М. Л. Лонгуърт
Произшествие във винарната (10)

Десета глава
Круизи „Джуди“

— Добре — реши Верлак. — Ален, може ли да останеш тук, да звъннеш на капитана на онзи круизен кораб и да му кажеш да задържи Едмон Мартин, докато ние стигнем в Тулон? Виновен или невинен, трябва да му съобщим за смъртта на Сюзан Монмори.

— Да, господин съдия.

— Да вземем някого от полицаите да ни закара — обърна се съдията към Полик. — До Тулон имаме поне час път, а корабът ще пристане след час и половина. — Погледна листовете, които Фламан беше разпечатал за него. — Ще ги вземем с нас — заяви. — Ще трябва да разпечаташ други за себе си.

— Няма проблем — отвърна Фламан, който вече излизаше от стаята.

— Круизи „Джуди“. Какво странно име — зачуди се съдията, докато четеше документите, сложил очилата си за четене. — Не се ли наричат обикновено „Залез“ или нещо, свързано с цветовете на морето?

Тръгнаха да излизат и видяха Жул Шолшер. Комисарят го повика и му нареди да уреди разговорите с болничния персонал за понеделник сутринта.

— Кой може да ни откара? — попита Верлак.

В този момент видяха Роже Каром, застанал до машината за кафе, и съдейки по ръкомаханията му, той очевидно разказваше виц на неколцината полицаи, насъбрали се около него.

— Мога да ви разкажа и друг! — провикна се той. — Как блондинките… — В този момент видя приближаващия съдия и млъкна.

— Полицай Каром — обърна се към него Верлак. — Колко бързо можете да карате?

Роже Каром глътна корем и изпъна гърди.

— Като вятър.

— Да вървим тогава. Трябва да сме в Тулон до 14:30 ч.

 

 

След като разбра къде отиват, на Роже Каром не се наложи да кара нито бързо, нито опасно — баба му живееше в Тулон и той знаеше не само къде е пристанището, но и как да стигне там по задните улички. Пристигнаха точно когато корабът влизаше в пристанището и паркираха колата пред кабинета на бреговата охрана. Верлак се беше обадил предварително по мобилния и началникът на порта ги очакваше, беше висок, загорял мъж, който явно прекарваше много време на открито.

— Капитанът ме уведоми, че въпросният младеж ще слезе последен, заедно с него и първия помощник — съобщи им той.

— Благодаря ви — каза съдията.

Застанаха до големите прозорци на кабинета и проследиха навлизането на кораба в пристанището.

— Огромен е — възкликна Полик.

— Всъщност „Джуди“ е малък круизен кораб — обади се началникът. — Вози само 700 пътници. Големите круизни кораби поемат до 3000.

Роже Каром присви очи и посочи през прозореца.

— Я какъв шарен кораб — възхити се той. — Харесва ми дъгата на кърмата.

Началникът на пристанището се усмихна.

— Винаги е весело, когато „Джуди“ пристава на кея — каза. — Страхотна банда… момчета са… и момичета, не трябва да забравям! Все пак сме двайсет и първи век, нали? Не знаех какво да мисля първия път, когато тя отплава от тук, преди около четири години беше. Но както казах, те са страхотна банда. Никога не сме имали проблеми.

Верлак го погледна озадачен. Хвърли поглед към Полик, но и той изглеждаше объркан като него, затова просто отминаха забележката.

Корабът спря на пристана и наду сирената. Човек от пристанищните служители влетя в кабинета и изкрещя:

— „Джуди“ е тук! Да вървим!

Началникът на пристанището се обърна към тримата:

— Да се надяваме, че все още са с костюмите си! Обикновено са.

— Костюмите си? — промърмори Роже, когато излязоха от кабинета и тръгнаха по стълбите, които минаваха покрай външната стена на постройката и извеждаха на пристана.

Корабът отново наду сирената за мъгла, а насъбралите се на горната палуба пътници нададоха весели викове и размахаха ръце. После бавно започнаха да слизат, като някои все още викаха радостно, а други пееха. Слънцето светеше право в очите на Верлак и той вдигна дясната си ръка, за да заслони очите си.

— Здрасти, друже! — подвикна моряк, който минаваше покрай тях и козирува на съдията.

— Извинете, не козирувах… — понечи да отговори той, но внезапно млъкна.

Разбра, че морякът не е моряк, а пътник в маскараден костюм, защото по трапа слизаха още моряци, хванати ръка за ръка със свещеници, епископи, футболисти, пожарникари и полицаи. Роже Каром видя полицаите и им махна нетърпеливо. Верлак и Полик избухнаха в смях.

