М. Л. Лонгуърт
Произшествие във винарната (6)

Шеста глава
Един елзасец се опитва да разбере Прованс

На Жул Шолшер му бяха необходими два опита, за да затвори вратата на колата.

— По дяволите — промърмори той, опитвайки се да я затвори с една ръка, докато с другата притискаше полицейската си фуражка върху главата.

Роже, неговият партньор днес, го погледна и се засмя:

— Това е само мистрал. Ще ни разхлади.

Жул повдигна рамо и опита да се усмихне, но истината бе, че изпитваше носталгия по дома си. Нима беше възможно един двайсет и седем годишен полицай да сподели това с колега? Когато се записа в полицейските сили, знаеше, че могат да го пратят навсякъде из Франция, но не беше и помислял, че ще е в това непоносимо горещо място, където температурите са над 30°C дори през септември. Поне вятърът — казваше се мистрал — охлаждаше леко нещата. Но просто не можеше да понася Прованс — вятъра, сухата жега и колегите му полицаи с техните прегръдки и целувки по бузата (истинските мъже в Елзас не се целуваха под път и над път, освен ако не бяха от семейството), а и непрекъснатите им тъпи шеги и гръмогласен смях. Всичко е „приятелче“ това и „друже“ онова. Тук никога ли не настъпваше спокойствие? Елзасците не смятаха за необходимо да крещят, когато говорят, нито изпитваха нужда да са най-шумните в помещението или да се пререждат на опашката, както Жул вече безброй пъти беше виждал да правят в пощата и банката. Може би хората в Южна Франция не уважаваха опашките, защото тях просто ги нямаше — имаше тълпи от хора, които сякаш нямаха представа какво е права линия. А ако имаше два работещи банкомата или две отворени гишета в пощата, какво правеха провансалците? Не оформяха една права редица в средата, както всички в Колмар или Страсбург биха направили, а образуваха две опашки и се местеха от едната на другата, докато най-сетне изпреварят всички и се озоват най-отпред.

Жул изтича до входа на болницата и задържа вратата отворена за Роже, който обаче вървеше бавно през паркинга, усмихвайки се като идиот.

— По-бавно бе, човек — подхвърли му той, вадейки пакет цигари от джоба си. — Пристигнахме десет минути по-рано. Точно време за една цигарка.

— Давай, вземи си канцерогенната доза — отвърна му Жул.

Колегата му се разсмя гръмко. От пети клас не бе чувал някой да нарича цигарите канцерогенна доза. Като се замисли, май точно тогава беше започнал да пуши — в пети клас.

— Ей, Жул, разказвал ли съм ти как избягахме от училище и излязохме в морето с един стар рибар?

Елзасецът въздъхна.

— Не, но ще ми е приятно да го чуя някой друг път. Обзалагам се, че сте уловили ей толкова голяма риба, а? — Разтвори ръце поне един метър.

— Да! Почти толкова беше! — отвърна Роже. — Изловихме всичката риба в Средиземно море и затова вече няма толкова големи риби.

Жул се разсмя, не повярва на късмета си да хване този марсилец в най-баналната басня. Французите се подиграваха на провансалците, особено на тези от Марсилия, за навика им да преувеличават всичко. Двайсетсантиметрова риба се превръщаше в еднометрова, вятърът не духаше с петдесет метра в час, а със сто. Жул му махна за довиждане и тръгна по покритото с евтин линолеум стълбище на болницата, все още подсмихвайки се вътрешно. Е, Роже може да закъснява, щом така иска — типично за южняците, винаги с пет до десет минути закъснение, дори на работа — но той самият ще отиде навреме.

Роже на свой ред се загледа как партньорът му се изкачва по стълбите.

— Какъв чудак — промърмори и си запали цигара, докато се усмихваше на минаваща сестра.

Снощи Жул не беше говорил с никого на купона на Ален Фламан, освен с няколко полицайки и две от секретарките. Роже го чу да казва, че не обича да пие пастис и че пие само бели вина, за предпочитане ризлинг. Повечето полицаи се бяха преоблекли с цивилни дрехи за купона и един от тях прегърна Роже през рамото и му посочи дънките на Жул — изгладени, с два остри ръба, спускащи се по целия крачол. Започнаха да се шегуват за гладенето, докато на другите им писна и престанаха да ги слушат, затова двамата си наляха по още един пастис и започнаха да се утешават взаимно за серията загуби на марсилския футболен отбор.

