М. Л. Лонгуърт
Произшествие във винарната (19)

Деветнайсета глава
Южен чар

Верлак изкачи тичешком стълбите на четирите етажа до своя апартамент и останал без дъх, започна да търси ключа във връзката, за да отвори вратата.

— Здрасти, Марин — извика той, когато накрая успя да влезе.

— Здрасти! В спалнята съм — отвърна тя. — Работя.

— Добре, ще съм там след минутка!

Той взе телефона си и позвъни на Полик.

— Здравей, Брюно. Извинявай, че те безпокоя. Може ли да ми изпратиш телефонния номер на шефа на мадмоазел Монмори? Би ли ми казал и името му?

— Камел Йешела — отвърна Полик. — Ще ти изпратя номера веднага.

— Благодаря. Ще ти звънна, след като говоря с него. Чао.

Номерът на мобилния на управителя на банката се появи на екрана на телефона му, той натисна „набери“ и зачака Йешела да отговори.

— Хайде… хайде… — мърмореше си под нос.

На четвъртото позвъняване управителят отговори:

— Да, ало?

— Здравейте, мосю Йешела. Обажда се съдия Верлак. Имам един въпрос.

— Давайте.

— Мадмоазел Монмори караше ли кола?

— Да.

Верлак въздъхна:

— О, ясно.

— Но не и напоследък — продължи управителят. — Колата й отказа преди около шест месеца и тя спестяваше, за да си купи нова.

Раменете на Верлак се изпънаха и той погледна към тавана.

— И как идваше в Екс?

— Караше я колега или вземаше автобуса.

— Хиляди благодарности — каза съдията. — Извинявайте, че ви притесних.

— Няма проблем. Надявам се да съм помогнал. Съсипани сме от смъртта й. — Той подсмръкна и пое дълбоко дъх, след което добави: — Вероятно ще ви видим на погребението? Утре в 11 часа на гробището „Ла Мадлена“.

Съдията затвори очи.

— Ще се опитам да дойда. Довиждане.

Марин излезе от спалнята с книга в ръка.

— Ей, здрасти — каза тя на път към кухнята, целувайки го по бузата, докато минаваше покрай него. — Ммм, пастис — констатира.

— Сюзан, Полин и Жизел, всички те са взели автобуса — отговори бързо той.

Марин се отдръпна.

— Шегуваш се? Това е повече от съвпадение, нали така? Шофьор на автобус.

— Вероятно, но как може да знае къде живеят?

— И защо ще преследва мадам Д’Арас? — попита Марин. — Това е моментът, който не отговаря. Между другото, говори ли вече с Филип Леридон?

— Ама ти наистина не го харесваш, нали? — усмихна се той.

— Утре ще отида. Жил д’Арас казал на Брюно за спора, който си чула в пощенския клон, мадам се оплакала на съпруга си.

— Но тя не чу това, което Леридон каза, след като тя излезе — рече Марин. — Че светът ще стане по-добро място без жени като нея.

Верлак кимна, отиде до хладилника и извади бутилка бяло „Макон“.

— Бих казал същото, ако съдя по това, което чух за нея.

Той погледна бутилката и видя, че вече е отворена.

— Хей! Как е?

— Великолепно — отговори Марин. — Помага на четенето.

— Сигурен съм.

— Отидох да потърся мадам Жубер… Филомен… днес.

Верлак си наля чаша вино.

— Благодаря. И какво каза тя?

— Тя е на поклонение.

— По дяволите! Има ли начин да се свържем с нея?

— Брат Беноа се опитва да намери телефонен номер, току-що говорих с него. Групата им била задържана поради дъждове и сега изостават от графика си. Той се опитва да разбере къде са в момента. Иска да каже на мадам Жубер за смъртта на мадам Д’Арас, защото едно време са били добри приятелки. А ти как прекара останалата част от деня?

Антоан Верлак взе чашата си, изкачи петте стъпала, водещи от общата кухня и трапезария към всекидневната и седна в коженото си кресло.

— Скапано — отвърна. — Фабрис ми чете конско, защото съм повикал Кристоф за разговор. Почувствах се като тийнейджър.

— Ще му мине — успокои го Марин, сядайки на най-долното стъпало, което беше едно от любимите й места в апартамента.

