, високите скули и луничките, които момчето бе наследило от майка си.

— Все още ли си ми бесен? — попита той.

— Да.

— Наистина съжалявам за това, което казах онзи ден.

— Правилно.

— А какво друго можех да си помисля? — каза Оливие. — Не сме чак толкова много хората с ключ от избата. Бях шокиран.

Виктор обърна глава, така че да вижда баща си.

— Добре тогава. Но трябва да знаеш, че никога, ама никога не бих взел твоето… нашето… вино.

— Добре. Но ако имаш нужда от пари по каквато и да е причина, ще ни кажеш, нали?

— Разбира се.

Някаква кола спря на покрития с чакъл вътрешен двор и двамата скочиха, за да погледнат през прозореца на спалнята.

— О, само Реми е, идва да вземе татко, за да играят петанк.

Видяха Албер Бонар бързо да крачи към раздрънкания ван на пощаджията, прегърнал с две ръце кожената си спортна чанта.

— Определено обича топките си — разсмя се Виктор, после се върна в леглото и дръпна завивките до брадичката си.

— Не се намествай много удобно — каза му Оливие, сядайки отново на ръба на леглото. — Брюно, мъжът на Елен, ми звънна вчера. Помниш го, нали?

— Да. Едрото ченге, дето изглежда страховито и играе ръгби.

— Полицай — поправи го Оливие. — Да, точно той. Каза ми, че шефът му Антоан Верлак е посетил един крадец на вина в Париж и е получил информация, която може да ни е полезна.

Виктор се изправи в леглото.

— Вярно ли? Ченгета… полицаи… посещават крадци на вино в днешно време?

— Човекът всъщност се бил поправил и сега помагал на полицията да разрешава случаи с кражби на скъпи вина.

— И какво им казал?

— Че крадецът ще се върне отново — отвърна Оливие Бонар с ръка върху дръжката на вратата. — Затова ставай и се обличай.

— Ще организираме наблюдение или какво? Искам да закуся. Защо трябва да бързаме толкова?

— Защото преди малко проверих избата — отговори Оливие. — Изчезнало е още вино.

 

 

Марин знаеше, че не е добра католичка. Понякога й се искаше да има безпрекословната вяра на родителите си, обичаше мистерията на църквата и ритуалите й, но не беше чак толкова вярваща, че да присъства редовно на службите. А дали това не беше само извинение? Дали всъщност не беше прекалено мързелива, че да става рано в неделя сутрин? Не, не, не беше така. Не одобряваше позицията на папата по въпроса за контрола върху раждаемостта и абортите. Иронията се криеше в това, че се чувстваше изключително добре в църквите. Обичаше строгите им каменни стени, златистата светлина, струяща през високите прозорци, както в тази неделна сутрин, обичаше песнопенията и времето за размисъл. Бе почувствала почти облекчение, когато Антоан каза, че тази сутрин трябва да отиде до Съдебната палата, за да свърши някаква работа, защото знаеше, че веднага ще стане и ще отиде в „Сен Жан де Малт“. Площадът бе покрит с лъскави кафяви кестени, нападали от дърветата, и тя леко ги подритваше, докато вървеше. Църквата имаше нови, изцяло стъклени врати и Марин смътно си спомни, че майка й беше споменала цената им и трудностите, с които се сблъскали монасите, за да намерят точно подходящия вид. Всичко беше златисто и тя седна, и се огледа. Ухаеше на тамян, както винаги, и дъхът й спря от красотата на църквата. Каменните стени грееха златисти, както и светлината, струяща от южните прозорци върху позлатената катедра и статуите на Богородица, полираните месингови части на съвременните осветителни тела, дори плетените ратанови седалки. Тя се обърна, за да види новия орган, голяма част от сумата за който беше събрана с продажба на вина, организирана от родителите й — той също беше златист, изработен от светло дърво, може би бреза? — с блестящите си тръби от неръждаема стомана, извисяващи се към тавана. Осъзна, че триумфът на църквата се състои в това, че е красива — нито един предмет не изпъкваше, нямаше световноизвестна картина, нито изумителна скулптура. Цялата сграда беше една съвършена творба на изкуството.