Жул мислеше за същото, докато вървеше по ярко осветения коридор към стаята на мадмоазел Монмори. Бе чул шегите за гладенето и знаеше, че се отнасят за неговите дънки, но никой от останалите полицаи не им обърна внимание, а комисар Полик дори беше завъртял отегчено очи и му се беше усмихнал.

Жул видя полицай Фламан, застанал в края на коридора, да говори с млад червенокос полицай, когото познаваше само по външен вид. Младежът беше новобранец и винаги изглеждаше нервен, готов да услужи и да работи. За разлика от Роже, който пушеше долу, Жул се приближи до тях, ръкува се с колегите си, които го осведомиха за състоянието на мадмоазел Монмори (все още критично) и му казаха, че единствено персоналът с табелки има право да влиза в нейната стая. На родителите на момичето бе позволено да я посетят в късния следобед и Фламан имаше тяхна снимка, която даде на Жул.

— Къде е Роже? — попита.

— Ще дойде всеки момент — отговори Жул. — Ъъъ… забрави нещо в колата.

Лекар, облечен в бяла лабораторна престилка, излезе от стаята на мадмоазел Монмори и спря, като видя двамата полицаи.

— Здравейте — каза той и се ръкува с тях. — Аз съм доктор Шарне. Радвам се да видя, че стаята на мадмоазел се охранява.

Жул Шолшер прочете името на лекаря върху баджа и огледа добре лицето му, искаше да запомни имената и лицата на всички от болничния персонал, които имаха право да влизат в стаята на мадмоазел Монмори.

— Аз съм специалист — каза лекарят, като видя, че младият полицай изучава идентификационната му карта. — Приятна вечер — пожела им, като погледна часовника си. — Надявам се нощта да не е прекалено скучна. Но винаги може да отидете да потормозите сестрите, ако се отегчите — засмя се той.

— Довиждане, докторе — отвърна Фламан.

Той им махна и на излизане от отделението подхвърли нещо на сестрите. Жул видя как една от тях направи гримаса на досада. Роже се появи, миришещ на цигари, Фламан въздъхна и повтори това, което бе казал току-що на Жул.

— Ще ви сменят в 17 часа следобед — каза той на двамата полицаи. — Няма нужда да ви казвам, че трябва да се редувате, когато някой излиза, за да яде или по друга причина. Искам един от вас да е винаги тук.

Младият червенокос полицай започна да пристъпва от крак на крак и Фламан разбра, че вероятно иска да отиде до тоалетната.

— Може да тръгваш — каза той. — Наспи се добре, ще се видим утре.

Роже се разсмя, когато новобранецът се спусна тичешком по коридора.

— Комисар Полик ще намине ли днес? — попита той.

— Вероятно — отговори Фламан. — В момента е в банката, разпитва служителите. Може да мине оттук заедно със съдия-следовател Верлак.

— Уф! — изпъшка Роже. — Да му се не види!

— Моля?

— Добре, че не беше снощи на твоя купон, нали Ален? — продължи Роже, плесвайки Фламан по рамото.

Жул се учуди. Не беше срещал съдията, но не можеше да повярва, че Роже си позволява да говори по този начин за висшестоящ.

— Достатъчно — прекъсна го Фламан. — Внимавай какво говориш, Роже.

Той се сбогува с тях и се отдалечи по коридора, замислен за годеницата си, която щеше да види тази вечер, и за съдия Верлак. Какво у него ги дразнеше толкова много? Наистина ли беше чак такъв сноб? Не беше на купона му, но дали пък изобщо го беше поканил? Фламан се почувства зле, не беше нарочно, не беше искал да изолира някого. Спря при стълбището и погледна назад по коридора, чиито стени бяха боядисани в цвета, който винаги свързваше с болниците във Франция — ментовозелено — и видя младия елзаски полицай застанал на пост пред вратата на мадмоазел Монмори, а Роже, известен сред колегите с марсилското си перчене и безкрайните вицове, си бъбреше с медицинските сестри на рецепцията. Въздъхна и се спусна бързо по стълбите, нетърпелив да се върне в Съдебната палата, за да продължи проучването си. Искаше да открие всичко за живота на мадмоазел Монмори, всичко, което би могло да хвърли светлина върху нападението и нападателя й.

 

 

Верлак винаги беше харесвал площада, на който бяха кметството и църквата в Егил. От „Габриел Пейор“ се откриваше великолепна гледка на юг — лозята бяха осеяни с кипариси като в Тоскана и той си помисли, че площадът му напомня за онзи в Кортона, особено с пейзажа. Обърна се и погледна величествената четириетажна сграда на кметството, изградена от златист камък през Ренесанса за богата местна фамилия. Изглеждаше прекалено голяма за градче само с 8000 жители. Църквата едва се забелязваше до импозантния си съсед.

