М. Л. Лонгуърт
Произшествие във винарната (20)

Двайсета глава
Нова автобусна карта

— Вместо да мислим какво общо имат — каза Полик, когато седнаха в кабинета на Верлак сутринта в понеделник, — нека помислим по какво се различават.

Съдията кимна и подряза крайчето на пурата си „Партагас“, двойна корона.

— Нито Жизел Дюран, нито мадам Д’Арас са шофирали — изрече той. — Когато бившата шефка на Дюран ми каза, че Жизел не шофирала, си спомних, че мосю Д’Арас ми каза същото за жена си.

— Мислиш ли, че са ползвали една и съща автобусна линия? — попита комисарят. — От Егил до Рон и след това Екс?

Верлак повдигна рамо.

— Нямам представа. Трябва да пратим някого до автобусното депо, за да разпита там. Но след обяда имам среща с една монахиня, сестрата на Полин д’Арас. Трябва да тръгна след няколко минути, за да стигна навреме. — Той погледна часовника си. — Кога ще дойде приятелят на Жизел Дюран?

— Рано тази вечер. Живее и работи в Пертюи, съвсем наблизо до нашата къща. Знам гаража му, специализирал се е в стари ситроени. Ще се срещна с другата сестра, майката на Кристоф Шазо, веднага след обяд.

— Можеш ли да отидеш на погребението на мадмоазел Монмори в 11 часа? — попита го Верлак.

Започваше отново да се чувства като лайно или по-скоро като задник, както Фабрис го нарече. Не беше завел Марин в болницата и нямаше да отиде на погребението.

— Планирах да отида — отговори Полик.

Верлак кимна и си помисли: „Бог да те благослови, Брюно Полик.“

— Между другото, алибито на Диди Рюер се потвърди — обади се комисарят. — И приятелчето му по чашка, и барманът потвърдиха, че е бил в бар „Зинк“ в петък вечерта.

Телефонът на съдията иззвъня и той изтича към бюрото си, за да го вдигне.

— Да — кимна и бързо прошепна на Полик: — Момчетата от лабораторията, които изследват калта.

Той ги изслуша, кимайки няколко пъти, благодари на техника и сложи слушалката върху вилката. Прокара пръсти през косата си и седна зад бюрото си.

Комисарят го последва и седна срещу шефа си.

— Какъв е резултатът?

— Има следи от лози в калта. Дори от грозде. Сира, явно.

— „Домейн Боклер“ е най-добрият продавач. Съжалявам.

Верлак въздъхна и се облегна на стола си.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите!

— Боя се, че ще трябва да го доведем тук за разпит.

— Прав си — загледа се през прозореца Верлак. — Като тръгне на зле, просто не спира. Как са семейство Бонар?

— Настроението е под нулата според Елен.

Съдията потропа с пръсти по бюрото.

— Е, независимо от това как изглеждат нещата за Кристоф, ние трябва да отидем до автобусното депо възможно най-бързо.

Полик стана.

— Съгласен съм. Това е най-добрата следа, която имаме, и е напълно логична.

— Това, което трябва да направим, е да изпратим там наши полицаи, обаче в цивилни дрехи, за да поразпитат. Да се престорят, че искат да си купят карта. Може дори да вземат автобуса до Егил и Рон, ако трябва.

— Прав си — каза комисарят. — Да не му позволим да разбере, че сме по следите му. След като съберем необходимата информация, момчетата ни може да проникнат в компютърната им система.

— Обичам технологиите.

Някой почука на вратата и Полик стана, за да я отвори. Влезе Жул Шолшер, който пристигаше за сутрешната смяна.

— Пътувал ли си с автобусите на Екс, Шолшер? — попита го комисарят.

 

 

Марин наблюдаваше как майка й, доктор Флоранс Боне, пенсионирана преподавателка по богословие, спира с ръце на кръста и се вторачва в магазина и луксозните стоки на витрината му. След няколко секунди доктор Боне сякаш си спомни, че е тръгнала да пие кафе с дъщеря си, промърмори нещо и се насочи към кафене „Вердюн“.

— Къде е отишла книжарницата? — попита тя, когато видя Марин.

— Здравей, мамо — каза тя, стана и я целуна по бузата.