Внезапен шум я накара да се обърне — църквата се изпълваше с възрастни жени, които носеха наръчи цветя и шепнеха възбудено помежду си. Естествено, помисли си Марин, неделя в ранния септември… вероятно днес щеше да има поне една-две сватби. Тя стана от мястото си и отиде до малкия страничен параклис, за да запали свещ. Южните параклиси винаги бяха много влажни и в доста по-лошо състояние, Марин забеляза, че стените се ронят и са още по-напукани от последния път, когато идва тук. Пусна монета от две евро в месинговия процеп и чу как тя пада със звън на дъното. Наведе глава, затвори очи и се помоли на духовете, които биха я чули. Вдигна дясната си ръка и леко докосна външната страна на лявата си гърда. Бучицата бе все още там, като твърдо грахче или може би малко по-голяма — като бадем. Остана неподвижна няколко минути, загледана в потрепващите пламъчета, опитвайки се да не чува шума зад себе си. Сега ще й помогне съвременната медицина, а не светците, но беше доволна, че дойде. Обърна се и се загледа в жените, които се щураха в църквата, почти завиждайки им за сутрешното съботно задължение. Колко ли хубава трябва да е тази сигурност в редовния им ангажимент.

— Я гледай ти — изрече мъжки глас зад нея. — И това, ако не е Марин Боне.

Обърна се и видя отец Жан-Люк да й се усмихва.

— Добър ден, отче — поздрави го тя и стисна ръката му.

Едва не добави „отдавна не сме се виждали“, макар усмихнатият свещеник да не изглеждаше сърдит, че не е стъпвала в църквата от погребението на Етиен де Бремон. Отецът беше достатъчно тактичен да не я попита какво прави в църквата, защото бе видял, че пали свещ.

— Как ви се струва? — попита той, поглеждайки нагоре към органа, който заемаше по-голямата част от галерията над входните врати.

— Прекрасен е — отвърна тя. — Родителите ми казаха, че е голям, но нямах представа, че е чак толкова огромен.

— Майка ви трябваше да бъде убеждавана, че продажбата на вино, специалното местно „Сен Жан де Малт“, ще помогне да платим за органа — каза той. — Но, веднъж щом се съгласи, стана една от нашите най-добрите продавачи!

Марин се засмя:

— И аз купих няколко бутилки, приятелите ми също.

— Добро розе беше, нали? — каза той. — Аз не съм голям поклонник на розето, предпочитам една студена бира, когато е горещо, но онова розе беше наистина много добро.

Марин се усмихна и кимна, очарована, че един божи служител разговаря за вино с нея.

— Е, трябва да вървя — продължи той. — Както виждате, днес ще е натоварен ден.

— Да, виждам — отвърна тя, подавайки му ръка. — Приятен ден.

— И на вас, Марин. Радвам се, че се видяхме.

Тя проследи с поглед как той тръгва към олтара, после свива вдясно и се насочва към ризницата, по всяка вероятност за бърз обяд, преди сватбената суматоха да превземе църквата.

— Мадмоазел Боне, вие ли сте? — прозвуча женски глас зад гърба й.

Марин се обърна и видя възрастна, белокоса жена със загоряло, жизнено лице и ясни сини очи.

— О, мадам Жубер — усмихна се тя. — Как сте?

— Много заета! — отвърна Филомен Жубер, веейки си с ръка. — Днес имаме три венчавки, така че бързаме с цветята, както виждате! Не, Констанс, не слагай лилиите там!

Мадам Жубер беше съседка на Марин, апартаментите им гледаха един към друг над двора, който делеше улицата на Марин от улица „Кардинал“.

— Как е мосю Жубер? — попита Марин.

— На седемдесет и три и все още работи! — похвали го съпругата му. — Не можете да го изкарате от онази печатница и за всичкия чай на Китай. И като си помисля, че някои хора във Франция искат да се пенсионират на шейсет!