Популярната банка беше съвсем наблизо, беше минал покрай нея, когато влезе в града, но паркира колата си на площада, за да се наслади на гледката. Сега се запъти назад към нея, привел глава срещу острия мистрал. Когато вдигна очи, видя Брюно Полик да заключва вратата на рейндж роувъра си.

— Здрасти, Брюно.

— Добро утро. Да му се не види и вятъра!

— Не му ли свикна?

— И никога няма! — надвика вятъра комисарят. — А съм роден тук! Снощи говорих с Оливие Бонар и му предадох информацията, която онзи… винен експерт… ти е казал. Свалил бил ключа за избата от куката в кухнята и сега го носел в себе си през цялото време, освен това прави инвентаризация на вината със сина си.

— Инвентаризацията е добра идея, но крадецът може да е взел отпечатък от ключа, за да си направи свой.

— Знам, казах му.

— В Пюирикар или Рон има ли човек, който прави ключове? — попита Верлак, докато пресичаха улицата.

— За съжаление няма — отвърна комисарят. — Ключарят няма да запомни ключа, но със сигурност би запомнил лицето, все едно е човек от семейството му.

— Е, в Екс вероятно има поне дузина, но тъй като сега си имаме работа с предумишлено убийство, не е възможно да отделим достатъчно полицаи, които да говорят с всеки един от тях.

Полик кимна.

— Знам.

Пристигнаха пред вратите на банката, металните щори все още бяха спуснати. На тях имаше лепната бележка: „Извиняваме се на клиентите си, но поради опита за убийство на един от нашите служители тази сутрин ще останем затворени, банката ще отвори отново врати в 14 ч.“

— Олеле! — подсвирна Полик, обръщайки се към съдията. — Много директно.

— Да, изненадващо е. Да отидем на задната врата, трябва да ни очакват.

Минаха отстрани на банката и през прозореца на един кабинет помахаха с ръка на някаква жена, а тя им направи знак да минат отзад. Когато стигнаха, тя отвори вратата и ги покани да влязат.

— Очаквахме ви — каза тя. — Не можем да отворим предната врата, защото всички клиенти щяха да поискат да влязат. Казвам се Шарлот Лиота, помощник-управител съм. Моля, заповядайте.

Тя протегна ръка и се ръкува и с двамата. Беше надхвърлила петдесет години, носеше розова копринена блуза и полиестерен костюм с панталон в сиво. Косата й се нуждаеше от боядисване, виждаше се поне сантиметър и половина от белите корени, които преливаха в яркочервените й къдрици. Верлак веднага си я представи в майчинската роля по отношение на другите служители, как им прави чай или кафе, когато се чувстват потиснати или прекалено изтормозени от клиентите. Изведнъж осъзна, че в Съдебната палата няма такъв човек. Мадам Жирар би сметнала, че е под достойнството й да изпълнява такива задачи.

Жената бързо ги поведе по коридора покрай няколко кабинета, чиито врати бяха отворени, и доста разхвърляно кухненско помещение. Тя хвърли бърз поглед към него и вървейки, подхвърли през рамо:

— Извинявам се за бъркотията. Всички тук сме объркани. Но предполагам, че сте виждали далеч по-лоши неща. — Тя млъкна, обърна се към тях и добави: — В службата имам предвид, не у вас.

Влязоха в малко фоайе, където се бяха събрали останалите от персонала, някои седяха и пиеха кафе, други се разхождаха изнервено. Верлак ги преброи набързо — бяха петима служители, заедно с мадам Лиота.

— Така, моля ви, чуйте ме — каза тя. — Съдия-следователят и комисарят са тук, за да говорят с нас. Ще ни разпитват до 12:30 ч., а след това отваряме за работа точно в 14:00 часа.

Тя сложи ръце на широките си хълбоци и кимна към Полик.

— Благодаря ви, мадам Лиота. Аз съм комисар Полик, а това е съдия Верлак. Станалото снощи е ужасно, трябва да потърсим и да помислим върху всяка връзка, всяка причина, която смятате, че може да е довела до случилото се с мадмоазел Монмори. Ще…

— Тя ще се оправи ли? — прекъсна го млад мъж, чийто глас потрепваше.

— В критично състояние е — отвърна Полик. — Но лекарят, с когото говорих тази сутрин, е оптимистично настроен.