— „Хермес“? — запита доктор Боне, без да се обръща към някого конкретно. — Кой пазарува там?

Марин се ухили, без да иска, Антоан Верлак пазаруваше от там.

— На витрината видях пепелник за 250 евро — продължи Флоранс Боне. — Кафе ли пиеш?

— Тъкмо си поръчах. Магазин „Хермес“ е тук от над две години, мамо.

Марин обичаше начина, по който разговорите им, и този по-специално, протичаха в две отделни посоки.

— Не съм видяла кога се е появил — отвърна доктор Боне. — Трябва да съм ослепяла. Обичах тази книжарница.

Появи се сервитьор с кафето на Марин и майка й си поръча чай.

— Ужасно е това с Полин д’Арас — изрече майка й, докато закопчаваше жилетката си. — Внезапно застудя, не смяташ ли?

— Познаваше ли я?

Майка й сви рамене.

— Не бяхме най-добри приятелки, но определено я познавах, да. Тя не идваше на службата в „Сен Жан де Малт“. Момичетата Обанел ходеха в катедралата. Винаги.

— Момичетата Обанел? Били са известни?

— Разбира се! Бяха красавици, като изключим Натали…

До този момент Марин не бе осъзнала, че майка й е на същата възраст като мадам Д’Арас. За нея Флоранс Боне винаги си оставаше петдесетгодишната жена, която навсякъде ходеше с колело, никога не боледуваше и макар че се беше пенсионирала, през повечето дни ходеше в университета за събрания, за да дава консултации на младите студенти и за да продължава собствените си проучвания.

— Знаеш ли историята за раждането на Натали Шазо? — попита я тя.

Мадам Боне се разсмя:

— Разбира се! Баща нацист.

Марин остави чашата си.

— Леле, ама в Екс наистина няма тайни.

— Едно време беше така — отвърна майка й. — Но днес не се познаваш с никого. Градът се промени…

— Какво знаеш за Натали и сина й Кристоф?

— Само, че Натали не можеше да понася Полин. Никога не я е понасяла. За нас беше явно, че двете се мразят. Това ми напомни за един стар филм с Бети Дейвис и Джоан Крофърд, който едно време даваха късно вечер по телевизията.

— Знам за кой филм говориш… Джоан Крофърд беше инвалид…

— А пък Кристоф — прекъсна я майка й. — Ако не беше агенцията за недвижими имоти на майка му, нямаше да има нито пари, нито работа. Той е само един нафукан тузар. Дрън-дрън.

Марин се опита да скрие усмивката си при опита на майка й да използва съвременен жаргон.

— Познаваш ли го?

— Разбира се, че не! Откъде да го познавам?

„Но го познаваш достатъчно добре, за да кажеш, че не би си намерил работа без помощта на майка си“ — помисли си Марин.

— Е, вероятно толкова, колкото си познавала момичетата Обанел, предполагам. Всъщност, доколко се познаваше с тях?

— Знаехме се от гимназията, естествено — отвърна майка й, довършвайки чая си. — В Рон нямаше гимназия, както ти е известно. Идваха с автобуса до „Сакре кьор“. На Полин и Натали изобщо не им беше интересно, но Клотилд беше много сладка. Винаги съм знаела, че ще стане монахиня. Вечно вървеше по петите на сестрите там, като кученце.

Марин се облегна на стола си и се замисли, че трябва да звънне на Антоан и да му каже за предполагаемата неприязън между Полин и Натали Обанел.

— Виж ти, станало време! — възкликна майка й, скачайки от масата. — Закъснявам за среща в църквата.

Тя започна да рови из чантата си, която Марин си спомни, че бяха купили по настояване на баща й от Тоскана, когато Марин беше на дванайсет години.

— Всичко е наред. Аз черпя — каза тя.

— Ти си ангелче — отвърна майка й, навеждайки се да я целуне по челото, но в бързината я целуна някъде отстрани по главата.

— Отец Жан-Люк каза колко много се зарадвал да те види онзи ден… Тичам! Доскоро!

Марин й помаха с ръка и се загледа как майка й бързо отключва веригата на колелото си, закачена около ствола на един чинар, скача на велосипеда си и потегля по улица „Тиер“. Изобщо не попита защо Марин е била в църквата, нито защо бе предложила да пият кафе заедно. Родителите й наистина ли си говореха толкова малко? Стана, остави няколко монети на масата и напусна кафенето.