— Помниш ли онази кал, която видяхме по гумите на скъпата модна кола на Кристоф вечерта на събирането? — попита тя, поглеждайки го.

— Отличен за помненето на този детайл — усмихна се той.

— Спомних си го, но вероятно след теб. Момчетата успяха да изчегъртат малко от нея и я изпратихме в лабораторията.

— Бедният Кристоф. Надявам се да не е кал от лозе.

— И аз казах така на един от полицаите ми днес. Кристоф няма алиби за ранната вечер в онзи петък, за времето, преди да дойде на събирането на клуба.

— А той какво каза, че е правил тогава?

— Брюно смята, че е бил уклончив — отвърна Антоан. — Кристоф твърди, че си бил вкъщи, сам.

— Ти попита ли го за калта?

— Не. Исках първо да я изследват. Не съм сигурен, че беше добро решение.

Той се облегна в креслото, наслаждавайки се на шардонето от южния край на Бургундия, чиято цена беше четвърт от тази на модните му братовчеди на север от Бун.

— Какво ще вечеряме?

— Салата от грах и студена шунка — провикна се от кухнята Марин. — С прясно козе сирене и смокини за десерт.

— Пак ли смокини? — попита той, докато въртеше златистото вино в чашата си и наблюдаваше как течността бавно се стича по стъклените стени.

— Нашите имаха невероятна реколта тази година, като всеки в Прованс.

Антоан се засмя:

— Ама съм разглезен. Извинявай.

Той взе томчето с поезията на Чеслав Милош и отвори на случайна страница в средата на книгата. Почете малко, отпусна я разтворена на коленете си, после отново я вдигна.

— Чуй това — провикна се към Марин. — „И все напред през лъкатушещите долчинки, дорде внезапно във висините заблестява този бисер за очите на изморения пътник…“ Това е за Рокамадур — каза. — По маршрута на поклонението е, нали? Била ли си там?

— Няколко пъти. Лъкатушещи долчинки е перфектно описание на тази част от провинцията, винаги започвах да повръщам в колата, когато стигахме до завоите преди селото. В църквата, до която трябва да се изкатериш пеша, има статуя на Богородица и младенеца, родителите ми бяха направо откачили по нея. Аз предпочитах малките кръгли сиренца, които правеха там. Това беше наградата ми за дългото пътуване с колата.

Верлак въздъхна.

— А повръщането в колата? Горкичката. Радвам се, че не е трябвало да ходя на почивка с родителите ти.

— А ти как прекарваше ваканциите си? — попита го тя от долното стъпало с кухненска кърпа, метната на рамото. — Ресторанти с три звезди на Мишлен с поредната едноседмична любовница на баща ти?

— Тушѐ!

Марин понечи да тръгне към кухнята, после спря, изкачи стълбите и приседна на страничната облегалка на креслото му.

— Притеснява ме, че когато ти казах за бучката на гърдата ми, ти го прие лично.

— В ресторанта? А как иначе да го приема? — попита той, изненадан от обрата в разговора им.

— Трябваше да се разтревожиш за мен, а не да се разстройваш само защото не съм ти казала веднага. Стори ми се егоистична реакция.

— Предполагам, защото бях шокиран. А и с всички тези убийства… Извинявай. Трябваше да те попитам как се чувстваш.

Тя го целуна по челото.

— Направи го, но едва след това.

Тя му показа лентичката анкерпласт, той я погали нежно с пръст, наведе се и я целуна.

— Кога ще знаеш?

— От лабораторията трябваше да се обадят тази вечер, но още не са. Така че, да се надяваме, че ще звъннат утре рано сутринта. — Тя скочи и слезе по стъпалата. — Вечерята чака на масата в трапезарията. Само отивам до спалнята да се преоблека.

Верлак се усмихна леко, обичаше факта, че Марин се преоблича за вечеря и сменя „градските си дрехи“, както ги наричаше, с „удобните си дрехи“, макар и двата вида да бяха еднакво елегантни. Харесваше силата на характера й, явно през уикенда се беше тревожила за бучката, но сега, изглежда, сякаш се бе успокоила. Нещо в настроението й се бе променило — дали не беше заради онова посещение на църквата в неделя? Или беше говорила с родителите си? Той не беше й помогнал и се почувства като задник — точно както Фабрис го бе нарекъл.