— Дъгата — каза съдията.

— „Джуди“ — разсмя се Полик.

— Гарланд? — попита Верлак.

— Да, тя е гей икона — отвърна му комисарят.

— Не знаех.

Повечето от пътниците бяха мъже, но слязоха и няколко жени под ръка с други жени, някои облечени в маскарадни костюми, други почти без нищо върху себе си. Верлак смушка Полик и двамата погледнаха Роже Каром, който се беше вторачил в тълпата със зяпнала уста. Двамата отново избухнаха в смях.

— Ето защо Едмон Мартин не е казал на родителите си — ухили се съдията, триейки сълзите от очите си. — Това е гей круиз.

Двамата се разкашляха, опитвайки се бързо да придобият сериозен вид преди разговора с младия човек. Огледаха тълпата и разпознаха младежа от снимките, беше облечен като монах и вървеше пред двама униформени мъже, които Верлак и Полик решиха, че са капитанът и първият помощник, а не пътници в маскарадни костюми.

— Да отидем ли в кабинета? — попита ги началникът на пристанището, който сега бе застанал до тях. — Виждам капитана и първия помощник, мъжът в монашеското расо трябва да е вашият мосю Мартин. Може да използвате моя кабинет.

— Благодаря ви — отвърна съдията.

Оскъдно облечен мъж с готварско боне и престилка и май нищо друго мина покрай него и му намигна.

Няколко минути по-късно бяха в кабинета, а Едмон Мартин стоеше пред тях.

— Какво става? — размърда той притеснено ръце, при което ръкавите на дългото му бяло расо се разлюляха.

— Боя се, че имаме лоши новини — каза Верлак. — Седнете, моля.

— Семейството ми? — попита младежът, скачайки от стола.

— Не, не — успокои го съдията.

Мартин седна отново и се взря в него с изражение много близко до ужас.

— Какво тогава?

— Става дума за Сюзан Монмори.

— Сузи?

— Да. Съжалявам, но трябва да ви съобщя, че мадмоазел Монмори почина вчера следобед от сърдечен удар.

Лицето на Едмон Мартин стана бяло.

— Но това е невъзможно — промълви. — Тя е толкова здрава. — Той поклати глава невярващо. — Не — повтори. — Това е абсолютно невъзможно. Трябва да сте сбъркали момичето. Сузи е в страхотна форма.

Мъжете се спогледаха.

— Е, малко по-сложно е — намеси се Полик, навеждайки се над бюрото към младежа. — В сряда следобед между 16 и 19:30 ч., мадмоазел Монмори е била изнасилена и брутално пребита в апартамента си, където са я оставили, смятайки, че мъртва. Преживя нощта в болницата, но за жалост почина в четвъртък следобед.

— Боже мили! — понечи да извика Мартин, но от устата му излезе само дрезгав шепот, след което той се разплака.

Съдията протегна ръка през бюрото и му подаде кутия с книжни кърпички, като в същото време погледна Полик с изражение, което казваше „няма начин той да го е направил“.

— Съжалявам, Едмон — обърна се той към него. — Ще се оправиш ли?

— Да — отвърна младият мъж, докато триеше сълзите и бършеше носа си. — Благодаря. Ще пътувам заедно с приятели до летището в Марсилия, чакат ме на паркинга. Всички летим утре рано сутринта, затова довечера ще спим в хотела на летището.

— Родителите ви се опитват да се свържат с вас в Монреал, за да ви съобщят новината, а комисар Полик ги посети вчера.

— Така ли? — попита той ужасен.

— Трябваше да разберем къде сте?

— Бил съм заподозрян?

Полик кимна.

В този момент капитанът на круизния кораб пристъпи напред и подаде на Верлак лист хартия.

— Мога да свидетелствам, че мосю Мартин се качи на кораба миналата неделя в Тулон и до днес не е слизал от борда, освен за следобедната обиколка в Кан.

— Благодаря ви.

— Няма да кажете на родителите ми, че съм бил на този круиз?

— Не — отвърна му съдията. — Но сега те знаят, че сте в Прованс, и може би моментът е добър да им кажете… вашата новина.

— Не — възрази Мартин. — Ще ме изключат от завещанието.

— Може и да грешите. Сигурен съм, че ще го преживеят.

— Не и те.

— Няма ли да спите по-спокойно? — попита го Верлак.

— Възможно е — отговори младежът. — Но няма да имам нито семейство, нито наследство.