М. Л. Лонгуърт
Произшествие във винарната (22)

Двайсет и втора глава
Колата, спасила президент

Полик затвори телефона и го остави на седалката до себе си. Елен му беше оставила две гласови съобщения, които нямаше време да прослуша, а дъщеря му Лея — едно. Докато излизаше в северна посока от Екс, той се замисли за десетгодишната си дъщеря, не можеше да си спомни кога за последен път е седнал с нея, бил е наистина с нея, да почетат заедно или да си говорят, дори да гледат филм. Спря на светофара и изслуша съобщението й: „Здрасти, тате. Знам, че не трябва да ти звъня, когато си на работа, освен ако не е нещо спешно, искам само да ти кажа, че получих 19 точки от 20 възможни на теста по математика. Мама е в лошо настроение. До скоро!“ Как му се искаше да си отиде право у дома, беше почти осем вечерта, а Лея обикновено си лягаше към девет и половина. Но трябваше да говори с Андре Продо. Продължи да шофира, мислейки за трите смъртни случая, които си оставаха нерешени вече цяла седмица. Убийства на жени.

— Съжалявам, Лея — каза той на глас и включи диска с оперна музика.

Гаражът на Продо беше наблизо до селската къща на Полик. Когато спря пред него, през мръсните прозорци се виждаше, че вътре свети. Автомонтьорът чу спирането на колата и по звука разбра, че това е стар рейндж роувър, който се нуждае от ремонт на ремъка на вентилатора. Пищящият звук, който издаваше колата, не можеше да бъде сбъркан. Той излезе от гаража, за да посрещне комисаря, бършейки ръцете си в малка, синя хавлиена кърпа.

— Добър вечер — протегна той лакът. — Избърсах ръцете си, но все още са много мръсни. Ще трябва да се задоволите с лакътя ми.

— Няма проблем. Аз съм комисар Брюно Полик.

— Заповядайте вътре, комисар.

Полик го последва в канцелария, каквато бе виждал във всеки работещ гараж — старо метално бюро, отрупано с фактури, смляно кафе и мръсни чаши. Постери и снимки в рамки покриваха стените, имаше и колекция от трофеи. Нямаше плакати на разголени момичета, нито снимки на коли „Ферари“ и „Мазерати“. Гордо показаните коли бяха „Ситроен“ главно от 60-те и 70-те години, и то само два модела — D.S. и I.D.

— Седнете — Продо посочи стол малко встрани от бюрото.

От мястото си Полик можеше да види гаража — черно-бял ситроен модел D.S. 21 беше вдигнат на крик на около метър и осемдесет височина, а на бетонния под до него беше паркиран тъмночервен I.D.

— Съжалявам за смъртта на Жизел — каза Полик.

Продо кимна.

— Благодаря ви — отговори тихо.

Комисарят се опита да го огледа, без да е прекалено очевидно. Мъжът не приличаше на монтьор или поне не на автомонтьорите, с които си бе имал работа. Беше висок, слаб и носеше малки телени очила. Имаше кестенява оредяваща коса и говореше, и се държеше с… достойнство, помисли си Полик. Достойнство.

— Предполагам, че сте тук, за да ме питате къде съм бил в петък вечерта… когато Жизел е била… убита — каза той, гледайки го право в очите. — Но както казах миналия понеделник на полицая, бях тук, в гаража. Боя се, че нямам алиби.

Полик кимна.

— Прочетох го в полицейския доклад. Случайно някой да ви е звъннал по това време?

Продо поклати глава.

— Не, бях сам с колите.

— Кога скъсахте с мадмоазел Дюран? — попита комисарят.

— Престанахме да се виждаме около месец след като тя спря да работи в магазина за дрехи в Рон — отвърна мъжът. — Беше по-скоро мое решение, отколкото нейно, но и двамата се чувствахме зле.

— Но все пак сте продължили да поддържате връзка с нея и сте отишли да я видите в понеделник.

— Да. И двамата нямахме мобилни телефони, Жизел не може да си го позволи, а аз съм прекалено старомоден за толкова модерна технология, затова единственият начин да я чувам беше по стационарния телефон. Но тя не отговаряше през целия уикенд. Разтревожих се за нея. Затова в понеделник затворих гаража по-рано и отидох до Рон да я видя.

— Съжалявам. Тя имаше ли други приятели?

— Не, не много. И двамата сме самотници.

— Какво беше настроението й в последните дни?

— Жизел лесно изпадаше в паника, всъщност в депресия, но аз просто вече не можех да издържам. Трябваше да се защитя, майка ми беше в постоянна депресия, преди да се самоубие, когато бях на тринайсет, а настроенията на Жизел ми напомняха прекалено много за…

Полик го наблюдаваше внимателно. Андре Продо погледна към кръстосаните си ръце и въздъхна дълбоко.

— Съжалявам. И като си помисля, че години наред ходих на терапия… — Опита да се усмихне той.

