М. Л. Лонгуърт
Произшествие във винарната (23)

Двайсет и трета глава
Тайна в градината

Верлак остави колата си на обичайния паркинг и докато вървеше през центъра на Екс, прослуша съобщенията си. Беше изключил телефона си по време на разговора със сестра Клотилд и после бе забравил да го включи отново. Осъзна, че е бил толкова впечатлен от разговора им, че не само не бе включил отново телефона си — нещо, което никога не забравяше да направи — но беше забравил също и да спре на панорамната отбивка, за да погледне Каркасон от високо. Имаше един есемес от Марин, в който тя пишеше: „Все още няма и дума от лабораторията. Силви и Шарлот се върнаха, така че съм у тях, за да празнуваме завръщането им. Не ме чакай… С. е имала много вълнуващо лято, имаме много да си говорим.“

После изслуша съобщението на Полик за Филип Леридон и реши да отиде директно там. Както изглежда, комисарят бе имал тежък ден, докато той се бе разхождал в розова градина, подложен на психоанализа от монахиня. Разсмя се за първи път през този ден и се почувства добре.

Тръгна по средновековните улици на Екс и скоро стигна Съдебната палата. Вдигна очи към по-високите етажи и за първи път забеляза, че вместо капаци на прозорците има леки щори, които се вееха от вятъра, но много от тях бяха изпочупени.

— Колко неприятно — измърмори, обърна се и тръгна по улица „Емери Давид“.

Знаеше, че дървените провансалски капаци не биха изглеждали на място върху една неокласическа сграда, но имаше и по-добро решение от използването на метални щори, които бяха предназначени за интериорна употреба.

Докато вървеше по „Емери Давид“, забеляза колко много витрини са променени напоследък и изпита благодарност, че антикварят в северозападния ъгъл е все още в бизнеса. Видя слабо осветената вътрешност на магазина и стените в тъмночервен цвят на отсрещната страна на улицата и си спомни как баба му Емелин казваше, че магазините за антики са едновременно привлекателни и плашещи. Продължи по пътя си, отбелязвайки, че от другата страна на улицата, точно срещу сградата на мадам Д’Арас, има салон за татуировки и пиърсинг. Веднага се сети какво е мислела мадам за това ателие.

Звънна на №16, „Отел Панис-Паси“, а докато чакаше, се възхити на богатата дърворезба на вратата: в центъра имаше корона в дълбок релеф, около нея бяха разположени различни оръжия, като мечове, секира, лъкове и стрели, ками. Деликатно резбовани ленти и аканти заобикаляха оръжията. По-голяма част от фасадата на сградата беше покрита със скеле и парче брезент се издуваше от вятъра и плющеше върху металните му тръби. Верлак погледна между стената и синия брезент: върху повечето от каменните облицовъчни плочи имаше изобразени бюстове или растителни мотиви, а балконът на първия етаж представляваше истински апотеоз на кованото желязо. Цялостното впечатление беше като от сватбена торта. Някой от седемнайсети век очевидно много бе държал да се покаже.

Тъкмо се готвеше да звънне отново, когато чу мъжки глас.

— Да?

На входната врата вече имаше инсталирани камера и домофон, въпреки че къщата все още бе в ремонт.

— Филип? Антоан Верлак съм. Запознахме се миналия петък в къщата на семейство Леви.

— А, да! Влизай.

Вратата избръмча, Верлак я отвори и влезе, но не във вестибюл, както очакваше, а в павиран вътрешен двор. Леридон прекоси двора и се ръкува с него.

— Добър вечер — усмихна се той.

— Добър вечер — отвърна Верлак. — Боя се обаче, че това не е светско посещение.

Усмивката на Леридон угасна.

— В такъв случай да влезем вътре да поговорим — посочи към далечния край на двора.

Докато вървяха по каменната настилка, Леридон спря и попита:

— Заради мадам Д’Арас ли е? Сега пък съпругът й се меси.

Съдията кимна.

— Последвай ме — каза Леридон и мина през втори врати, не дървени, както би трябвало, а от чисто стъкло в рамки от матиран черен алуминий.

Контрастът между старото и новото беше поразяващ. Подовете в този коридор бяха от стари шахматно разположен черни и бели мраморни плочи, обичайни за старинните къщи на Екс. Завиха наляво и влязоха в дневна, чийто център беше огромен телевизор с плосък екран. Верлак се намръщи.

