М. Л. Лонгуърт
Произшествие във винарната (30)

Трийсета глава
Подаръкът на Антоан Верлак

Верлак влезе в болничната стая на Шолшер, когато Магали разпухваше възглавниците му.

— Обзалагам се, че не си си представял, че ще свършиш тук — каза той, връчвайки му един пакет.

— За щастие вече познавам всички лекари и сестри — отговори полицаят.

— Ужасно го глезят — усмихна се Магали. — Както и трябва. Здравейте, аз съм Магали — протегна тя ръка.

— О, извинявайте — обади се Шолшер. — Трябваше да ви запозная.

Верлак се засмя.

— Не се тревожи. — Той се ръкува с младата жена и се представи: — Антоан Верлак. — Вгледа се в нея и после попита: — Откъде ви познавам?

— Кафенето на площад „Ришелм“ — отвърна тя. — До статуята на дивата мечка.

— Точно така! Вие печете сами кафето си. Как е кракът ти, Жул?

— Много по-добре, благодаря ви. Онази жена добре ли е?

— Да, остана една нощ в болницата само за наблюдение — отговори съдията. — Беше доста разтърсена, в шок, но не беше сериозно ранена.

— Защо е прикривала онзи мъж? — попита полицаят.

— Любов. Обичала го е, но не е знаела какво е направил на онези жени.

— Но защо му е трябвало да убива старата дама? Продължавам да мисля за това.

Магали тактично се преструваше, че подрежда вазите с цветя и подаръците в стаята.

— Видяла е или е чула нещо — отговори съдията. — Или пък той си е помислил, че е видяла.

— Мосю Д’Арас ни каза, че тя го обвинила в ненужно премахване на щитовидни жлези на други жени. Може да го е обвинила отново, когато го е видяла в Рон, а той да е помислил, че го обвинява в убийството на мадмоазел Дюран?

— Това е най-добрата хипотеза, която съм чул досега — каза Верлак.

— Той призна ли си?

Съдията кимна.

— И за трите. Обвинява всички жени за спирането на правата му през онези осемнайсет месеца в Лил. Ти няма ли да отвориш подаръка си?

Шолшер се зае с опаковъчната хартия, а Магали се върна до него, за да гледа. Той скъса и последното парче хартия и извади пет малки бележника с черни корици.

— Бележници? — изненада се.

— За многобройните ти полезни бележки.

Магали взе един.

— Но те са „Молескин“!

— Благодаря ви, господин съдия — каза Шолшер. — Ще се постарая да ги използвам добре.

Влезе сестра с поднос.

— Лекарства и време за почивка, мосю Шолшер — обяви тя. — Боя се, че приятелите ви ще трябва да напуснат. Майка ви ще ме убие, ако не сте на крак до края на месеца.

Жул направи гримаса:

— Надявам се, че не ви се обажда прекалено често.

— Само няколко пъти на ден — отвърна тя с усмивка.

 

 

Подписването на документите в нотариалната кантора отне много по-малко време, отколкото Верлак очакваше. Жан-Марк, който подписа като свидетел, му каза, че плащането в брой е ускорило процеса, като едва се бе удържал да не издаде удивлението си, когато видя въпросната сума.

Верлак отдавна беше решил да предложи имението на Емелин в Нормандия за продажба, което щеше да му помогне да възстанови някои от разходите си. Брат му Себастиен искаше да купи агенция за недвижими имоти, както и сградата, в която тя беше разположена, в скъпото парижко предградие „Паси“, и веднага се съгласи.

Верлак покани Жан-Марк да пийнат по чаша шампанско за сделката в кафене „Мазарин“. Избраха си маса на терасата и седнаха, като кръстосаха крака, за да гледат гражданите на Екс, разхождащи се по площад „Мирабо“.

— Не ми е работа — каза Жан-Марк, хвърляйки поглед към приятеля си. — Но Марин знае ли за това?

Верлак отпи глътка от шампанското и кимна.

— Казах й снощи. Идеята й хареса.

— Тя май изобщо не е егоист, а?

— Да, това е едно от многото й добри качества. Но аз гледам на цялата работа като на печеливша бизнес сделка, сигурен съм, че ще проработи и ще ни носи пари, а може би дори и малко слава. Така че, виждаш, аз изобщо не съм толкова безкористен като Марин.

— Радвам се да чуя, че не си се променил. — Жан-Марк протегна чашата си към него, за да се чукнат. — Бях започнал да се тревожа, че си се разкиснал и си станал мекушав.

 

 

Елен Полик шофираше, а Лея седеше до нея на предната седалка. Полик беше отзад, седнал по средата, за да може да говори с момичетата си и да гледа пътя. И на тримата им ставаше лошо в кола и обикновено се редуваха кой да седи отзад.

— Сега, когато вече съм на десет, винаги ще седя отпред — заяви Лея. — Законът казва, че ми е позволено.

— Можеш да седиш отпред по целия път дотам — отговори Полик, опитвайки се да се концентрира върху бялата линия на шосето. — Не ти е зле, нали?

— Изобщо не ми е лошо, тате. Тук е страхотно.

— Чудесно — прошепна той.

— Би ли ми прочел упътването след кръговото, Брюно? — помоли го Елен.

— Вляво на първото кръгово в посока към Русѐ — прочете той високо, като внимаваше да не гледа прекалено дълго в напечатания лист. — Следвайте шосе №7 в посока Пюлобие и Пение, завийте вляво по D12 към Пюлобие. Веднага щом зърнете църковния шпил, ще видите малък път вдясно с пощенска кутия, на която пише Ж. Хоке. Там отиваме.