Въздъхна и се зачете отново в стихотворението на Милош за поклонението. Това бе едно от нещата, които обичаше в поезията, че може да си избере един-два реда и да има нещо, което ще остане с него, нещо, за което да разсъждава. „Не девицата в кулата, макар тя да ни примамва с усмивка/И да ни заслепява, преди да ни отведе в килията си.“ Тя беше Моник, тя бе живяла на шестия етаж в Сен Жермен, без асансьор. И години по-късно беше починала от рак на гърдата.

Той затвори книгата, слезе по стъпалата в трапезарията и с удоволствие се загледа как Марин се привежда над масата, за да запали две свещи.

 

 

Жул незабавно съжали, че не беше запазил маса предварително. Беше невъзможно да не се сблъска с Магали, защото двамата се движеха един срещу друг по улица „Фредерик Мистрал“, а тротоарът там е невъзможно тесен и той нарочно мина от външната страна по бордюра, за да има достатъчно място за нея от вътрешната страна. Така беше възпитан и дори не се бе замислил. Тя веднага забеляза кавалерското му отношение и се впечатли. Години по-късно щеше да разказва на двете им дъщери, че се е влюбила в младия си полицай точно тази вечер.

Жул обаче разказваше друга история за първата им среща. Винаги започваше по един и същи начин: как двамата се сблъскали на площад „Ришелм“, той се прибирал в квартирата си след работа, а тя, след като тъкмо затворила кафенето, което не работело вечер. Нещо в усмивката, която се появила на лицето й, когато го видяла, му дало кураж да я покани на вечеря. Предложил да отидат в „Лотус“, представяйки го като някакво внезапно хрумване, но истината била, че от дни мислел да я покани. Но в онзи момент само на метри от ресторанта съжалил за решението си. Не за това, че поканил Магали на вечеря, а за избора на „Лотус“. Ресторантът бил претъпкан, чували музиката, от вратата се изсипала тълпа и хората тръгнали по тротоара.

— По дяволите — прошепнал той.

— Моля? — попитала тя, спирайки пред ресторанта.

— Не съм резервирал маса.

Магали повдигнала рамо.

— Няма значение. Може да отидем на друго място.

Жул се усмихнал нещастно.

— Ще надникна да проверя.

— Ще те чакам тук — казала тя.

С усилие си проправил път през тълпата и успял да влезе, за да говори с едрия мъж, застанал на входа. На Жул му се сторило, че мястото прилича повече на нощен клуб, отколкото на ресторант. Погледнал към кухнята, която била отворена към салона за хранене, и внезапно се почувствал много гладен.

— Има ли шанс да получим маса за двама — попитал той.

— Ти как мислиш? — попитал якият портиер.

— Предполагам, че отговорът е не — отвърнал Жул. — Дори и за по-късно?

— Всичко е запазено, дори и за по-късно. — Мъжът му връчил визитна картичка.

Жул измърморил едно „благодаря“ и излязъл навън, където Магали се облягала на стената на сградата на отсрещната страна на тясната улица.

— Никакъв шанс — казал той, насочвайки се към нея. — Да опитаме ли в „Ле дьо гарсон“?

Магали замислено сбърчила чело.

— Как изглежда вътре? — попитала тя.

— Готино. Отворена кухня. Мястото е пълно.

Тя повдигнала вежди и казала:

— Може да познавам някого от персонала. Всеки минава през нашето кафене в някакъв момент. Имаш ли нещо против да опитам?

После тя разказваше на приятелите им и семейството, че в онзи момент е рискувала да провали срещата им и бъдещите срещи също. Жул вече се бил доказал като джентълмен, вероятно бил също и малко старомоден, а тя вземала нещата в свои ръце.

— Върви — казал той след известно колебание. — Ще те чакам тук.

В този момент от историята Жул винаги напомня на слушателите си за краткотрайната слава на ресторантите в Екс. Само след шест месеца опашките пред „Лотус“ изчезнали. Цените се вдигнали, готвачите станали немарливи и „Лотус“ вече не бил предишното желано място. Две години по-късно затворил врати.