— Тази стая е обзаведена — каза Леридон с ръце на кръста. — Да ти предложа ли нещо? Кафе? Уиски?

Съдията си избра място с гръб към телевизора и му се прииска да каже: „Едно уиски. Имах адски ден.“ Вместо това отговори:

— Кафе, ако не е проблем.

— Имам еспресо машина, ще отнеме само две секунди. Веднага се връщам, кафеварката е във временната кухня. Захар?

— Една бучка. Благодаря.

Леридон излезе, а Верлак се замисли за деня си, този, който току-що бе нарекъл в ума си „адски“, но който всъщност изобщо не беше адски. Възкресяването на миналото беше наистина ад, да, но компанията на монахинята и обстановката го бяха направили много по-леко. Облегна се на стола си и огледа всекидневната на Леридон, абстрактните картини по стените вероятно бяха скъпи, но не по неговия вкус — цветовете бяха прекалено ярки. Белите кожени дивани сигурно бяха италиански и скъпи, но студени на пипане, както и за окото. Цветовата тема изглежда беше бяла с акценти червено в осветителните тела, вазите и килимите, цвят, който той не харесваше за вътрешна декорация. Тъмното, почти кафяво на червеното вино на Бургундия, може би, но не и това яркочервено.

Леридон се върна, крепейки две чашки с еспресо върху малък поднос, който постави пред него.

— Синята е с една бучка захар — каза той. — Аз винаги го пия черно.

— Благодаря. — Съдията разбърка кафето си с малката сребърна лъжичка.

Леридон седна и отпи от кафето си.

— И така, от какво се оплакват Д’Арас сега? — попита той. — От шума? Наредих на работниците си да приключват рано, към шест, защото знам колко ги тормози това.

— Него, не тях — поправи го съдията.

Той поднесе малката чашка към устата си, но от миризмата на кафе му се догади. Насили се да отпие малка глътка, само от учтивост.

Леридон довърши кафето си на две глътки и остави чашата си на стъклената масичка пред тях.

— Тя не ми беше от най-любимите хора, но съжалявам, че умря.

— Беше убита — коригира го Верлак и се приведе напред. — И за нещастие ти си бил чут да я заплашваш. Многократно.

Домакинът притеснено се засмя.

— Имам буен нрав. Питайте хората, които са работили с мен.

— Ще го направя. — Верлак допи насила останалото кафе и остави чашата си на масичката. — Ще трябва да попитам дали имаш алиби за петък вечерта…

Леридон го прекъсна:

— Бях на онова парти на клуба ви.

— Между 18 и 20 часа — поясни съдията. — А преди това?

— Бях тук.

— Имаше ли все още някакви работници? Или членове на семейството? — Верлак видя как Леридон наведе очи и после ги разтърка с пръсти.

— Жена ми е в Париж… — промърмори. — Но електротехникът беше все още тук. Ще ти дам телефонния му номер. — Той стана, излезе и след малко се върна с визитна картичка. — Не ти го препоръчвам. Всеки път, когато включа микровълновата, електричеството на долния етаж гърми. Но, ето телефона му. Онзи петък го накарах да остане и да оправи кашата, която е сътворил.

— Благодаря. Съжалявам, че те притеснявам.

Верлак понечи да се изправи, но падна обратно върху белия диван.

— Добре ли си? — попита го Леридон, надвесвайки се над него.

Съдията го погледна и видя двама души пред себе си. Разтърка очи и каза:

— Би ли ми донесъл чаша вода?

— Разбира се — отвърна домакинът му и бързо излезе от стаята.

Верлак затвори очи и когато отново ги отвори Леридон, стоеше до него с чаша вода.

— Благодаря. Устата ми е нещо пресъхнала. — Той изпи половината и отпусна чашата на коляното си. — Мадам и мосю Д’Арас се оплакаха, че в градината ти има нещо, което криеш. Комисар Полик ми напомни за това по-рано днес.

Съдията осъзна, че почти си беше тръгнал, без да го попита за това. Тази вечер изобщо не се чувстваше добре, но се опита да пренебрегне къркорещите звуци в корема си.

Леридон се усмихна неспокойно.

— Да не се тревожат, че строя плувен басейн без разрешително?