 

 

Верлак бе карал вече два часа, когато спря на паркинг до бензиностанция, за да си купи нещо за обяд. Проправяйки си път между щендери, пълни с видеокасети и компактдискове, които никога не би гледал или слушал, той мина покрай рафт, пълен с обичайните провансалски дрънкулки — керамични цикади в кичозно ярки цветове, торбички с лавандулов цвят, сапуни с маслиново масло и дъвчащи нуга бонбони, най-сетне се добра до сектора за храна. Прекара дълго време взрян във витрината със сандвичи и накрая се спря на шунка и сирене, взимайки си и една салата със скариди. Изяде обяда си на крак, опитвайки се да избегне локвичките кафе по плота. Устоя на изкушението да си купи един „Марс“, защото колкото и добър да беше вкусът му, докато го яде, знаеше, че след това стомахът ще го заболи. Пресече паркинга към колата си, благодарен, че оживеният летен трафик е приключил и че парижаните вече са се прибрали по домовете си.

Докато шофираше по автомагистралата, си пусна компактдиск с джаз и завъртя глава, за да зърне вдясно средновековния град Каркасон. Спомни си, че на един от хълмовете имаше панорамна площадка за коли, откъдето се разкрива хубава гледка към града с крепостните му стени. Надяваше се, че на връщане ще има време да спре там. Пое по отбивката към Нарбон и погледна часовника си. Беше обещал на Марин, че ще спре в кметството на града и ще види изложбата на най-добрите френски фотографи, в която имаше снимки и на Силви. Щеше да има достатъчно време, ако успееше да го намери бързо. Само след минути беше открил не само кметството, но и място за паркиране на сянка почти пред вратата на сградата. Значи е било писано да види изложбата. Той отвори вратата и тръгна по мраморния под, следвайки постерите, рекламиращи изложбата. Когато влезе в изложбената зала, забеляза няколко големи фотографии на къпещи се хора — една от любимите теми на Силви — и прекоси помещението, за да ги разгледа. Бяха портрети — хора от всякакви възрасти се къпеха в синьо-зелена река и всеки от тях гледаше право в камерата. Водата беше абсолютно неподвижна и толкова богата на цветове, че изглеждаше като стъкло. Той сложи очилата си за четене и се доближи, за да види детайлите. Изправи се, свали очилата и отиде до следващата. След шестата или седмата спря. Дванайсет-тринайсетгодишно момче стоеше до гърди във водата с гръб към камерата, но с извърната към нея глава, сякаш някой току-що бе извикал името му. „Антоан — беше го повикала тя. — Ела и ми помогни с хавлията.“ Той се обърна и бързо напусна залата, чувайки зад гърба си кураторката.

— Добър ден, господине.

Качи се в колата си и се облегна на седалката със затворени очи. След минута-две запали двигателя и видя, че срещата с монахинята е след по-малко от час. Излезе от Нарбон и пое на юг по малки междуградски пътища, отбелязани в жълто на картата му „Мишлен“. Често отбиваше от пътя до лозя, натежали от плод, и проверяваше картата. Тръгна по дори още по-тесни пътища и след това започнаха да се появяват табелите за абатството, което всяка сутрин отваряше врати за туристическите групи. Беше насечен терен, доста по-суров от този около Екс, и рядко населен, хълмовете бяха по-малки и по-стари, а растителността, която ги покриваше — още по-суха и оскъдна от провансалската. Свали прозорците на колата и пусна ароматите вътре. Беше пейзаж за манастири и метоси, за средновековни отшелници и фанатични винари, едва ли можеше да има по-голям контраст с неговата зелена Нормандия и това много му хареса.

Паркингът пред абатството беше по-голям, отколкото очакваше, но пък почти празен, тъй като лятото си беше отишло, а с него и сутрешните организирани групи туристи. Паркира под малко дърво с надеждата колата да остане на сянка и тръгна към рецепцията на манастира. За да стигнат дотам, посетителите трябваше да минат през магазин за сувенири и Верлак се усмихна на бизнес усета на монахините. Беше пристигнал десетина минути по-рано, затова се разходи из него, поглеждайки сапуните, меда и ликьорите им, подредени с доста повече вкус, отколкото на бензиностанцията. Прелисти богатата им колекция от албуми за църковна архитектура и избра за Марин един, в който имаше невероятни снимки и както му се стори, подробни карти. Можеше да го използват за пътуване някой уикенд, подарък за нея, след като заловят убиеца.