Лея пя по целия път и спря чак когато забеляза пощенската кутия.

— Ето я! — развика се тя. — Завий тук, мамо!

— Да, скъпа, завивам.

Подкараха по тесен, коларски път, заобиколен с маслинови дръвчета, чиито сребристи листа танцуваха на вятъра. През тях се виждаха декари лозя с изсъхнали, набръчкани зърна на гроздовете.

— Това са стари лози — посочи Елен вляво от тях. — Никой не ги е брал, какъв позор.

— Колко стари, мамо? — попита Лея. — Стогодишни?

— Почти, сладурче — отговори тя. — Не е ли невероятно?

— Сигурно. Живее ли някой тук? — попита тя.

— Вече не — отговори баща й. — Имотът е бил на някакъв старец, но той починал. И нямал семейство.

Това беше всичко, което Верлак му беше казал.

— Ж. Хоке — каза Лея. — Може да е Жорж, или Жил, или Жул…

— Така е — отвърна Полик.

Той потупа джоба на сакото си, за да се увери, че писмото е там, трябваше да бъде прочетено на предните стъпала на къщата. Тя се появи, стара каменна селска къща, която едно време, вероятно преди сто години, е била боядисана в землисто червено, като цвета на почвата.

— Хубава е! — възкликна Лея. — Има ли някого тук? Няма никакви коли и капаците са затворени. Харесва ми, че са боядисани в синьо. Капаците трябва винаги да са сини. Синьото ми е любимият цвят…

— Лея, моля те — каза баща й. — И аз нямам представа за какво става дума. Всичко, което ми е известно, е, че трябва да излезем от колата и да прочетем писмото, което е в джоба ми.

— Добре де — обади се Елен. — Хайде да отиваме, банда!

Излязоха от колата и Лея хукна към стълбите пред входната врата.

— От тук се виждат планини!

— Планината Орелиен — каза Полик.

Лея се спусна по стълбите, изтича до ъгъла на къщата и погледна зад нея.

— А оттук се вижда планината Сен Виктоар!

Родителите й я последваха и се загледаха натам.

— Цялото лозе е в региона Сен Виктоар и е с гарантирано и контролирано наименование за произход — каза Елен. — Местните винопроизводители наскоро получиха това отличие. Опитваха от години.

— Толкова ли е важно? — попита Полик.

— Разбира се. Защитава лозята им и начина им на правене на вино например. Така че никой не може да дойде и да прави вино от мерло, да речем.

— Защо, кой ще му попречи…

— Добре, де. Но няма да може да претендира, че е с гарантирано и контролирано наименование на произхода. Този етикет…

— Вие двамата! — прекъсна ги Лея. — Да се връщаме при входната врата и да прочетем онова писмо! Нали това трябваше да направим! Побързайте!

Родителите й се разсмяха:

— Идваме!

Скъпи Брюно, Елен и Лея,

 

По времето, когато четете това, аз ще съм в Лагьол и ще вечерям обилно с Марин при „Мишел Бра“. Сигурно се чудите защо сте там. Лея, обзалагам се, че ти специално имаш хиляди въпроси.

Ще започна, като се извиня за изненадата. Не знаех как иначе да ви го кажа. Освен това стана много по-бързо, отколкото очаквах. Идеята се въртеше в ума ми от известно време, но когато чух за това място, трябваше да действам бързо.

Изобщо не искам да се почувствате неудобно. Вероятно затова се измъкнах този уикенд. Исках и да ви дам малко време, като семейство да помислите за моето предложение. Както сами можете да видите, тази земя е близо 95 акра лозе в контролирания регион на Сен Виктоар с неговите сортове сира, шазо, мурведър и роле. Лозята са малко занемарени, дори аз успях да го забележа. Мосю Хоке бил на деветдесет и шест, когато починал в края на август, и няма никакви потомци, освен един праплеменник, който обявил имота за продажба. Мой добър приятел, Жан-Марк, е адвокат в Екс и ми съобщи за това, така че аз веднага се възползвах от възможността да купя имота, като се преборих с две чуждестранни семейства — което ти ще оцениш, Брюно, и с една френска компания, която продава газирани напитки, но иска да разшири дейността си.

Мисля, че в този момент, аз вече ще ям гаргоюто си, а вие ще сте отгатнали какво смятам да ви предложа. Елен, отдавна се възхищавам на вината ти, още от времето, преди да се преместя на юг. Все още си спомням първата си чаша „Домейн Боклер“ от сира, направено от теб, беше в ресторант „Арпеж“ в Париж, а аз вечерях с баба и дядо. Дядо ми, който беше твърд почитател на бургундското, прочете името ти на етикета и каза: „Тази жена трябва да бъде наблюдавана.“ Иска ми се ти да поемеш винопроизводството тук, ще оставя на теб да измислиш име за винарската къща, тъй като „Ж. Хоке“ малко куца откъм стил. Ще имаш пълен контрол, направих необходимото ти и Брюно да сте съсобственици в имота (ще говорим за това в понеделник). Единственото ми желание е първото ти бутилиране да носи името „Кюве Емелин“. Останалото зависи от теб.

Между другото, къщата отвън е очарователна, но интериорът се нуждае от основен ремонт.

 

С най-добри чувства

Антоан Верлак