— Не, изглежда смятат, че е нещо доста по-зловещо.

— Не е тяхна работа, както казах и на двамата — презрително изсумтя Леридон.

Верлак допи водата и остави чашата на масата.

— Сега е моя работа, защото мадам Д’Арас е била убита. Какво има там, Филип?

Мъжът не каза нищо. Прекоси всекидневната и погледна към предния двор през високите прозорци на стаята.

— Можеш да ми покажеш тази вечер — каза съдията, разтривайки корема си. — Или мога да изпратя четирима души и един микробус в двора ти утре сутринта в осем.

Леридон продължи да мълчи и да гледа през прозореца.

— Мога да издам заповед за подслушване на всичките ти телефони и да прегледам всичките ти лични и бизнес сметки с помощта на екип парижки счетоводители, чието върховно удоволствие е да намират нередности в сметки…

Филип се обърна към него и вдигна ръка, за да го спре.

— Добре, добре. Разбрах идеята! Но ще видиш, че няма нищо нередно.

— Тогава да отидем да видим.

Леридон въздъхна.

— Знаех си, че няма да мога да я опазя в тайна завинаги. — Той се обърна и погледна Верлак, който почти се беше свлякъл на дивана. — Хайде да отиваме тогава.

Тръгна към вратата, а съдията едва успя да се изправи, без да изстене от болка. Минаха през кухнята, която Леридон бе нарекъл временна, макар на Верлак да се стори напълно завършена, и излязоха през френски прозорец, водещ в градина, потънала в тъмнина. Филип с фенерче в ръка го поведе към временен навес до задната каменна стена. Когато стигнаха, той с жест подкани съдията да коленичи до края на навеса. Верлак почти падна върху зелената морава.

— Трябва да се надвесиш над дупката, за да видиш — каза Филип, осветявайки с фенерчето края на синия брезентов навес. — Доста ниско е.

Съдията направи това, което му бе казано, неудобно просвайки се до брезента, който плющеше със същите зловещи звуци като този пред фасадата. Чувстваше се замаян, сигурно беше от дългото шофиране… или Леридон беше сложил нещо в кафето му? Пресъхналата уста… Дори Леридон да е убил мадам Д’Арас, дали щеше да е толкова глупав да убие и съдия-следовател? Но пък ако го погребеше в тази дупка, никога нямаше да намерят тялото му. В главата му прозвуча гласът на сестра Клотилд и нейните думи: „Вината не е твоя, ти не си направил нищо нередно.“

С огромно усилие се опита да се изправи на колене, но почувства ръка на рамото си. Стори му се, че е сестра Клотилд, която му дава опрощение. В този момент Леридон каза:

— Наведи се повече, иначе няма да я видиш.

И Верлак, останал без сили, се подчини. Филип протегна ръка, повдигна синия брезент с бърз, добре оттрениран жест и освети с фенерчето си дъното на близо метър и половина по-надолу.

— Виждаш ли я?

Съдията примигна няколко пъти и изчака, докато очите му свикнат със светлината. Ахна. Сега Филип лежеше до него на тревата и гледаше надолу, подпрял брадичка на задната страна на фенерчето.

— Не е ли поразителна? — запита той.

Долу се виждаше голяма подова мозайка, изработена от черни и бели камъчета.

— Римска е, нали? — успя да попита Верлак, неспособен да откъсне очи от нея.

Примигна отново и пак погледна надолу, за да продължи да разглежда квадратите, ромбовете и кръговете, които създаваха живописна геометрична шарка. Не се виждаха никакви липсващи парченца. Беше в идеално състояние.

— Разбира се — отвърна Филип. — Екс е бил римски град, построен върху минерални извори.

Верлак въздъхна:

— Благодаря, Филип. Не знаех.

— Ох, извинявай, ако съм говорил малко надуто. Просто никога досега не съм се вълнувал от изкуство… като това. Направих известни проучвания в библиотеката и поразпитах малко някои хора. Мисля, че датира от първи или втори век от новата ера.

— Кой друг знае за нея?

— Двама от работниците ми, онези, които я откриха, докато копаеха, за да направят изба за вината ми — отговори Леридон. — Трябваше да им платя, за да си държат устите затворени, но кой може да каже докога ще мълчат. Освен това шефката на градската библиотека вероятно вече подозира нещо.