— Този е най-добрият ни — каза мек женски глас.

Верлак се обърна и видя дребна, възрастна монахиня с очила с телени рамки, която му се усмихваше.

— Радвам се — отвърна й той с усмивка. — Сестра Клотилд?

— Да. — Тя протегна слаба, нашарена със старчески петна, ръка и стисна силно неговата. — Приличате на магистрат, радвам се, че не съм сбъркала.

Той се разсмя:

— Не съм сигурен дали това е добре или зле.

— Добре е. Добре е — отвърна тя. — Елате с мен, ще отидем някъде, където може да говорим на спокойствие.

Верлак плати книгата и я последва навън през калдъръмения двор, заобиколен отвсякъде с цветя в саксии.

 

 

— Хубаво е — изрече той, оглеждайки сградите от златист камък, пристроявани през различни векове.

Сестра Клотилд кимна.

— После ще ви покажа градината с розите, ако искате, разбира се. Едно от заниманията ми тук е да селектирам сортове и да следя за резултатите.

— Баба ми обожаваше рози — каза той, докато влизаха в елегантна сграда, която приличаше повече на богаташка къща, отколкото на манастир.

— Това е нашето късче рай — изрече монахинята. — Розите не виреят тук, в тази дива местност, но мисля, че Бог ще ни прости.

Минаха по коридор, осветен, както му се стори, от скъпи италиански осветителни тела. От двете страни на коридора се редяха дървени врати, тя отвори една в края и го покани с жест. Той влезе, след което отстъпи встрани, за да й направи път. После огледа малката варосана стая и продължи да стои на мястото си онемял. Накрая проговори:

— Това е вашата килия.

— Да — отвърна тя. — Моля, седнете.

Тя посочи ратанов стол и той седна срещу сестра Клотилд, която на свой ред приседна на ръба на тясното си легло, при което краката й увиснаха във въздуха.

— Много съжалявам за смъртта на сестра ви — започна той.

— Благодаря ви.

— Не знам дали сте чули, но две други жени бяха нападнати същата седмица, едната в Рон, а другата в Егил.

Сестра Клотилд затвори очи за миг.

— Не, не съм чула. Те…

— Мъртви са, да.

— И сте тук, защото може да има връзка между тяхната смърт и убийството на сестра ми?

— Да.

Остави я да размисли върху чутото и отмести поглед към малката полица с книги над леглото й. Не искаше да проявява излишно любопитство, затова пак я погледна, но тя отново стоеше със затворени очи.

— С възрастта Полин ставаше все по-проклета — каза накрая сестра Клотилд с ръце на коленете си. — Рядко говорех с нея, но Натали редовно ми се обаждаше в събота — нашите почивни дни. За да ми се оплаква.

— Полин, мадам Д’Арас, е тормозела другата ви сестра, така ли?

— Да, а това не беше редно. През целия си живот Натали трябваше да се справя с… с… произхода си, а напоследък Полин започна постоянно да й го натяква. Знаете ли историята?

Той кимна:

— Че бащата на Натали е бил офицер от СС? Да, знам я.

Независимо от това сестра Клотилд я разказа отново, почти същата като тази, която Филомен Жубер бе предала на Марин. След десетина минути тя приключи.

— Семейни тайни — изрече накрая. — Трябва да живеем с тях, нали?

Верлак се поколеба:

— Да.

— След като вече знаете историята на семейство Обанел, не мога да разбера защо сте шофирали три часа от Екс дотук, освен ако нямате някаква ваша история, за която искате да говорите.

— Това е нелепо.

— Така ли? — усмихна се тя. — Защо дойдохте вие, вместо да изпратите някого от вашите полицаи?

— Защото аз бях свободен. — Той се размърда на стола си и кръстоса крака. Огледа стаята и попита: — Какво правите по цял ден, ако нямате нищо против, че питам?