Марин се усмихна, знаейки, че тя има предвид социалистическата партия и избирателите й. Това бе едно от болните места и на Антоан Верлак.

— След като мосю продължава да ходи на работа, наистина е хубаво, че вие сте заета с църквата и хора.

— О! Познавам тази църква, все едно аз съм я строила.

Марин се усмихна на любопитната употреба от страна на мадам Жубер на старата провансалска поговорка.

— Тук ли сте кръстена?

— О, небеса, не! Беше много далече от Екс, да ви кажа право.

— На север? — предположи младата жена.

— Да! В Рон!

Марин едва се удържа да не се разсмее. Рон беше селце на около двайсет минути с кола северно от Екс. Когато предположи „на север“, имаше предвид Нормандия или Бретан.

— Дойдох в Екс, когато се омъжих — продължи мадам Жубер. — Констанс!

Филомен Жубер наблюдаваше с ръце на кръста как друга от доброволките слага грешния букет бели рози пред аналоя за църковните книги.

— Трябва да вървя, мадмоазел Боне — каза тя. — Може би някоя събота ще подреждаме вашите цветя, а?

Марин направи неуспешен опит да се усмихне. Опита се да не мисли за бучката на лявата си гърда и за Антоан Верлак, който мразеше институцията на брака.

— Може би — отвърна бързо.

 

 

— Мисля този път да опитам етиопско.

— И ще зарежеш обичайното си италианско, така ли? — попита Магали.

— Днес съм в настроение за експерименти — отвърна Жул, наслаждавайки се на дълбокото деколте на блузката, която тя носеше, и на тесните й джинси.

Започваше да свиква с тъмните цветове, които тя очевидно предпочиташе — черната очна линия, черния лак върху ноктите й и тъмночервеното червило на устните. Замисли се за мъничкото диамантче върху лявата й ноздра и дойде до заключението, че подхожда на дългия й тесен нос. Майка му не би го одобрила, но те и без това не бяха на такъв етап от познанството си. Засега разговорите се въртяха около времето и кафето.

— Работен ден? — попита Магали, побутвайки захарницата към него.

— Да. Но почивам в неделите. А ти? — Надяваше се, че думите му са прозвучали достатъчно небрежно.

— Да, затворени сме в неделя. Което е добре, щото тогава ходя на църква.

Той изсипа пакетче кафява захар в кафето си и погледна Магали, несигурен как да продължи.

Момичето се разсмя и отмина към съседната маса.

— Ама вие в Елзас сте страхотни наивници! — подвикна тя към него.

Магали взе поръчката на хората и после се запъти към кафенето, намигайки му. Той изпи кафето си, махна за довиждане, остави пари върху масата и се запъти по улица „Шабрие“. Помисли си, че неделите са хубав ден да я покани на разходка, можеха да отидат на плаж или на изложба в Марсилия. Нямаше представа какво обича да прави тя. Вървеше към Съдебната палата, прехвърляйки идеи за среща в ума си, и когато стигна до входа, вече бе успял да се убеди, че не може да я покани… та те едва се познаваха.

Когато наближи голямото работно помещение на втория етаж, споделяно от шестима полицейски служители, комисар Полик и мадам Жирар, секретарката на съдията, чу високи гласове и както му се стори плач. Ускори крачка, влезе през двойната стъклена врата и видя Роже, надвесен над възрастен мъж, седнал на пейка до стената.

— Жена ви ще се върне днес, гарантирам ви — казваше Роже, който вдигна очи към Жул и направи отегчена гримаса. — Точно както миналия път — намигна на Жул той.

— Миналата седмица я нямаше само няколко часа — настоя мъжът. — А не цяла нощ.

— Цяла нощ? — възкликна Жул.

Роже му направи знак с ръка да не се намесва.

— Всичко е наред, полицай Шолшер — каза той с впечатляващо дълбок глас, прекалено учтив и професионален за него.

Жул игнорира колегата си и се приведе, така че лицето му да е на едно ниво с това на стареца.