Започна да изразява облекчението си, а един сивокос северноафриканец, който крачеше нервно напред-назад, попи потта от челото си с кърпичка.

— Кръстосването по килима няма да помогне Сюзан да се почувства по-добре, Камел — обърна се към него мадам Лиота.

— Вие сте господин Йешела, управителят? — попита съдията.

— Да, извинявайте — каза той, прекосявайки стаята, за да се ръкува с тях. — Съсипан съм. Простете ми.

— Ще ти направя чай, Камел, с лимон и мед — обади се мадам Лиота.

Верлак беше доволен, че правилно е отгатнал майчинското й поведение.

Полик продължи:

— Първо ще поговорим с всички вас заедно, след това ще разговаряме с всеки един поотделно. Сега искам да започна с въпроса, дали през изминалата седмица мадмоазел Монмори е споделила нещо за личния си живот с някого от вас… за проблеми, които може да е имала, за неприятности с приятел… каквото и да е.

Хората започнаха да се споглеждат, накрая момиче в тясна къса пола излезе напред.

— Сюзан беше суперпотайна. Никога не говореше за личния си живот и никога не излизаше с нас, нали така? — Тя огледа колегите си, които закимаха в съгласие.

— Защото ти никога не се държеше мило с нея, Шарън — обади се младежът.

— Това не е вярно, Гюстав! — възрази тя. — Извинете, господа полицаи. Аз съм Шарън Паляр. Шарън като Шарън Стоун.

Верлак се зарадва, че комисарят бе пристъпил напред, за да се ръкува с момичето, защото широките му рамене скриха усмивката му. Мадмоазел Паляр можеше да носи къса поличка, но с черната си коса, вързана на конска опашка, и плътните устни с яркорозово червило, тя имаше твърде малко общо, поне физически, с актрисата.

— Мадмоазел Паляр — продължи Полик. — Защо мислите, че мадмоазел Монмори е потайна?

Младата жена подръпна полата си и сви рамене.

— Не знам. Просто притеснителна, предполагам. Или си е мислила, че е по-добра от нас?

— Тя не е мъртва, така че престани да говориш за нея в минало време. Аз съм Гюстав Лапиер — представи се младият мъж. — Сюзан изобщо не е сноб. Просто не смесва работата и личния си живот.

— Вие я намерихте, нали? — попита съдията младежа в хубавия костюм с вратовръзка.

Изглеждаше прекалено млад, за да работи вече в банка, но в този момент Верлак си спомни, че наскоро е завършил „Сианс По“.

— Да — отвърна Лапиер, впил поглед в изтъркания килим. — Аз дойдох в Съдебната палата снощи.

— Добре. Ще поговорим за това по-късно на четири очи — каза Верлак. — Кой познава мадмоазел Монмори най-отдавна?

Камел Йешела и Шарлот Лиота вдигнаха ръце.

— Ние, искам да кажа, Камел назначи Сюзан, но аз вече работех тук — каза мадам Лиота, която тъкмо бе влязла в стаята с чая на шефа си. — Тук съм от почти двайсет години.

— Така е — подкрепи я мосю Йешела. — Сюзан започна тук само няколко месеца след мен. Току-що бе завършила магистратура по финанси и беше първият служител, когото назначих.

— Тя от Егил ли е родом? — попита комисарят.

— Израснала е в Екс — отвърна мосю Йешела. — Затова много се зарадва, че си е намерила работа толкова близо, тук в Егил.

— А има ли приятели или семейство в Екс?

— О, да, поне семейство — каза мадам Лиота, защото управителят бе седнал и отново попиваше потта от челото си. — Родителите й живеят в северната част, има брат и сестра, и двамата са по-големи от нея и двамата са женени. Макар че все още няма племенници и племеннички!

Мадам Лиота огледа останалите от групата, а Гюстав Лапиер завъртя отегчено очи.

— Никакъв приятел? — попита комисарят.

— Не — отвърна тя.

— Не, нямаше — потвърди Лапиер. — Тя ми го каза.

Шарън Паляр се изсмя силно.

— Шарън! Дръж си езика зад зъбите! — направи й забележка мадам Лиота.

Верлак погледна Полик с раздразнение и комисарят каза:

— Изглежда разговорите на четири очи ще са по-полезни. Ще започнем сега, двамата ще си поговорим с мосю Лапиер, а след това с всеки един от вас поотделно. Къде може да го направим?

— В моя кабинет — предложи мадам Лиота. — Вече го приготвих за вас. Искате ли кафе?