— Размишлявам, моля се, чета — отвърна тя. — И се грижа за градината. Видях, че се опитахте да прочетете заглавията на книгите зад гърба ми. Обичам исторически романи, дебели, които обхващат няколко поколения и дори векове.

— Като произведенията на Леон Юрис? — попита съдията. — Баба ми обичаше книгите му.

— А, отново баба ви. Градинарката, която обича розите.

Той се усмихна:

— Съвпадение.

— А вие какво четете?

— Поезия. От двайсети век.

— Охо! — подразни го тя. — Много мрачно.

— По-скоро… самотно.

— Искате ли да сте самотен?

— Не, уморен съм от самотата.

— Каква тогава е следващата стъпка? — попита тя. — Да се отървете от тази самота и да се върнете в света. В света на любовта и на розите, и на… не самотата.

— Не знам. Днес видях фотография, направена от приятелка. Всъщност серия от снимки и една от тях събуди спомени. Спомени не чак толкова лоши, но които крия или се мъча да забравя. Уморен съм вече, това е всичко.

— Може да ми разкажете и така да се освободите от тях — каза монахинята. — Можем да ги изхвърлим през прозореца. — Тя се обърна и погледна през прозореца с решетки, широк около трийсетина сантиметра. — Макар че няма място за много — намигна му тя.

Верлак направи опит да се усмихне.

— Може ли да излезем да говорим в градината? — попита той.

— Разбира се. Така баба ви ще бъде до вас, нали?

— Да.

 

 

„Градска агенция“ беше най-голямата и луксозна фирма за недвижими имоти в Екс, град, който можеше да се похвали с повече брокери, отколкото лекари. Имаше отлично местоположение на площад „Мирабо“ — от страната на кафенетата, а не от страна на банката, така че след кафето човек можеше да хвърли поглед към рамкираните, осветени отзад цветни реклами на средновековни селски укрепления, каменни фермерски къщи, старинни градски къщи, пищни апартаменти и дори една-две реновирани плевни. Предлаганите имоти бяха разположени в най-желаните райони на Прованс, Екс и околностите му, Южен Люберон и крайбрежието на Марсилия. Повечето от имотите имаха седемцифрени цени, други нямаха обявена цена, а само думите: „Консултирайте се с нас…“

Полик никога не беше влизал там, двамата с Елен се ужасяваха от брокери на недвижими имоти и бяха купили къщата си в Пертюи от техен братовчед. Когато влезе, обувките му проскърцаха върху мраморния под, мраморът блестеше не само на пода, но и върху една от стените и на плота на рецепцията. Младо момиче го поздрави с широка усмивка и идеален комплект зъби.

— Добре дошли в „Градска агенция“ — каза тя. — С какво мога да ви помогна?

— Имам среща с мадам Шазо. Аз съм комисар Полик.

Момичето подскочи, беше много млада и все още се стряскаше в присъствие на полицията.

— Ще й предам, че сте тук.

На половината път явно се сети нещо, обърна се и попита Полик дали ще иска кафе или чаша вода. Той отказа.

След няколко секунди от кабинет с двойна врата излезе мадам Шазо, запъти се към него и стисна здраво ръката му.

— Господин комисар — каза тя. — Моля, заповядайте в кабинета ми.

Полик я последва в просторната стая с висок таван. По стените висяха маслени картини в богати рамки, показващи плодородието на Прованс: полета с червен мак, червените скалисти брегове на Кап Канал в Касис и, разбира се, връх „Сен Виктоар“ на фона на бездънно синьо небе. Мадам Шазо беше висока почти колкото Полик, но доста по-стройна от него. Имаше широките рамене на атлет, вероятно плуваше, а черната си коса носеше къса, завита зад малките, деликатни уши. Единственото й украшение бяха големите диамантени обици. Не носеше халка, затова Полик реши, че е разведена или овдовяла. Знаеше, че Натали е най-голямата от сестрите Обанел, въпреки че нямаше вид на близо седемдесетгодишна жена.

— Секретарката ми предложи ли ви кафе?

— Да, благодаря, но отказах.

— Тогава да започваме. Предполагам, че сте тук, за да зададете въпроси за сестра ми Полин, но аз искам да започна това… интервю… като ви кажа колко ядосана съм, че синът ми е бил повикан за разпит в полицията.