Верлак се разсмя:

— Задавал си много въпроси?

— Май да. Не спирах да я тормозя за статии, свързани с историята на римския Екс.

Съдията го погледна, отбелязвайки скъпите мокасини, отворената на гърдите риза и загорелите ръце. Леридон беше прав: никой не би го помислил за историк.

— А не искаш да съобщиш за мозайката — констатира той.

Филип се усмихна.

— Разбира се, че не искам. Библиотекарката ми показа статии за хора, които са намирали гръцки или римски останки, докато ремонтират къщите си. Работата може да бъде спряна с години, случвало се е и до десет години. А аз намерих цял под, не само няколко съда или монети. Кой знае какво още лежи отдолу? — Той отново освети пода, проследявайки шарките с лъча на фенерчето. — Дизайнът сякаш е от 60-те години, какво ще кажеш? Почти психеделичен.

Верлак се засмя.

— Прав си. — В гърлото му се надигна жлъчка и част от нея се изля в устата му. — Филип, трябва да ми покажеш тоалетната, бързо.

Леридон скочи и му помогна да се изправи. Бързо пресякоха градината и влязоха в къщата. Десет минути по-късно Верлак се свести проснат върху теракотения под на банята с глава върху хавлиена кърпа. На пода до него облегнал гръб на стената, седеше Филип, отпуснал ръце върху коленете си.

— По-добре ли си? — попита. — Припадна.

Верлак седна и избърса устата си.

— По-добре съм. Повърнах ли?

— Около хиляда пъти — отвърна Филип. — Не, де, само два пъти. Какво си ял днес?

— Само сандвич и салата със скариди.

— Някъде в Екс?

Верлак обърса чело с ленената си носна кърпа.

— Не, на бензиностанция на магистралата.

— Мамка им! — изруга Леридон. — Никога не трябва да ядеш на такива места!

— Помислих, че ти си ме дрогирал — изпусна се Верлак, без да иска.

Леридон се изсмя:

— Това е най-смешното нещо, което съм чувал от доста време!

Верлак се присъедини към смеха му, после предложи:

— Да отидем да седнем във всекидневната, а?

Филип му помогна да се изправи за втори път и го отведе до стаята. Верлак се отпусна на дивана.

— Ще ти донеса одеяло. — Не спираше да се смее домакинът.

— И още една чаша вода.

— Донеси и онова уиски, което предлагаше по-рано — каза Верлак, докато сваляше обувките си.

— Страхотна идея. Как ми се искаше да беше приел предложението ми още в началото. Имах отвратителен ден.

— Имал си отвратителен ден? Едва ли е бил по-лош от моя! — отговори му съдията.

Леридон се върна с две стъклени чаши със златисто уиски. Верлак му благодари и подуши своята:

— „Исли“?

Филип кимна:

— „Ардбег“… с щипка арсеник. — Разсмя се отново и вдигна чаша към Верлак. — И така, защо денят ти беше гаден?

— Подложен бях на кръстосан разпит от възрастна монахиня.

— Отлично! Успя ли да те накара да се изповядаш?

— Би могло да се каже. А твоят ден?

— Жена ми най-накрая каза, че ме напуска.

Верлак остави чашата си на масичката за кафе, несигурен дали уискито е било добър избор.

— Дяволите да го вземат. Съжалявам.

Леридон въздъхна:

— Очаквах да го направи, не беше изненада. Но най-лошото беше, че ми съобщи новината с есемес.

— Господи! — Верлак взе чашата си и отпи глътка. Имаше добър вкус и странно, но наистина успокои стомаха му. — Есемес. Наистина ли?

— Ъхъ. — Двамата мъже замълчаха. — Тази вечер. Докато гледах как повръщаш бисквитките си…

Верлак се разсмя.

— Благодаря ти.

— Реших какво ще направя. Ще продам това място. Първо ще съобщя за мозайката, а след това ще дам обява за продажбата му. Може пък градът да го купи.

— Може — каза съдията, макар да знаеше, че градската управа на Екс предпочита сделки с имоти, от които може да извлече големи и бързи печалби.

— И след това ще се върна в Мароко — продължи Филип, отпивайки от уискито. — Там ми харесва. Например работниците наистина идват на работа.

— Но нямат това — повдигна чашата си съдията.

— Не. Просто трябва да си го носиш.