Комисарят също се усмихна и каза:

— Спокойно, не бързайте. Всичко, което можете да ми разкажете за навиците на мадмоазел Дюран, за нейните настроения, ще е от полза.

После се зачуди: автомонтьор, който не само е ходил на терапия, но и си го признава.

— Както и да е — продължи Продо. — Приключихме с връзката, но не спрях да я обичам. Затова я проверявах, опитвах се да повдигна духа й.

— Тя виждаше ли се с друг?

— Не, не мисля. Щеше да ми каже.

— Казаха ми, че някои от бившите й приятели не били толкова мили — каза Полик.

— Да, падаше си по по-грубите мъже — отговори Продо. — Докато не започна да излиза с мен. Е, поне аз предпочитам да мисля за себе си като за нежна душа.

Полик го погледна: говореше като поет, а не като монтьор.

— Някой от онези приятели да е във вашия списък със заподозрени?

— Веднага си помислих за един от тях, Жорж Оке — отвърна Продо. — Дори му звъннах, готов да го обвиня или поне да го предизвикам на дуел. Но се обади брат му, Жорж бил в Париж.

— Париж не е толкова далече…

— В затвора — продължи монтьорът. — За въоръжен обир. Бил там повече от година.

— Аха, ясно. И какво правеше по цял ден мадмоазел Дюран? — смени темата комисарят. — Как протичаше ежедневието й?

— Мисля, че излизаше само за да напазарува.

Полик записа в бележника си „да се проверят отново магазините в Рон“.

— Ходеше ли често в Екс?

— Никога. Дори когато се срещахме и можех да я закарам с колата, тя отказваше. Смяташе града за прекалено снобски. Аз ходя приблизително веднъж седмично в кино „Мазарин“, но тя никога не идваше с мен и накрая вече дори не я канех.

Полик кимна. Кино „Мазарин“ прожектираше чуждестранни филми с оригиналното озвучаване, както и художествени филми.

— Беше истински проблем за мен — продължи Продо. — Жизел беше страхотна жена, но прекалено лесно се плашеше. Липсваше й самоувереност. Опитах се да й помогна… — Той отново погледна към скръстените си ръце, после свали очилата си и избърса очи.

Докато го чакаше да се съвземе, Полик видя бюст на Шарл дьо Гол близо до вратата, водеща към гаража.

Монтьорът сложи отново очилата си, вдигна поглед и видя озадаченото лице на комисаря.

— Президент Дьо Гол беше голям поклонник на ситроен D.S. 19 — каза той. — Тази кола е спасила живота му.

— Наистина ли? — попита Полик. — Не знаех.

— През 1962 г. президентската кола попада в засада и започва стрелба. Убиецът стреля по Дьо Гол, но вместо него уцелва гумите. Но D.S. 19 продължава с две спукани гуми. И извежда президента от опасност.

— Баба и дядо имаха такава — каза комисарят. — Доста приличаше на тази, която сте вдигнали на крика, но не беше толкова лъскава. И не беше в два цвята. Беше светлосиня. Бледосиня, като черупка на яйце обичаше да казва мама. Мислех, че това е най-готината кола на света. — Полик се облегна и се засмя. — О, само като помисля за начина, по който предните фарове се завъртат заедно с движението на волана! Това се казва модерна технология!

Продо се усмихна:

— Искате ли да отидем в гаража да ги разгледате?

Комисарят стана и протегна крака.

— С удоволствие.

Механикът отвори вратата и го изчака да влезе.

— Тази на крика е D.S. 21 от 1970 г.

— Спомням си момента, когато разбрах за каламбурите на „Ситроен“ с имената на колите — каза комисарят, загледан в странната, прилична на лимон кола. — D.S. звучи като déesse^[1]. Изтичах презглава, за да кажа на баща ми.

— Да, богиня — отвърна Продо. — И тези коли са точно това: богини. Мразя дългите пътувания, когато не карам някоя от тях.

— Разбирам ви. Хидравличното им окачване, начинът, по който колата се носеше плавно и почти незабележимо забавяше при дупки или легнали полицаи. Но окачването имаше и своята лоша страна — на хлапето на сестра ми обикновено му прилошаваше в нея.

— Да, вярно е — отвърна механикът, поставяйки тясната си длан върху задницата на колата. — Това мазно движение наистина има своите негативни ефекти, но аз самият никога не съм го усещал по този начин. Винаги ми е напомняло плъзгане по лед.

— Спомням си, че дядо използваше хидравликата, за да смени спукана гума — каза Полик. — Често го молехме да кара колата с вдигнато окачване. Направи го веднъж, но карахме с двайсет километра в час. Колата се носеше на метър и двайсет над земята. Бяхме подали глави от прозорците и крещяхме като диваци.

Продо се засмя.

— Имало е диваци в Западна Африка, които наистина са го правили при лов на едър дивеч, карали са през цялото време с вдигнато окачване, точно както вие казахте, само че не с двайсет километра в час, а с шейсет.

— Наистина? Колата може ли да издържи на тази скорост, вдигната на метър от земята?