— Разбирам — отвърна Полик. — Но трябва да зададем тези въпроси на всеки, който е познавал мадам Д’Арас…

— Знаете много добре, че не отговаряте на въпроса ми — прекъсна го тя. — Защо той е бил повикан в полицейския участък?

— Той е щял да наследи…

— И това го прави заподозрян за убийство?

Полик не отговори, а я попита:

— Той ядоса ли се, че е изключен от завещанието на сестра ви?

— Не — отговори тя бързо и както му се стори, честно. — Кристоф не очакваше никакви пари от нея, смяташе, че е някаква шега.

— Кога видяхте сестра си за последен път?

Тя се замисли, стиснала едрите си длани върху бюрото.

— Преди месеци — отговори накрая. — Преди лятото. Може би през май?

Полик умишлено се престори на изненадан:

— Май? Това е преди четири месеца.

— Точно така. Сигурна съм, че беше през май, защото тогава е рожденият ден на Кристоф и аз бях поканила Полин и Жил на вечеря. И Кристоф, естествено. На дванайсети май.

— А съпругът ви? — попита Полик.

— Съпругът ми почина преди двайсет години от сърдечен удар.

— Съжалявам. Значи видяхте сестра си, която живее в същия град, преди четири месеца?

Мадам Шазо кимна. Полик разбра, че тя няма да предложи доброволно никаква допълнителна информация.

— Нормално ли е? — попита той. — Да се виждате със сестра си…

— … която живее в същия град, само веднъж на четири месеца — прекъсна го рязко мадам Шазо. — Да.

— Защо? — „Щом тя отговаря едносрично, аз също ще започна да използвам изречения от една дума“ — помисли си Полик.

— Не се разбирахме.

Това му беше ясно.

— Но защо?

Тя въздъхна и погледна златния си часовник.

— О, това е дълга история…

Полик не каза нищо, само се облегна удобно на стола си и кръстоса крака. Имаше достатъчно време.

— Никога не сме били близки — отговори жената. — От най-ранна възраст. Имате ли братя и сестри, господин комисар?

Той кимна.

— Пет.

— И с всички от тях ли се разбирате?

— Да.

Лъжец.

— Е, радвам се за вас. С Полин не се спогаждахме. — Тя погледна полето с маковете на стената, после се обърна към него: — Но аз не я мразя. Едно време да, но вече не.

— Защо я мразехте? — попита той.

— Състезавахме се за всичко — отвърна тя. — Не ме питайте защо. Просто винаги беше така. А после аз спрях да се състезавам. — След това добави: — Спрях да се състезавам, преди Полин да бъде убита.

Тя погледна към вестника, отворен от дясната й страна, и бързо го сгъна на две.

— Имате ли представа кой би искал да убие сестра ви?

— Не. Никаква.

— Тя разбираше ли се с хората?

— Не, както вече ви казах.

— Имам предвид с непознати, с продавачи в магазини, със съседи…

— Беше… трудна…

— А миналия петък… къде бяхте?

— Бях тук, работех. С още един брокер на недвижими имоти и секретарката — отговори тя, сочейки към вратата. — Тя остана до късно, за да ни помогне да завършим една продажба.

Полик стана, ръкува се с нея и тя го изпрати до вратата.

— Довиждане, господин комисар.

Той кимна и й благодари, каза „довиждане“ на секретарката и излезе. Пред агенцията погледна една от къщите за продан. Шест спални, два салона, плувен басейн и съблекалня до него, един акър градини, гледки към „Сен Виктоар“. 6 150 000 евро. Помнеше времето, когато в Прованс нямаше къща над един милион, като се изключат някои имения по Кот д’Азур. Не му се струваше толкова отдавна.

Мадам Шазо се върна в кабинета си и отвори вестника, който лежеше на бюрото й. Зачуди се дали комисарят го беше видял. Вдигна новия си мобилен телефон, сложи очилата за четене и написа съобщение на сина си. „Видя ли първата страница на «Монд» днес? Мисля, че може да те заинтересува.“

 

 

Автогарата на Екс не беше никаква автогара, а просто улица, където автобусите спираха и тръгваха, имаше и временна постройка на колела за офис. Жул Шолшер мина по рампата и влезе в задушното помещение, където видя две дълги опашки, на всяка от които чакаха по осем-девет човека. Избра втората, защото тя се обслужваше от жена. Надяваше се да упражни някакъв чар, както Магали беше направила в „Лотус“. След като светът работеше по този начин…

Беше удивен колко много време е необходимо на някои хора да си купят карта или да получат информация за маршрутите, но прикри раздразнението си, когато дойде неговият ред.