— Кога изчезна жена ви? — попита го внимателно.

Мъжът въздъхна дълбоко и отговори:

— Доколкото разбирам, излязла е почти веднага след обяда вчера. Аз тръгнах в 13:45, за да се върна на работа, а когато се прибрах в 17:30, мръсните чинии бяха все още в мивката. Полин винаги мие чиниите веднага след хранене.

Жул прехвърли тежестта си на другия крак, без да обръща внимание на преувеличената въздишка на Роже.

— И жена ви никога преди не го е правила?

Мъжът го погледна със зачервени, подути очи.

— Не, разбира се, че не го е правила — отвърна тихо.

Жул се изправи и сложи ръка на рамото му.

— Това е сериозно — прошепна той бързо на Роже.

Някаква врата зад гърба им бързо се отвори и полицай Шолшер светкавично се спогледа с Роже Каром, а очите му казваха: „О, не!“

Съдия Верлак излезе от кабинета си и се обърна към полицаите:

— Говорех по телефона и ми се стори, че чух плач. Какво става тук?

Роже направи гримаса и кимна към възрастния човек.

— Мосю Д’Арас — поздрави го съдията и също се приведе на едно коляно, за да говори с него. — Какво има? Жена ви отново ли изчезна?

Старецът кимна, облекчен, че съдия-следователят е там.

— Да. Излязла е, както разбирам, по някое време вчера следобед. И досега не се е върнала. Взела е чантата си, голяма розова „Лоншан“, която й подарих за рождения ден. И това е всичко, което е взела, куфарите и чантите ни за пътуване са си в гардеробната. Съседите казаха, че Коко — нашият пудел — е лаел през по-голямата част от следобеда.

— Вие дадохте снимка на мадам на комисар Полик, нали?

Мъжът кимна. Съдията се изправи и каза на Роже:

— Моля, намерете снимката на мадам Д’Арас, обадете се на комисаря у тях, ако е необходимо.

Той протегна ръка, за да помогне на стареца да стане, и го поведе към своя кабинет.

— Съдия-следовател помага на старец, чиято жена е изчезнала? — прошепна Роже към Жул. — Невероятно!

— Има си причини — отвърна той. — Давай да намерим тази снимка.

— След като се измъкна да изпуша една цигарка — отвърна му Роже.

Вратата на Верлак се отвори и той показа глава.

— Полицай Шолшер, вие ще водите това разследване. Изненадан съм да видя, че и двамата сте още тук. Намерете снимката и сядайте на телефоните — болници, автобусни и железопътни гари… обичайното.

— Да, господине! — отвърнаха и двамата.

Съдията се прибра в кабинета си.

— Ще включим всички свободни полицаи в издирването на мадам Д’Арас — каза той на възрастния човек. — Съпругата ви шофира ли?

— Не, никога не се научи.

— Добре. Приятел съм с племенника ви Кристоф.

— А, значи затова един магистрат ми помага.

Верлак не обърна внимание на забележката и продължи:

— Видяхме се снощи на едно парти. Той е загрижен за психическото състояние на леля си. Тя има ли алцхаймер, мосю Д’Арас?

Мъжът кимна.

— Показва всички симптоми на ранния стадий, ако съдя по това, което прочетох. Но отказва да отиде на лекар. Смята, че всички доктори участват в конспирация да изкарват пари от операции, които не са необходими. Веднъж дори го каза на специалист, който я преглеждаше заради бучка в тироидната й жлеза.

Верлак въздъхна дълбоко.

— Разбирам. Къде мислите може да е отишла?

— Не знам. Тя не кара кола и не обича да пътува. Но напоследък говореше, че иска да види сестра си Клотилд.

— Къде живее тя? — попита съдията.

— В Югозападна Франция, в Жонкиер, близо до Нарбон.

— Жонкиер? — повтори Верлак. — Това не е ли средновековно абатство?

Спомняше си, че неговата баба Емелин му беше разказвала за посещение, което е направила в манастира.

— Да — отвърна възрастният мъж. — Клотилд е монахиня там.