— Няма начин — отвърна механикът. — Просто са съсипвали окачването. Хората от „Ситроен“ не са могли да разберат какво става и защо са всички тези разбити коли, докато накрая не открили, че ги карат с вдигнато окачване, за да преследват антилопи. Десетина-двайсет километра в час на неравен терен не са проблем. Онзи ден, точно преди да започнат дъждовете…

— Продавате ли ги? — прекъсна го Полик, обикаляйки тъмночервеното D.S. 19.

— Постоянно — отвърна Продо. — Има списък с чакащи. По цял свят има клубове на любители само на 19 и 21.

— Кара те да се чувстваш горд, че си французин, а?

— Винаги съм се гордял, че съм французин — каза Продо. — Освен когато Помпиду избра „Ситроен SM“ за президентска кола.

Полик изръмжа:

— Съгласен! Това си беше обида за окото в сравнение с по-ранните ситроени, въпреки че имаше двигател на „Мазерати“.

 

 

— Мисля да продам рейндж роувъра — заяви Полик, когато влезе в кухнята им.

Елен погледна мъжа си, оставяйки настрани чашата си с червено вино.

— Много закъсня днес, Брюно — отбеляза.

— Извинявайте. Днес май проведох рекорден брой разговори. И всички имат алиби и им липсва мотив.

— Ти прослуша ли съобщенията ми? — попита го тя. — Дори Лея ти остави съобщение. Между другото, тя вече спи.

Полик погледна кухненския часовник — минаваше десет.

— Чух съобщението й. Ще й напиша бележка и ще я сложа до леглото й.

— Бележка?

Той затвори вратата на хладилника, макар че смяташе да си налее чаша вино.

— Елен, съжалявам. Знам, че липсвам на Лея и че ти си под стрес в работата си…

— Стрес? Така ли го наричаш, Брюно?

Той повдигна рамо и отново отвори вратата на хладилника.

— Да, наричам го стрес, Елен, правя всичко възможно…

— Доста повече от стрес е! Сега Оливие обвинява служителите си за кражбите на вино! Обвини всички от семейството си и е толкова отчаян, че започна да обвинява нас… Сирил напусна днес!

— Напуснал е? Ами, съжалявам за напускането му, но дребната загуба на семейство Бонар е нищо в сравнение с нападенията върху тези жени и убийствата им!

— Не казвам, че е! — озъби се Елен. — Да не ме мислиш за тъпа? Не сравнявам кражбата на вино с изнасилване и убийство и знам, че неговите вина не струват колкото разни други, но сантименталната загуба…

— Сантиментална загуба? Днес бях на погребението на трийсетгодишно момиче!

Елен отпусна глава в ръцете си, след това погледна мъжа си.

— Извинявай. Нямах представа.

Полик седна срещу нея.

— А тази седмица ще има още две, на мадам Д’Арас, където църквата ще е пълна с хора, които не са я понасяли, но ще се преструват, че са, и друго едно в Рон, с може би десетина човека, един от които наистина е обичал мъртвата.

— Това е ужасно, скъпи.

— Както и напускането на твоя Сирил — каза Брюно. — Работата ти ще се увеличи.

Тя кимна.

— Беше най-добрият помощник, който съм имала. Голям чешит. — Тя пийна глътка от виното си и пъхна в устата си шепа солено кашу. — Не мога да спра да ги ям.

Брюно също си взе шепа.

— Вкусни са. Вечеря. — Стана и посочи към хладилника. — Имаш ли нещо против все пак да си налея една чаша?

Елен се разсмя.

— Давай. Виждам, че имаш нужда, но аз все те прекъсвам.

— Мислех си днес, че не правя достатъчно да заловим оня шегаджия, дето краде виното на Бонар — каза той, наливайки си в чаша от специалната реколта сира на Елен.

— Шегаджия? Все едно говориш за някаква детска игра.

— Съжалявам — отвърна той. — Божичко, нямаш представа колко пъти днес казах „съжалявам“.

— Извинявай — разсмя се тя. — Мисля, че и двамата сме изтощени…

— Права си. В чудо съм се видял с онези нападения над жените и в още по-голямо чудо с кражбата на вина от Бонар. — Той седна, отпи от виното, после го завъртя в чашата и го помириса. — Диви малини. Правиш страхотно вино, слънчице.

— Благодаря.

— Смяташ ли, че Сирил наистина ще напусне? Може да блъфира?

— Да бе. Вече си е намерил друга работа, в Бургундия, при някакви китайци, които наскоро са купили Шато Барон Диброй, отива за двойно по-висока заплата.

— Всички ли наши винени къщи се изкупуват от чужденци?

— Почти! Скоро ще трябва да купуваме собствените си вина от тях!

И двамата се разсмяха.

— За щастие Виктор много го бива в избата, а и обича да се занимава с лозята. Двете невинаги вървят ръка за ръка.

— Радвам се за него, защото той ще наследи имота — каза Полик, поглеждайки жена си.

Тя въздъхна.

— Съжалявай мен, дето не съм родена в семейство на винари.