— Здравейте — опита се той да прозвучи възможно най-дружелюбно.

Служителката, жена на средна възраст, не вдигна очи към него и продължи да пише нещо на клавиатурата на компютъра. След няколко секунди тя му отговори с уморено:

— Да?

— Искам да си купя автобусна карта за Екс, моля.

— Ще трябва да покажете ученическата си карта.

Той отвърна раздразнено:

— Вече не съм ученик.

— Тогава значи сте загубили шофьорската си книжка? — попита тя и в гласа й се прокрадна известен ентусиазъм.

Жул веднага го забеляза и реши да заложи на него.

— Как отгатнахте? — засмя се той. — Тази седмица загубих последните две точки от позволените дванайсет, защото говорех по телефона, докато шофирах. Доста неудобно, ако си градинар.

Служителката погледна загорелите му ръце и се усмихна.

— И така, имам нужда от карта, която да ме заведе до клиентите ми в Егил… и Рон. — Той млъкна, после реши да рискува: — Най-капризните ми клиенти, с най-модерните къщи.

— Аха, да — отвърна тя. — В онази посока има доста големи къщи. Фукльовци. Има една карта, която можете да си купите, тя ще ви свърши работа за всички села на север от Екс. Но как ще носите инструментите си?

Той замълча объркан за момент, после каза:

— Те ще ми дадат да използвам техните, докато мина допълнителните шофьорски часове. Много щедро от тяхна страна, а?

Тя се разсмя.

— Има ли автобус, който върви директно от Егил до Рон? — попита той.

Тя го погледна все едно е задал най-тъпия въпрос на света.

— Не, естествено, че няма.

— Ох, това е досаден проблем — промърмори той, докато вадеше портфейла си. — Шофьорите сменят ли маршрутите помежду си? Знаете как е, за разнообразие.

— Вас това какво ви интересува? — присви очи тя.

— О, изобщо не ме интересува. Питах само защото човекът, който ме кара вчера, беше в много лошо настроение. Все още нямах карта и му трябваха векове, докато изрови рестото ми.

— Ей, това е тежка професия. Да, сменят си маршрутите. Така че не се тревожете.

— Страхотно. Ще купя картата.

— Трийсет и шест евро. Ще ми трябват данните ви.

Тя поиска адрес, телефонен номер, дори имейл адрес, какъвто той каза, че няма. Наум си отбеляза колко лесно е за един служител на автогарата да се добере до адреса на млада жена, която живее сама. Но как този служител ще знае, че и мадмоазел Монмори, и мадмоазел Дюран са живели сами?

Плати в брой, а след това жената му каза:

— Усмихнете се към камерата вляво от мен.

— Ще ме снимате?

— Да! За картата е. Усмихнете се!

„Имат и снимки също“ — помисли си той.

— Автобусът до Рон — попита той, докато тя чакаше картата му да се разпечата. — Много ли е пълен?

— Разбира се! — отвърна жената, отвори кутия с бонбони и пъхна един в устата си. — Особено преди и след училище.

— Аха, сутрин децата идват в Екс?

— Да, за гимназиите. А вечер се връщат у дома. — Тя погледна адреса му. — Но вие ще се връщате в Екс по-късно, ще пътувате в тихите часове.

— Вярно! Слава Богу! Цял автобус тийнейджъри — изрече той, като завъртя очи и се опита да се засмее.

— Пълни идиотчета са — съгласи се тя, подавайки му картата. — Никакво уважение няма вече. Но вие ще сте добре, вечерните автобуси към Екс трябва да са почти празни. Вероятно ще сте само двамата с шофьора.

Шолшер кимна и прибра блестящата си нова карта в портфейла.

— Нямате представа колко много ми помогнахте.

Тя се прозина.

— Удоволствието беше мое.