Морис Дрюон
Тисту — момчето със зелените пръстчета (9)

Седма глава,
в която се разказва как поверяват Тисту на господин Трунадис, който му предава урок за реда.

Несъмнено избухливият характер на господин Трунадис се дължеше на това, че той от край време се навърташе все около оръдия.

Господин Трунадис беше довереното лице на Почитаемия Татко. Той надзираваше многобройните работници във фабриката и всяка сутрин ги броеше, за да се увери, че никой от тях не липсва; взираше се в дулата на топовете, да види дали са идеално прави; вечер проверяваше добре ли са заключени вратите на фабриката; и често се трудеше до късно през нощта — преглеждаше дългите колонки с цифри в дебелите счетоводни книги. Господин Трунадис беше човек, който обичаше реда.

Чудно ли бе тогава, че Татко се насочи тъкмо към него, за да продължи още на другия ден обучението на Тисту.

Застанал насред вестибюла, господин Трунадис се провикна, сякаш се обръщаше към цял полк:

— Днес ще ви запозная с града и ще ви обясня какво значи ред!

Тук му е мястото да уточним, че господин Трунадис, преди да се заеме с топовете, беше служил в армията и че ако не той беше измислил барута, то поне знаеше как да си служи с него.

Тисту се плъзна по перилата.

— Бъдете така любезен да се върнете обратно и да слезете по стълбата — обърна се към него господин Трунадис.

Тисту се подчини, въпреки че му се струваше безсмислено, щом като е вече долу — отново да се качва и пак да слиза.

— Какво е това на главата ви? — попита господин Трунадис.

— Шареното ми каскетче.

— Тогава сложете го както трябва.

Да не си помислите, че господин Трунадис беше лош човек; само дето ушите му бяха от червени по-червени и дето обичаше да се гневи за всяка дреболия.

„По-добре да бях продължил да уча при Мусташ“ — мислеше си Тисту.

И той тръгна редом с господин Трунадис.

— Един град — започна предварително обмисления си урок господин Трунадис — се състои, както можете сам да видите, от улици, паметници, къщи и хора, които живеят в тези къщи. Според вас кое е най-важното нещо в един град?

— Ботаническата градина — отвърна Тисту.

— Не — възрази господин Трунадис, — най-важното нещо в един град е да има ред. Ето защо най-напред ние ще посетим зданието, в което се поддържа общественият ред. Без ред един град, една страна, едно общество са вятър работа и не могат да просъществуват. Редът е нещо необходимо и, за да се запази редът, трябва да се наказва всяко безредие.

„Сигурно господин Трунадис е прав — мислеше Тисту. — Но защо така силно вика? Ето един възрастен, който не говори, а сякаш тръби с тръба. Защо е нужно да се вдига чак толкоз шум заради някакъв си ред?“

По улиците на Мирпоал минувачите се обръщаха да ги гледат. Това смущаваше момчето.

— Тисту, не се разсейвайте. Какво е ред? — полита със строг глас господин Трунадис.

— Ред ли? Това е, когато всички са доволни — отговори Тисту.

От устата на господин Трунадис се чу само едно „хм“ и ушите му станаха по-червени, отколкото обикновено.

— Аз забелязах — продължи Тисту, без да се смущава, — че моето пони Гимнастик например, когато е добре почистено, добре сресано и щом като гривата му е сплетена със станиол, е по-доволно, отколкото когато е покрито с кал. И знам също така, че градинарят Мусташ се усмихва на дърветата, когато са добре подкастрени. Та това нещо не е ли ред, а?

Този отговор, изглежда, ни най-малко не задоволи господин Трунадис, чиито уши станаха още почервени.

— А какво правят с хората, които сеят безредие? — запита той.

— Сигурно ги наказват — отговори Тисту, който си помисли, че „да сееш безредие“, е все едно че си „посял пантофките си“ в стаята или „играчките си“ в градината.

— Мястото им е в затвора, ето тук — заяви господин Трунадис, показвайки с широк замах на Тисту някаква огромна стена, цялата сива, без нито един прозорец, стена, която не беше обикновена.

— Това нещо ли е затвор? — попита Тисту.

— Точно така — каза господин Трунадис. — Топа е зданието, което служи, за да се поддържа редът.

Те заобиколиха стената и стигнаха до една висока черна решетка, сякаш настръхнала от остри бодливи зъбци. И зад тази черна решетка се виждаха други черни решетки, а зад тъжния зид — други тъжни зидове. И всичките стени, и всичките решетки завършваха с такива зъбци.

— Защо зидарят е наслагал тези грозни бодли навсякъде? — попита Тисту. — За какво служат те?

— За да се попречи на затворниците да избягат.

— Ако този затвор не беше толкова грозен — забеляза Тисту, — те може би нямаше толкова да искат да се измъкнат оттук.

Бузите на господин Трунадис станаха червени като ушите му.

„Странно дете — помисли си той. — Ще се наложи цялото му възпитание да започне отначало.“ А на висок глас добави:

— Ти трябва да знаеш, че затворникът е лош човек.

— Значи, него го затварят тук, за да го излекуват от лошотията му? — запита момчето.

— Затварят го тук, за да не вреди на другите хора.

— Той сигурно би оздравял по-бързо, ако мястото не беше толкова грозно — пак се обади Тисту.

„Ама че е твърдоглав!“ — каза си господин Трунадис.

Зад решетките Тисту забеляза затворници, които, навели глава, обикаляха в кръг, без дума да продумат. С обръснати глави, в раирани дрехи и с груби обувки, те изглеждаха ужасно нещастни.

— Какво правят там?

— Те са в почивка — отговори господин Трунадис. — Нещо като междучасие.

„Ама че работа! — помисли си Тисту. — Ако такова им е междучасието, как ли се чувстват тогава в клас. Не съм виждал по-тъжно нещо от този затвор.“

Идеше му да заплаче и докато се връщаха обратно, не пророни нито дума.

Господни Трунадис изтълкува мълчанието му като добър признак и реши, че урокът за същността на реда е дал своите плодове. Но независимо от всичко, той написа в бележника на Тисту: „Това дете трябва да се наблюдава внимателно, то си задава прекалено много въпроси.“