Магали пресякла улицата и минала през тълпата, казвайки „здрасти“ на някого, целувайки по бузата друг. Чувал високия й смях, след това я видял да влиза в ресторанта и да говори със същия портиер, който сега стоял с усмивка на лицето. После го видял как оглежда ресторанта, казва нещо на Магали и след това тя му махнала с ръка да идва. Пресякъл улицата, извинявайки се на всеки няколко секунди, докато си проправял път през тълпата.

Магали пъхнала ръката си под неговата.

— Ще сложат маса за двама на края на бара.

Жул опитал да се усмихне. Не било правилно да се променят правилата дори за момиче толкова красиво и очарователно като Магали. Или си пълен, или не си. Или има места, или няма. Така стоят нещата в Елзас. Почувствал се виновен и заради хората, които чакали отвън. Но вероятно те също знаели тайния код, известен на Магали?

Дошла сервитьорка и казала:

— Последвайте ме.

Повела ги през ресторанта и им показала масата, където двамата седнали. Магали се привела към него и сложила ръка върху неговата.

— Надявам се да нямаш нищо против това, което направих. Тук нещата стават по този начин.

— Искаш да кажеш в „Лотус“? — попитал Жул, почти крещейки, за да надвика музиката, смеха и тракането на приборите.

— Не, тук на юг — отвърнала тя и стиснала ръката му, очарована да усети мускулите му.

Портиерът пристигнал и потупал Жул по гърба.

— Съжалявам, друже — казал. — Не знаех, че си тук с Магали!

— Следващия път няма да пропусна да ти го кажа — отвърнал младият полицай, опитвайки се да изглежда весел.

— Ще ви предложа нещо хубаво от Корсика — казал портиерът и щракнал с пръсти към бармана, който веднага пристигнал и се надвесил над бара.

— Донеси на приятелите ми две чаши от нашето искрящо вино на месеца — казал той. — „Домейн Мартини“!

Барманът кимнал и само след минута се появили две високи тесни чаши. Жул и Магали се чукнали с тях, а портиерът им махнал и намигнал.

— Тази вечер май ще е трудно да си говорим — надвикала шума Магали.

— Явно — отвърнал Жул. — Но поне ще хапнем добре, ако съдя по това, което съм чувал за мястото. Комисарят е луд по него.

Младата жена се разсмяла.

— За първи път чувам за ресторант, препоръчван от полицейски комисар!

Жул също се разсмял, после отпил от виното. Вдигнал изненадано очи. Бил верен на елзаските вина, на семейните сбирки винаги пиели елзаско „Кремо“ за аперитив.

— Ама това е добро. Наистина добро.

Магали отпила прекалено голяма глътка според него, изхълцала и се разсмяла.

— Вярно е! — Оставила чашата си и казала: — И така, откъде са тези? — Тя стиснала отново мускулестата му ръка, след което се пресегнала и стиснала мускулите над лакътя му.

— Какво искаш да кажеш? Ръцете ми ли?

Тя се засмяла:

— Не! Мускулите! Тренираш във фитнес?

Жул се усмихнал на наивността си.

— Не, греба.

— Наистина ли? Къде?

— Ами, докато бях в Елзас, по реките — отвърнал той. — Но наскоро се записах в гребния клуб на Марсилия.

— Виждала съм го! Минавала съм покрай него. До „Фаро“, нали?

Жул кимнал.

— А ти какво правиш, когато не печеш кафе?

— Рисувам.

— Картини?

— Да.

— Какъв вид? — изкрещял Жул.

Струвало му се, че ресторантът е станал още по-шумен. Появила се сервитьорка с чиния тънко нарязани наденички от Корсика, взела поръчката им и изчезнала.

— Обещай, че няма да се смееш — казала Магали.

Той се прекръстил, незабавно съжалявайки за действието си.

Тя се привела към него.

— Натюрморти.

— Наистина ли? — възкликнал той. — С плодове и такива неща?

— Да. От известно време съм се вманиачила на тема натюрморти. Обичам да ходя на пазара, да купувам плодове и зеленчуци, да ги нося в апартамента си и да ги рисувам. Имам колекция от стари вази и покривки, които използвам. Наистина се забавлявам.

Лицето на Жул светнало. Това била най-интересната среща от доста време.

— Може ли да ги видя някога? — попитал.

Магали намигнала на своя висок, русокос елзасец.

— Ама, разбира се!