— Да, моля — отговориха едновременно Верлак и Полик.

Влязоха в кабинета й заедно с Гюстав Лапиер и затвориха вратата. Съдията седна в стола на мадам, а другите двама срещу него.

— Знам, че снощи сте се видели с комисар Полик.

— Да — отвърна младежът.

— Съжалявам, но се налага да ви задам същите въпроси и да повторим отново всичко, случило се вчера, което вероятно ще е доста травмиращо за вас, меко казано.

Лапиер кимна, а очите му се напълниха със сълзи. Верлак се огледа и видя кутия с книжни кърпички — или мадам Лиота ги беше поставила специално за днешните разпити, или винаги си седяха там.

— Не бях виждал подобно нещо. Травмиращо не е достатъчно силна дума — каза младият мъж. — Съсипващо може би е по-точно.

Верлак се взря в младия човек впечатлен.

— Има ли домофон в сградата? — попита той.

— Да — отвърна Лапиер. — Натиснах звънеца, но, естествено, нямаше никакъв отговор. Тъкмо щях да си тръгна, когато някаква съседка, която се връщаше от работа, отвори и ме пусна да вляза.

— По кое време беше това? — попита Полик.

— Точно преди 19:30 ч. Излязох от банката в 18:30, по същото време като мосю Йешела, после изпих една бира в бара отсреща. Всъщност за кураж.

Съдията погледна комисаря, а той кимна и записа показанията в бележника си. Убиецът можеше също да е бил пуснат да влезе от съсед. За съжаление никой от същите тези съседи не бе чул нищо.

— Нападателят може да е влязъл по същия начин като мен, а може да е познавал Сюзан и тя да му е отворила — каза младежът. — Сега ми хрумна.

— Да — съгласи се Верлак. — Разкажете ми за Сюзан. Изглежда я познавате добре и я уважавате.

— Както казах снощи — отвърна той и погледна към Полик, — бях се запътил към нея не толкова, за да проверя как е със здравето — все пак само гърлото я дразнеше малко — а за да я поканя да излезем на вечеря. Невъзможно беше да го направя тук, в службата. Видяхте до известна степен каква е атмосферата… мадам Лиота, която бди над нас като квачка, и Шарън — примадоната, с нейните тесни, къси полички…

Верлак отбеляза отвращението на Лапиер от късите поли на Шарън.

Младежът протегна ръка, взе кърпичка и издуха носа си.

— Колкото повече работех със Сюзан, толкова по-интересна ми ставаше. Беше загадъчна, не като другите момичета, които съм срещал. Беше хубава, носеше модни дрехи, но говореше за плетене и следеше телевизионните исторически сериали, които майка обича да гледа. Беше различна. Разбирате ли?

И двамата кимнаха. И двамата имаха връзка с жени, които Гюстав Лапиер би сметнал за „различни“, дори „загадъчни“. Верлак си представи как Марин, свита на дивана, отпива от малцовото си уиски и чете мемоарите на Жан-Пол Сартър. А Полик видя как Елен, облечена в синия си работен гащеризон, носен от земеделските работници по цял свят, всеки ден коленичи върху скалистата земя на Шато Боклер и къса листа от лозята, които след това носи у дома, за да ги проверява. „Гледам за паразити — казваше тя на съпруга си. — Когато има повече черни паячета, животът е хубав. Ако червените станат повече, трябва да пръскам.“

— Продължете — каза съдията, облягайки се на въртящия се стол на мадам Лиота.

— Ами, отидох, за да я поканя да излезем, това е всичко. Но нямам нищо против да ви кажа сега, преди онзи полицай, с когото говорих снощи, да ви е казал пръв…

— Прокурор Русел? — попита Полик.

— Да, точно той. Попита ме откъде съм знаел къде живее Сюзан. Нищо не ми пречеше да потърся адреса й тук, в банката, но всъщност я последвах една вечер миналата седмица. Просто бях любопитен.

Двамата разследващи мъже се спогледаха, Верлак повдигна вежда. Полик записваше бързо.

— А когато я намерихте снощи? — продължи съдията.

— Не пипнах нищо — отговори младежът. — Гледал съм криминалета по телевизията и знам, освен това видях, че Сюзан е в много тежко състояние. Извадих мобилния си телефон и веднага се обадих за линейка. Тя изглеждаше ужасно.

Гюстав Лапиер обгърна тялото си с ръце, приведе се напред и заплака. Полик хвърли поглед към съдията, който прокара ръце през гъстата си черна коса и остана мълчалив.